Определение № 50921 от 19.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2274/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Г. В. против решение № 82/11.10.2021 г., постановено по в.гр. 216/2021 г. от състав на АС- Бургас. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предварителния договор, чието обявяване за окончателен се претендира, е нищожен поради противоречие със закона, предвид разпоредбата на чл.152 ЗЗД. Съдът се е произнесъл по въпроса допустими ли са гласни доказателства, без да са налице изключенията, предвидени в чл.165, ал.1 и ал.2 от ГПК, когато страната твърди, че договор между нея и противната страна е нищожен поради противоречие с чл.152 от ЗЗД, тъй като прикрива съглашение, с което се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Прието е, че за установяване на обезпечение на договор за заем чрез предварителен договор за продажба са допустими всички доказателствени средства и ограничението по чл.164, ал.1, т.6 ГПК не намира приложение. Когато страната твърди, че сделката е сключена в нарушение на чл.152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. В този случай, доколкото не се претендира изпълнението на договора за заем, е неприложима забраната и по чл.164, ал.1, т.3 ЗЗД. Доказването на заемното правоотношение е за необходимостта от разкриване на характера на съглашението като обезпечаващо връщането на получен заем и по този начин да се заобиколи забраната на чл.152 ЗЗД. Затова за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл.26, ал.1 ЗЗД в противоречие с императивната норма на чл.152 ЗЗД са допустими всички доказателствени средства. В конкретния случай съдът е приел за установено с писмени доказателства сключването на два предварителни договора с предварителен купувач ищеца за два имота собствени на ответниците-първият от 06.12.13г., а вторият от 17.12.13г. Доказано е получаване от ответника по негова банкова сметка от сметка на ищеца на сумата 60 000лв. С писмени доказателства (разписки от 2014г. за получаване на лихви в размер на 3 000лв.) е установено погасяване на задължение за лихви. На 23.12.14г. е извършен от ответника по сметка на ищеца банков превод на сумата 20 000лв. с основание за плащане „възстановена сума по предварителен договор“ Прието е, че установените между страните взаимоотношения по-скоро съответстват на отношения по договор за заем, като подписания предварителен договор гарантира на ищеца, че заемът ще бъде върнат. Без практическо значение в този случай е въпросът за размера на заема, защото не неговото изпълнение е предмет на делото. За наличието на договор за заем между страните може да се съди от заплащането на месечни лихви веднага след предаване на сумата, доколкото договорът е реален. На следващо място предварителният договор е подписан в деня на предаване на сумата т.е. в случая съглашението е постигнато едновременно с възникване на вземането. Поради изложеното съдът е приел, че предварителния договор от 06.12.13г., на който основава правата си ищецът по делото, е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, поради противоречието му със забраната, установена от закона в чл.152 ЗЗД, а предявеният на основание чл.19, ал.3 ЗЗД иск за обявяването му за окончателен е неоснователен. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на всички основания по чл.280, ал.1, както и по ал.2 ГПК. Сочи се въпрос относно задължението на съда да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да ги отрази в мотивите. Съдът е обсъдил доказателствата по делото, посочил е въз основа на кои доказателство формира своите правни изводи и ги е посочил, като в тази насока липсва соченото противоречие със съдебната практика на ВКС, цитирана и посочена от касатора. Сочи се въпрос, при липса на писмен договор за заем, достатъчно ли е наличието на разписка, в която не е посочено основанието, за да се приеме наличие на валидно сключен договор за заем, като в тази връзка се поставя е въпрос за допустимостта на свидетелските показания както за наличие на договор за заем, така и за предпоставките на чл.152 ЗЗД. Трайна е съдебната практика в насока, че забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона/чл.152 от ЗЗД, чл.209 от ЗЗД/ е наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения в периоди на стопанска криза. Лицата, които се занимават с тази незаконна дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен документ, разкриващ симулацията на предварителния договор по чл.19, ал.3 от ЗЗД като обезпечение за даден заем. Лицата, които получават заема, обикновено се намират в парично затруднение, те са по-слабата страна, която не е в състояние да изиска от другата страна обратен документ. По този начин нормалният път за защита от симулацията е преграден за страната, пострадала от незаконната дейност по предоставяне на заем срещу висока лихва. Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. До такъв неприемлив за обществото резултат не трябва да се достига. Ето защо съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл.165, ал.1 и ал.2 от ГПК. В този смисъл са решения № 206 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 824 по описа за 2011 г. на ІV ГО на ВКС, № 405 от 25.11.2014 г. по гр. д. № 3709/2014 г. и № 461 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ІV ГО на ВКС и др, които са и цитирани от въззивния съд в обжалваното решение. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е обсъдил събраните пред него свидетелски показания и е достигнал до извода, че предварителният договор е сключен като обезпечение на договор за заем, поради което е нищожен поради противоречие с чл.152 от ЗЗД и е отказал да го обяви за окончателен. В тази връзка, по поставените въпроси относно допустимостта на свидетелските показания, тяхното обсъждане и преценка липсва противоречие с практиката на ВКС. Съдът е приел, че целия договор е нищожен, а не само за 1/2 ид.ч., в каквато насока е поставен правен въпрос, като е приел, че сключването на договора е в противоречие с разпоредбата на чл.152 ЗЗД, а включването на съпругата на заемополучателя като страна по него е наложено от обстоятелството, че имотът, предмет на прадварителния договор е съсобствен, но това не се отразява на извода за недействителност на договора предвид забраната по чл.152 ЗЗД. В този смисъл е неотносим поставения въпрос относно ид.ч. на съпругата на заемополучателя. Очевидната неправилност се обосновава с обсъждане от страна на касатора на свидетелските показания и извеждане от тях на фактически и правни изводи, различни от тези на съда. Съдът се е позовал освен на свидетелските показания и на писмени доказателства по делото, поради което не може да се приеме, че е налице явна необоснованост, оттам и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъди сумата 1200 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС