Определение № 408 от 30.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5443/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата В. Г., чрез адв.Р. И., срещу определение №2437/03.10.2023г., постановено по в.ч.гр.д.№2179/2023г. на Апелативен съд – гр.София, с което е потвърдено определение №5458/02.05.2023г. по гр.д.№11972/2022г. на Софийски градски съд в частта, в която съдът е отменил освобождаването й от заплащане на държавна такса по делото.В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение с искане за неговата отмяна. В срок е постъпил отговор от ответника „Първа инвестиционна банка“АД, в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на обжалваното определение. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното: С обжалваното определение Софийският апелативен съд е приел, че обстоятелствата, които следва да се преценят при формирането на извод за наличие на основание по чл. 83, ал. 2 ГПК, са доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други конкретни обстоятелства, както и всички евентуални източници на доходи, които биха дали възможност на страната да заплати държавна такса и да осъществи правото си на защита по конкретния спор.Изводите за наличие на достатъчно средства се правят при конкретна преценка на събраните доказателства /декларации, удостоверения и др./ и установените факти. При преценка на размера на необходимите разноски, следва да се съобрази не само размера на държавната такса по предявения иск, в случай, че претенция по чл. 83, ал. 2 ГПК е заявена от ищеца, а и размера на предполагаемите разходи за събиране на доказателства. Въззивният съд е приел, че от представената от ищцата декларация и приложените към нея писмени доказателства /медицинска документация/ е видно, че същата няма доходи, намира се във влошено здравословно състояние, от друга страна, липсват данни за евентуална регистрация като безработна, дали получава пенсия или социални помощи.Единствено е посочено, че я издържа синът й, но без да е посочен размерът на издръжката, същевременно са приложени копия от квитанции за заплатен наем на жилище лично от ищцата. Прието е от данните по делото, че ищцата В.Г. е прехвърлила по силата на договор за цесия през 2021г. свое вземане по изпълнителен лист от дата 08.02.2021 г. по гр.д. № 334/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, 14 състав на М. С..Доколкото не е представен договора за цесия, то не може да се направи преценка дали същият е възмезден, съответно за каква сума е прехвърлено вземането. Следва да се има предвид, че ищцата е цедирала свое вземане по собствена воля, непосредствено преди предявяване на исковете по настоящото дело, като сама се е лишила от лични парични средства, намалявайки имущественото си състояние, поради което не може да се приеме, че са налице основания за освобождаване на същата от заплащане на държавни такси по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК. При служебна проверка настоящия съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 от ГПК.Обжалваното определението е валидно и допустимо. Съобразно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело.Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Обосновават се предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по четири въпроса, които според касатора са били разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС: 1/Какви са правомощията на въззивния съд при установена нередовност на молбата за освобождаване на ищеца от задължението за заплащане на държавна такса; 2/При преценка на възможностите за заплащане на държавна такса от значение ли е дали ищецът се е лишил доброволно от доход; 3/Трябва ли съдът да изложи мотиви относно възможността на ищеца да заплати държавна такса по делото, като направи съпоставки между получавания от него доход и размера на таксата; 4/Към кой момент се преценява имущественото състояние на ищеца. Първият от поставените въпроси е неотносим към конкретния случай, тъй като формално въззивният е приел, че са налице непълноти и неточности на искането по чл.83, ал.2 от ГПК, но решаващият извод за неоснователност на искането е формиран на база доказателствата, от които се установява, че преди образуване на настоящия процес ищцата е цедирала свое вземане от близо 150 000лв., присъдено с влязло в законна сила решение. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория от поставените въпроси, тъй като цитираното в изложението определение №111/25.05.2017г. по к.т.д.№592/2016г. на ВКС, не е съдебен акт, който е постановен по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.Касационната инстанция е била сезирана за първи път с искане на жалбоподателя по чл.83, ал.2 от ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия и четвъртия поставени въпроси, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената в изложението практика на тричленни състави на ВКС, които приемат, че: основно задължение на съда е да съпостави установените по делото доходи на лицето и размера на дължимата се държавна такса; правнорелевантният момент за преценка основателността на искането по чл.83, ал.2 от ГПК, е този на сезиране на съда.В атакуваното определение е прието, че доходите на лицето са били недостатъчни за поемане на задължението за заплащане на държавна такса, но е отчетено, че причината за това обективно състояние е поведението на самата страна. Претендира се и очевидна неправилност на обжалваното определение. На основание чл.274, ал.3, вр. чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК независимо от предпоставките по чл.280, ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност. За да се приеме, че е налице твърдяния порок е необходимо да се установи, че съдът е приложил закона в неговия противоположен смисъл, основал е изводите си на норма, която е била отменена, нарушил е основни правила на съдопроизводствения ред или е допуснал груби нарушения на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилно въззивно решение.Не е такъв процесния случай, в който въззивният съд е изложил подробни мотиви относно материалноправните предпоставки за освобождаване на едно физическо лице от задължението за заплащане на държавна такса по делото.С оглед естеството на производството пред този съд, което е пълно въззивно, съставът се е съобразил с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК, като е проверил служебно правилността на обжалваното определение, независимо от това че въззивната частна жалба е била бланкетна. С оглед на горното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на обжалваното въззивно определение до касационно обжалване. Предвид горното, съдът