Определение № 1944 от 03.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 437/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 20 847/06.10.2022 година, подадена по пощата на 05.10.2022 година, от С. И. Т., против част от определение № 2352/23.09.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 2320/2022 година. С частната касационна жалба определението на Софийския апелативен съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 264 150/29.03.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-14 състав, постановено по гр. д. № 8409/2019 година, с което е оставена без уважение подадената от С. И. Т. молба с вх. № 275 781/21.03.2022 година за освобождаването му от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. В частната си касационна жалба С. И. Т. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото да бъде отменено в частта му, с която е потвърдено определение № 2352/23.09.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 2320/2022 година и да се постанови друго, с което направеното от него с молба с вх. № 275 781/21.03.2022 година искане за освобождаването му от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, да бъде уважено. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Софийския апелативен съд. Ответникът по частната жалба Българска Народна Банка [населено място] е подал отговор с вх. № 26 884/14.12.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 2352/23.09.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 2320/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска. В случай че касационното обжалване бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна и се иска същата да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея въззивно определение да бъде потвърдено в обжалваната му част. Другият ответник по частната жалба Народното събрание н Република България не е подал отговор, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността на същата. С. И. Т. е бил уведомен за обжалваното определение на 04.10.2022 година, като частната му жалба срещу същото е с вх. № 20 847/06.10.2022 година, като е подадена по пощата на 05.10.2022 година. Поради това частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Преценявайки основателността на искането на Т. за освобождаването му от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото първоинстанционният съд е приел, че от представената декларация се установяват получавани от молителя доходи от наем в размер на 2250.00 лева, наличие на недвижими имоти, дялове в търговски дружества и МПС, като също така се установява, че съпругата му получава заплата в размер на 1458.00 лева. Съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК съдът вземал предвид доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други констатирани обстоятелства. В конкретния случай дължима била единствено държавната такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение в размер на 5.00 лева. Приложените по делото доказателства обосновавали извода, че Т. бил в състояние да заплати дължимата се държавна такса за администриране на въззивната жалба, включително и поради факта, че били налице данни за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3600.00 лева. Възложените на Т. разноски с оглед изхода на спора към момента не били изискуеми, а освен това евентуалното освобождаване от разноски по чл. 83, ал. 2 от ГПК било ирелевантно за възлагането на разноските с оглед изхода на спора. Във връзка с горното следва да се посочи, че с първоинстанционното решение С. И. Т. е осъден да заплати на Българска Народна Банка [населено място], на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 52 539.79 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, с включен в тази сума ДДС. Направеното от Т. искане за изменение на решението в тази му част по реда на чл. 248 от ГПК, поради прекомерност на адвокатското възнаграждение, е оставено без уважение от състава на Софийски градски съд, тъй като било съобразено с минималните размери по Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че първоинстанционното определение по чл. 83, ал. 2 от ГПК следва да бъде потвърдено. Съставът на Софийски градски съд правилно бил преценил, че видно от приложените по делото доказателства Т. бил в състояние да заплати дължимата държавна такса за администриране на въззивната жалба, включително и поради факта, че били налице данни за платено адвокатско възнаграждение в размер на 3600.00 лева. Видно от банково удостоверение, издадено от „КТБ“ АД-в несъстоятелност [населено място], към 27.10.2014 година на името на С. И. Т. били открити следните сметки: IBAN: BG04 KORP 9220 4443 7111 01, с наличност: главница-343 167.22 € и лихвосума-15 970.01 €; IBAN: BG•• •••• •••• •••• •••• ••, с наличност: главница-525 077.75 лева и лихвосума-27 472.92 лева; IBAN: BG•• •••• •••• •••• •••• ••, с наличност: главница-354 219,49 €и лихвосума-16410.60 €и IBAN: BG•• •••• •••• •••• •••• ••, с наличност: главница-322 800.00 € и лихвосума-15 322.74 €. Затова Т. разполагал с достатъчно средства над средните доходи за населението в Република България, за които именно била предназначена разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Съгласно приетото ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС и поконкретно т. 12 и т. 13 от същото, а и според трайната практика на ВКС, молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК била с оглед освобождаване на страна по делото от задължение да плаща такси и разноски по него, тя била за защита и съдействие по смисъла на чл. 2 от ГПК. Нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК имала социален характер и затова се явявала своеобразна гаранция за осигуряване на реален достъп до правосъдие (а не обратното-ограничаваща този достъп). Релевираното по този ред искане се преценявало не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по водене на делото, тоест с оглед на конкретно определена по размер „тежест“, а доколко страната разполагала с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В случаите, когато съдът намерел, че страната била материално затруднена по начин, че нямало да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождавал от заплащането им по чл. 83, ал. 2 от ГПК и това разрешение било важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото нямало промяна в обстоятелствата. При постановен отказ на съда да освободи страната от плащане на такси и разноски по делото, който бил влязъл в сила, същата страна можела да подаде нова молба по чл. 83, ал. 2 от ГПК до същия съд или до по-горна инстанция, в зависимост от стадия, в който се развивало делото, само при промяна в обстоятелствата. По отношение на възложените разноски на Т., с оглед изхода от спора следвало да се отбележи, че към момента същите не били изискуеми, а от друга страна евентуалното освобождаване от разноски по чл.83, ал.2 от ГПК било ирелевантно за възлагането им с оглед изхода от спора-т. е. разноските, направени от ответниците, били платими на общо основание. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. И. Т. иска определението на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По отношение на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се навеждат доводи, че въззивното определение е постановено в противоречие както със задължителната практика на ВКС и ВС, така и с незадължителната практика на ВКС, п о процесуалния въпрос за това: „Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и на приетите пред нея нови доказателства?“, като в подкрепа на това са посочени множество актове на ВКС. Наред с горното се сочи, че е налице и предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК хипотеза за допускане на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване по правните въпроси за това: (1.) В контекста на молба по чл. 83 от ГПК допустимо ли е преценката дали едно физическо лице отговаря на исканията да бъде освободено от заплащане на разноски по делото, да се основава на потенциалната възможност на това лице да генерира доходи, а не на обективното му финансово състояние към моментна на подаване на молбата за освобождаване?; (2.) В контекста на молба по чл. 83 от ГПК допустимо ли е преценката дали едно физическо лице отговаря на исканията да бъде освободено от заплащане на разноски по делото, да се основава на възможността на лицето да заплати адвокатски хонорар за водене на делото, в размер близо 16 пъти по-висок от разноските, които е осъдено да заплати по делото?; (3.) Член 47 от ХОПЕС следва ли за се тълкува като допускаща национална съдебна практика, според която преценката дали едно физическо лице отговаря на исканията да бъде освободено от заплащане на разноски по делото се основава на потенциалната възможност на това лице да генерира доходи, а не на обективното му финансово състояние към моментна на подаване на молбата за освобождаване?; (4.) В контекста на молба по чл. 83 от ГПК допустимо ли е преценката дали едно физическо лице отговаря на исканията да бъде освободено от заплащане на разноски по делото, да се основава на факта, че възложените му със съдебното решение разноски не са изискуеми към момента на подаване на молбата?; (5.) Какви са обективните показатели, на база на които предвиденият в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размер на адвокатското възнаграждение се приема за обоснован?; (6.) Възлагането на прекомерно високи разходи, свързани с воденето на съдебен процес води ли до нарушение на изискването за достъп до съд, иманентна част от изискването за „справедлив съдебен процес“ по смисъла на член 6, § 1 от КПЧОС?; (7.) Следва ли съдилищата да направят самостоятелна и необвързана от установения по Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум при определяне на разноските по делото, като вземат предвид относими обстоятелства като естеството на иска? (8.) Следва ли чл. 101, § 1 от ДФЕС, тълкуван по начина, указан в решението по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016-„ЧЕЗ електро България“, да се разбира в смисъл, че националните съдилища могат да не приложат национална правна норма, според която съдът няма право да не присъди срещу загубилата разноски за адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния размер предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато размерът на адвокатския хонорар е прекомерно висок? Направено е и искане на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК производството по делото да бъде спряно до произнасянето на СЕС по отправените от Софийския районен съд с определение № 20 046 002/04.07.2022 година по гр. д. № 31 896/2019 година преюдициални въпроси. С посоченото определение е поискано СЕС да отговори на десет въпроса, които по съществото си са свързани с присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение срещу загубилата страна, т. е. касае се до разноски по смисъла на чл. 78 от ГПК. Във връзка с горното следва да се посочи, че не съществува идентичност между разноските по смисъла чл. 83 и чл. 78 от ГПК. Чл. 83, ал. 1 и ал. 2 от ГПК регламентират случаи, в които страните не внасят такси и разноски по производството. Касае се до такси и разноски, които се дължат в хода на самото производство, като заплащането им е условие за извършването на съответното процесуално действие. Във връзка с това страната разполага с възможността да прецени дали да внесе съответната сума или не, като във втория случай носи риска от последиците от пропускането на действието. С разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК се дава възможност на страната да бъде освободена от заплащането на тези такси и разноски, с което се гарантира ефективния достъп до правосъдие, в случаите когато страна не разполага с необходимите средства за това. Същевременно законодателят е приел, че в определени случаи е необходимо някои страни да бъдат освободени от заплащането на такси и разноски по силата на самия закон-чл. 83, ал. 1 от ГПК. И в двата случая по силата на чл. 83, ал. 3 от ГПК разноските по производството се плащат от сумите, предвидени от бюджета на съда. Поради което се касае за разноски за извършване на определени процесуални действия в хода на съдебното производство, които по начало се дължат на съда. Различно е положението с разноските по чл. 78 от ГПК, които са във връзка със производството, но не се дължат по него, а дължимостта им се определя с приключване на производството и от крайния изход от спора. При това тези суми не се дължат на съда, а на насрещната страна в производството. Предвид на това освобождаването по чл. 83, ал. 1 и ал. 2 от ГПК се отнася до таксите и разноските, които се дължат към бюджета на съответния съд. По силата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, при отхвърляне на исковете им, ищци, които по силата на чл. 83 от ГПК, са освободени от заплащане на такси и разноски, на общо основание дължат заплащане на всички разноски, направени от насрещната страна по делото. Това е така, тъй като макар и да е освободен от заплащането на такси и разноски към бюджета на съда, ищецът с предявяването на неоснователния си иск, който е отхвърлен от съда, е причинил вреда на насрещната страна, изразяваща се в заплатените от него такси и разноски в производството, която вреда следва да бъде обезщетена. Обратното би било в нарушение на принципа на равнопоставеност на страните в частните правоотношения и в гражданското производство. При това заплащането на тези суми не може да стане от бюджета на съда, доколкото приложението на чл. 83, ал. 3 от ГПК е изрично ограничено до случаите на ал. 1 и ал. 2 на посочената разпоредба. Същевременно законът не предвижда възможност страната да бъде освободена от отговорността за вреди, поради липса на средства за заплащането им. Отговорността по чл. 78 от ГПК е за вреди, като задължението за обезщетяване на същите е различно от задължението за внасянето на дължимите се по производството такси и разноски. Второто задължение е процесуалноправно и е към съответния съд, а първото е материалноправно и е към насрещната страна по делото, поради което съдът не може да освободи страната от последното, тъй като това ще означава разпореждане с чуждо право. От това материалноправно задължение страната не може да бъде освободена, дори със закон, освен ако държавата поеме изплащането на дължимото се обезщетение. В този смисъл е и решение № 67/03.04.2014 година, постановено по гр. д. № 2944/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Предвид на това освобождаването на ищеца от заплащане на такси и разноски в производството не може да бъде основание за освобождаването му от отговорност по чл. 78, ал. 3 от ГПК, съответно тази му отговорност не може да служи като основание за приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Не може под предлог, че няма да разполага със средства за заплащането на разноските на насрещната страна ищецът да бъде освободен от отговорността по чл. 78, ал. 3 от ГПК, като по този начин разноските за воденето на производството останат изцяло за сметка на страната спечелила спора. Същевременно възможността за възникването на тази отговорност и нейния размер не могат да служат като основание за освобождаването на ищеца от задължението да внесе такси и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Затова отправените с горепосоченото определение на Софийския районен съд преюдициални въпроси не са във връзка със спорния предмет на настоящето производство, поради което не е налице основанието за спиране на производството до произнасянето на СЕС по тях. Същевременно с оглед на изложеното са неотносими към спора вторият, четвъртият, петия, шестият, седмият и осмият от поставените в изложението на С. И. Т. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същите са във връзка с отговорността на ищеца по чл. 78, ал. 3 от ГПК защитата срещу която се реализира, било по реда на чл. 248 от ГПК, било по реда на инстанционния контрол на съдебното решение, а не по реда на чл. 83 от ГПК. Поради това тези въпроси не представляват общо основание за допускане на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Останалите поставени от Т. в изложението му по чл. 284, ал. 3 от ГПК, въпроси също не обосновават допускането на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Отговорът на тези въпроси се съдържа във формираната по отношение на освобождаването от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК константна съдебна практика. Съгласно същата съдът е длъжен да извърши преценката въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и други установени по делото обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задължението за внасяне на държавната такса. При тази преценка съдът е задължен да изясни общото имуществено състояние на страната и да го съпостави с пълния размер на дължимите се държавна такса и разноски, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането им. При проверката за притежаваното от лицето имущество съдът може да извършва справка в публичните регистри по собствена инициатива и без направено от страната искане за това. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението му по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по отношение на тези въпроси. Въззивният съд, макар и да не е излагал пространни мотиви, е установил общото имуществено състояние на С. И. Т., като наред с това е преценил неговата възраст, семейно и здравословно състояние и въз основа на това е направил извод, че той има средства за заплащане на дължимите се по делото държавна такса и разноски като заплащането на такива не би го затруднило съществено, тъй като не са представени доказателства за необходимостта от значителни разходи на лицето, които да не могат да бъдат посрещнати с наличното имущество, а евентуални задължения, които могат да възникват в бъдеще време не могат да бъдат преценявани. При това изводите на въззивния съд са направени след обсъждането на всички релевантни за спора обстоятелства и събрани за тях доказателства. Наличието на посочената практика изключва допускането на обжалваното определение до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като Т. не е изложил твърдения, които да обосноват извода, че практиката е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък че трябва да бъде осъвременена с оглед на промени в законодателството или в обществено икономическия живот. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 2352/23.09.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 2320/2022 година, по подадената против него от С. И. Т., частна касационна жалба с вх. № 20 847/08.10.2022 година и такова не трябва да се допуска.