Определение № 1457 от 14.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 419/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Г. Л. А. обжалва Решение № 6407/21.11.2024 г. по в.гр.д. № 10666/2024 г. на СГС, с което е потвърдено Решение № 5808/01.04.2024 г. на СРС за уважаване на предявения от Гаранционен фонд срещу него иск с правно основание чл. 288, ал. 12 КЗ вр. чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.).

Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение на касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК - поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд погрешно е приел за настъпили в причинна връзка със събитието увреждания, непосочени в сключеното в хода на наказателното дело споразумение, въпреки липсата на пълно и главно доказване от страна на ищеца за тяхната причинност с деликта. Според касатора съдът неправилно е игнорирал и обстоятелството, че увреденото лице не е спазило точно предписания му лечебен режим и не е извършило последваща рехабилитация, задължителна за пълното му възстановяване. Наред с това касаторът счита, че размерът на определеното обезщетение не отговаря на действително претърпените болки и страдания от увреденото лице. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи очевидната неправилност на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК) и същевременно поставя въпроси, чийто отговори намира за значими за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, не е очевидно неправилно, а касаторът не е обосновал поддържаното от него касационно основание. Излага становище и за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Гаранционен фонд срещу Г. А. иск с правно основание чл. 288, ал. 12 КЗ вр. чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.) за сумата от 12 000 лв. – суброгационно вземане за платено обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 18.11.2014 г. в резултат от противоправното поведение на касатора като водач на МПС без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва от 12.04.2022 г. до погасяването. В исковата молба е посочено, че сумата е формирана при отчитане на допринасяне от страна на увреденото лице в равна степен с делинквента.

Препис от исковата молба е връчен лично на касатора, но същият не е подал отговор в срок. В първото съдебно заседание се е явил и е поискал предоставяне на правна помощ. Молбата му е уважена, като от назначения служебен адвокат е постъпило становище по иска, в което са наведени възражения, че пострадалият е допринесъл в значителна степен за събитието, както и че към момента на извършване на плащането от ищеца през 2019 г. вземането на увреденото лице е било погасено по давност. Тези възражения не са зачетени от първоинстанционния съд като преклудирани.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е изцяло уважен, въззивният съд е споделил формираните от първоинстанционния съд фактически и правни изводи, а именно: че са налице елементите от фактическия състав на деликта (вината и противоправността са приети за установени със споразумение, одобрено в хода на воденото срещу касатора наказателно дело); че плащането, извършено от Гаранционен фонд, е било дължимо поради липса на данни за сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; че справедливият размер на обезщетението за травматичните увреждания, настъпили в причинна връзка със събитието ( контузия на глава и гръден кош, разместено счупване на лявата ключица, разкъсно-контузна рана на дясното коляно), е сумата от 12 000 лв.

По наведеното с жалбата възражение относно характера на травмите, за които се дължи обезщетение, съдът е посочил, че предмет на обезщетяване са не само признатите в споразумението увреди (счупена ключица), но и всички доказани с приетата в първоинстанционното производство медицинска експертиза, като възможната техническа грешка при описание на травмите в заведената от Фонда щета е ирелевантна, щом е платено обезщетение за всички вреди от процесното събитие. Допълнено е, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението се явява справедлив, дори да се приеме за доказана единствено травмата, свързана със счупената ключица.

По довода за неправилно приложение на преклузията спрямо въведените от служебния адвокат възражения за допринасяне и давност (последното заявено като възражение за плащане от Фонда на погасено по давност вземане, а не като погасяване по давност на суброгационното вземане), въззивният съд е приел, че при връчване на препис от исковата молба на ответника е указана възможността да поиска правна помощ, което обаче той е сторил след срока за отговор, и доколкото не е поискано възстановяване на този срок, възраженията се явяват преклудирани и не могат да бъдат съобразени от съда.

При тези данни настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.

Посоченото от касатора касационно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, предполага решението да е постановено при тежко и видимо от самия акт или от мотивите към него нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила).

В настоящия случай касаторът обосновава очевидната неправилност с довод за погрешна преценка на вида на травматичните увреждания, настъпили в причинна връзка със събитието, но по този въпрос не е налице видим от мотивите на решението порок. Съдът правилно е приложил разпоредбата на чл. 300 ГПК, която ограничава задължителната сила на присъдата (каквато има споразумението съгласно чл. 383, ал. 1 НПК) до формираните от наказателния съд изводи относно деянието, противоправността и вината, но не изключва възможността за установяване на факти извън съставомерните. За престъплението, за което касаторът е признат за виновен (чл. 343, ал. 3, б. „а“, пр. 1, алт. 2, вр. ал. 1, б „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК), характерът на причинената на увреденото лице травма се явява съставомерен резултат (в случая – средна телесна повреда). Наред с него обаче могат да съществуват и други несъставомерни последици (каквито са останалите посочени във въззивното решение увреждания, нямащи характер на средна телесна повреда), които именно поради несъставомерността си са извън предмета на задължителното установяване от наказателния съд, а установяването им от гражданския съд е правно възможно. В случая съдът се е позовал на допустими от процесуалния закон доказателствени средства и способи при формиране на фактическите си изводи относно непосочените в споразумението увреждания и от мотивите му не личи да е нарушен основополагащ процесуален принцип на доказването. Дали тези увреждания са действително настъпили, е въпрос, свързан с преценката за обоснованост на въззивното решение, непроверима в настоящата фаза на касационно обжалване.

Възможната неправилност на въззивното решение във връзка с незачитането на направеното в исковата молба признание относно факта на допринасяне също няма характер на очевидна, доколкото съдът не е обвързан от признанието на факт (чл. 175 ГПК) и го преценява съобразно доказателствата по делото, а тяхната преценка може да се извърши само след анализа им във фазата на допуснато касационно обжалване.

Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ЗЗД.

Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Запис в споразумение по н.о.х.д. (или в присъда) „при условията на съпричиняване“ обвързва ли гражданския съд с разпределение на вината 50:50 (доколкото до доказване на противното представката „съ“ означава при равни части), или гражданският съд може да определи друго съотношение?

2. Допускане на правна помощ в първото по делото заседание, но преди приемане на доклада по делото, преклудира ли правото на отговор по исковата молба: основателност, доказателства, възражения и т.н., при условие че при назначаването на адвокат за защитник на ответника съдът изрично и многократно му е указал да представи отговор по исковата молба? Горепосоченото указание и обстоятелството, че ответникът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ към момента на връчване на препис от исковата молба, имат ли връзка с особените непредвидени обстоятелства, посочени в чл. 133 ГПК като основание за право на отговор на исковата молба и след изтичане на едномесечния срок?

Първият въпрос няма характер на обуславящ, тъй като въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, защото е приел възражението за допринасяне за преклудирано. Наред с това въпросът не кореспондира и със съдържанието на одобреното споразумение, в което според мотивите на съда няма указание за извършване на деянието в условия на допринасяне от увреденото лице (тъй като допринасянето не е съставомерно за престъплението). Поради това въпросът не покрива общия селективен критерий. Отделно от това не е обоснован и допълнителният критерий, тъй като разпоредбата на чл. 300 ГПК е ясна и се прилага нееднозначно в съдебната практика съобразно точното й съдържание – влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд само относно съставомерното деяние, неговата противоправност и вината на дееца, но не и за несъставомерните обстоятелства, при които то е извършено.

Въпросите по т. 2 касаят приложението на разпоредбата на чл. 133 ГПК в хипотезата на допусната след изтичане на срока за отговор правна помощ. Доколкото въззивният съд е отказал да разгледа въведени от ответника възражения, приемайки ги за преклудирани, тези въпроси се явяват обуславящи. Във връзка с тях не е наведен изричен касационен довод, но обосноваването на касационното основание съдържа в себе си оплакване за неправилното приложение на процесуалния закон в смисъла на поставените въпроси. Вторият въпрос от групата обаче е фактологичен – преценката относно непредвидения характер на обстоятелствата по чл. 133 ГПК винаги е конкретна, поради което този въпрос не може да се приеме за правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият от въпросите по т. 2 може да получи абстрактен отговор и поради всичко гореизложено той удовлетворява общия селективен критерий. За него обаче не е покрит допълнителният селективен критерий, тъй като отговорът му не би бил от значение за развитието на правото. Институтът на правната помощ и в частност – последиците от предоставянето й спрямо вече преклудираните права на поискалия помощта, са предмет на ясна регулация. Съгласно разпоредбата на чл. 95, ал. 3 ГПК определението за предоставяне на правна помощ има действие от подаването на молбата, освен ако съдът постанови друго. Тази норма не е непълна, противоречива или неясна по смисъла на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което е видно от еднозначното й тълкуване от съдилищата в смисъл, идентичен с вложения от първоинстанционния и от въззивния съд (вж. напр. Определение № 50486/15.09.2023 г. по т.д. № 1943/2022 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.) и актуален на законодателството и обществените отношения. Поради това и този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,