Определение № 4723 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4279/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 10 446/29.09.2025 година, подадена по пощата на 25.09.2025 година, от А. И. С., срещу решение № 429/06.08.2025 година на Окръжен съд София, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 95/2025 година. С въззивното решение съставът на Окръжен съд София е отменил първоинстанционното решение № 227/20.11.2024 година на Районен съд Ихтиман, първи граждански състав, постановено по гр. д. № 1247/2023 година, в невлязлата му в сила част, като е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от А. И. С. срещу И. Н. С. искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2700.00 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/2 идеална част от поземлен имот с площ от 0,329 м 2, намиращ се в землището на [населено място], [община], местността „Полето“, за периода от 14.09.2018 година до 14.09.2023 година, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска-15.09.2023 година до окончателното изплащане на задължението; на сумата в размер на 6000.00 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/2 идеална част от лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „200 Е“ за периода от 14.09.2018 година до 14.09.2023 година, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска-15.09.2023 година до окончателното изплащане на задължението; на сумата в размер на 6000.00 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на Ѕ идеална част от товарен автомобил марка „Нисан“, модел „Навара“ за периода от 14.09.2018 година до 14.09.2023 година, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска-15.09.2023 година до окончателното изплащане на задължението В подадената от А. И. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу И. Н. С. от А. И. С. искове, с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба И. Н. С. е подал отговор с вх. № 12 041/03.11.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 429/06.08.2025 година на Окръжен съд София, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 95/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение. А. И. С. е била уведомена за обжалваното решение на 27.08.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 10 446/29.09.2025 година, като е подадена по пощата на 25.09.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд София е приел, че между страните било безспорно, че А. И. С. била собственик в режим на съпружеска имуществена общност с Н. Ш. С. на недвижим имот, намиращ се в землището на [населено място], [община] с начин на трайно ползване: пасище, мера с площ от 0.329 декара, местността „Полето“, съставляващ имот № 901003 по картата на землището. Също така като безспорно било признато и обстоятелството, че С. била собственик в режим на съпружеска имуществена общност и на товарен автомобил марка „Нисан“, модел „Навара“, както и на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „200 Е“. Във връзка със собствеността и нейното доказване, по делото били представени и нотариален акт за продажба на недвижим имот № 108, том I, рег. № 1145, дело № 99/2014 годна по силата на който Н. Ш. С. бил придобил в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот, намиращ се в землището на [населено място], [община] с начин на трайно ползване: пасище, мера с площ от 0.329 декара, местността „Полето“, съставляващ имот № 901003 по картата на землището. Представен бил и договор за покупко-продажба на МПС, по силата на който Н. Ш. С., в качеството му на купувач бил придобил товарен автомобил, марка „Нисан“, модел „Навара“, с рег. [рег.номер на МПС], отново в режим на съпружеска имуществена общност. По делото било представено и удостоверение за родствен връзки на А. И. С. от което било видно, че последната била омъжена и нейн съпруг бил Н. Ш. С.. По делото не били представени доказателства, от които да било видно кога бил сключен гражданския брак между А. И. С. и Н. Ш. С., от които да се направел извод за това дали процесните вещи били придобити в режим на съпружеска имуществена общност, но това обстоятелство не се оспорвало. От представеното удостоверение за родствен връзки на А. И. С. с изх. № 111/05.07.2023 година се установявало още, че ответникът И. Н. С. бил син на С. и на Н. Ш. С.. По делото била изготвена тройна съдебно-оценителна експертиза, заключението по която, въззивният съд кредитирал изцяло и от което се установявало, че месечният наем на имота, оценен като дворно място, използвано за складови нужди бил 90.00 лева, а оценено като земеделска земя–на 6.37 лева. В обстоятелствената част на експертизата било отбелязано, че поземленият имот не се ползвал по предназначение, тъй като върху целия имот била реализирана бетонова настилка, ограден бил с непрозирна ограда, водоснабден бил и имало трифазен ток. В него имало изграден гараж за две коли от лека метална конструкция. Месечния наем на лекия автомобил „Мерцедес“ вещите лица определяли на 200.00 лева, а на товарния автомобил „Нисан“–на 250.00 лева. Според вещите лица двата автомобила били специализирани, като автомобилът „Мерцедес“ бил с дълга база с отделение със специално предназначение за превоз на мъртъвци, а автомобилът „Нисан Навара“ представлявал пет местен автомобил с товарна каросерия и борд, предназначен за превозване на тежки товари. При разпита си в съдебно заседание вещите лица уточнявали, че при оценката на месечния наем на имота били взели предвид инженерната инфраструктура, включително и че достъпа до имота се осъществявал по неасфалтиран път. Към настоящия момент, тъй като бил бетониран, имотът не можел да се ползва според трайното си предназначение, като вещите лица били оценили като подобрения наличието на водоснабдяване и електрифициране. В хода на първоинстанционното производство били разпитани свидетелите–Йордан В. П., С. Г. Д., Б. А. Х. и Д. П. Х., чиито показания въззивният съд намирал за ненужно да преповтаря, а единствено да анализира, с оглед заявените във въззивната жалба оплаквания. Предявените искове били такива с правно основание чл. 59 от ЗЗД, доколкото съгласно самата разпоредба на чл. 59 от ЗЗД, ППВС № 1/28.05.1979 година и трайно установената съдебна практика, когато не били налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и когато въобще липсвала друга възможност за правна защита, а се твърдяло увеличение без основание на имуществото на едно лице за сметка имуществото на друго лице, обеднелият разполагал с иска по чл. 59 от ЗЗД. Искът за неоснователно обогатяване се основавал на принципа на справедливостта, който изисквал всяко едно имуществено разместване да било оправдано от гледна точка на закона. За да бъдел осъществен фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД ищецът следвало при пълно и главно доказване да установи, че бил намалял активът на имуществото му, че в патримониума на обогатилия се за чужда сметка било влязло някакво имущество или били спестени разходи, които обогатилият се било следвало да извърши и че двата елемента произтичали от общ факт и при липса на основание за имущественото разместване. Съобразно изложените в исковата молба фактически твърдения, че А. И. С., в качеството й на собственик, в режим на съпружеска имуществена общност, на поземлен имот с площ от 0.329 декара, намиращ се в землището на [населено място], [община], местността „Полето“, както и на лек автомобил „Мерцедес 200 Е“ и товарен автомобил „Нисан Навара“ била обедняла, тъй като била лишена от правото да ползва посочените вещи от трето лице, а именно И. Н. С. в периода 14.09.2018 година до 14.09.2023 година, то се касаело именно за предявен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като в този случай единствено приложим биле последния, доколкото кредиторът не разполагал с друг иск за защита на правата си. А. И. С. претендирала, а това се доказвало и от събраните по делото доказателства и не се оспорвало от страните, че била собственик на посочените недвижим имот и движими вещи в режим на съпружеската имуществена общност. Съпружеската имуществена общност била бездялова и без да била прекратена, не можело да се установява какъв бил делът на единия от съпрузите. В случая А. И. С. и нейния съпруг, който не бил страна в производство притежавали равни права по отношение на процесните вещи, тъй като по делото не били налице данни за прекратяване на съпружеската имуществена общност. Съобразно разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от СК управлението на общото имущество можело да извършва всеки един от съпрузите. Предявяването на настоящият иск несъмнено било действие на управление, което нямало пречка да бъдело извършено единствено от съпругата, която имала интерес от предявяване на иска, независимо че претендира 1/2 от дължимото обезщетение за ползване на процесните вещи, което била счела, че й било дължимо във връзка с правата й в режим на съпружеска имуществена общност (последното във връзка с доводите за недопустимост на съдебното решение). В тежест на А. И. С. била да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на И. Н. С., също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. За да се установяло последното било необходимо да бъде доказано при условията на пълно и главно доказване, че през твърдения период И. Н. С. бил ползвал процесния недвижим имот и движими вещи, а именно моторните превозни средства. От събраните по делото доказателства, по конкретно от показанията на разпитаните по делото свидетели, се установявало в действителност, че И. Н. С. бил ползвал недвижимия имот, както и двата автомобила, с които бил развивал собствена търговска дейност. За да достигнел до този извод въззивният съд приемал за доказано от показанията на свидетелите П. и Д., че И. Н. С. бил развивал търговската си дейност, като бил изработвал паметници в имота край [населено място], както и бил ползвал джипа „Нисан“, с който е превозвал паметниците, който бил брандиран с телефоните именно на погребалната агенция на И. Н. С.. Според показанията на посочените свидетели до края на 2023 година, последният бил ползвал и катафалката „Мерцедес“. От показанията на останалите разпитани свидетели обаче, а именно свидетелите Х. и Х. се установявало, че независимо, че вещите са се били ползвали от И. Н. С., ползване било осъществявано и от самият Н. Ш. С., тъй като последният бил подпомагал И. Н. С. (негов син) при осъществяване на търговската му дейност във връзка с изработването на паметници, в този смисъл били показанията на свидетелят Х.. Според неговите показания, автомобилите били ползвани от И. Н. С., но са били връщани на Н. Ш. С.. Отделно според показанията на свидетеля Х., колите бил виждал паркирани пред дома на Н. Ш. С.. От това следвало, че макар в действителност И. Н. С. да бил ползвал процесните автомобили и недвижим имот, то това ползване било извършвано съвместно със техния собственик– Н. Ш. С. и с неговото изрично съгласие. От това следвало, че А. И. С. не била доказала по несъмнен начин обедняването си, тъй като ползване на вещите се било осъществявало от нейния съпруг и собственик на последните, но съвместно с И. Н. С.. На следващо място, дори да се приемело, че И. Н. С. единствено бил осъществявал през процесния период ползването на вещите, то от показанията на свидетелят Д. се установявало, че автомобилите са били предоставени за ползване на ответника от Н. Ш. С. (негов баща), като самият свидетел заявявал, че след като отношенията са се били обтегнали помежду им, автомобилите са били върнати на Н. Ш. С.. За предоставяне на ползването на процесните вещи от страна на Н. Ш. С. на неговия син И. Н. С., макар и косвено можело да се извлече и от показанията на останалите свидетели. Всички те били категорични, че ползването на вещите било винаги със знанието и със съгласието на Н. Ш. С.. От това можело да се направи извод, че между Н. Ш. С. и И. Н. С. бил сключен договор за заем за послужване, в какъвто смисъл са били и възраженията на ответника. Такъв извод най-малкото можело да бъде изведен от близката родствена връзка между страните по делото, а именно А. И. С. била майка на И. Н. С., а Н. Ш. С. бил негов баща. Договорът за заем за послужване бил уреден в чл. 243-249 от ЗЗД. Съгласно легалната дефиниция по чл. 243 от ЗЗД, с договора за заем за послужване заемодателят предоставял безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължавал да я върне. Предмет на договора за заем за послужване можели да бъдат само индивидуално непотребими вещи, включително недвижими имоти. Този договор бил реален, неформален, безвъзмезден, срочен. За сключването на договора за заем за послужване не се изисквала обикновена или квалифицирана писмена форма за действителност. Съгласието на страните, придружено с предаване на процесните имоти, било достатъчно за действителността на договора за заем за послужване. По делото било безспорно установено, че А. И. С. и Н. Ш. С. били собственици на процесния недвижимия имот и двете моторни превозни средства, в режим на съпружеска имуществена общност. Нямало пречка управлението на вещите, включително предоставянето им в заем за послужване да бъдело извършено само от единия съпруг, като действие на управление на общите вещи. Именно такъв според въззивният съдебен състав бил настоящият случай. Дори да се приемело, че през исковия период единствен ползвател на посочените вещи е бил И. Н. С., то това ползване не е било без основание, а на база постигната договореност за временно и безвъзмездно ползване между него и Н. Ш. С. (негов баща и съпруг на А. И. С.). Това се установявало от показанията на свидетелят Д., но можело косвено да бъде установено и от показанията на останалите разпитани по делото свидетели. Косвено можело да бъде изведено и от факта, че всички свидетели заявявали, че след 2023 година, когато отношенията между И. Н. С. и неговите майка и баща са се били обтегнали, последният бил преустановил ползването на недвижимия имот и моторните превозни средства, по което обстоятелство и двете страни не спорели, а и неслучайно бил заявен и период до 14.09.2023 година, т. е. самата А. И. С. не твърдяла да било осъществявано ползване след тази дата. Заемът за послужване бил реален, но неформален договор, за валидността на който било необходимо страните да постигнели съгласие: заемодателят да се съгласял да предостави безвъзмездно определена вещ за временно ползване на заемателя, а последният да се задължавал да я върне след ползването, което на практика било постигнато. Затова предявените искове по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване били неоснователни и недоказани и следвало да бъдат отхвърлени изцяло, като първоинстанционното решение бъдело отменено в обжалваната му част. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. И. С. е поискала въззивното решение на Окръжен съд София да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това следва ли страната, която е въвела твърдение за сключен договор, да докаже наличие такъв договор с всичките му елементи? за това следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и приетите доказателства, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира някои доказателства по делото? И за това до къде се простира служебното начало при разпределението на доказателствената тежест и даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото, като при констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да даде допълнителни указания и следва ли основание за (отхвърляне на иска да е недоказването на факт, който не е включен в предмета на доказване с доклада по делото?. А. И. С. е изложила твърдения, че по отношение на първия въпрос въззивното решение е в противоречие с решение № 192/07.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2514/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., по отношение на втория в противоречие с решение № 42/28.03.2016 година, постановено по гр. д. № 5550/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и по третия в противоречие с решение № 129/29.06.2015 година, постановено по гр. д. № 7040/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. С оглед на това твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съставът на ІV г. о. на ГК, на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил задължението си да обсъди всички доводи, твърдения, възражения и оспорвания на страните, като въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, посочи кои от тях са доказани и кои не, както и какви са правните последици от същите. Съобразено е и това, че въззивната съдебна инстанция е втора такава по съществото на спора, която следва да направи самостоятелна преценка на релевантните за спора обстоятелства, като формира свои собствени мотиви относно фактите и правните последици от тях, като въз основа на това изложи собствени мотиви в решението си. В случая въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, а също така и релевантните за хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД обстоятелства, като въз основа на тях е достигнал до собствени изводи за неоснователност на исковете. Същевременно нито една от страните в производството не е направила оплаквания свързани с извършения от първоинстанционния съд доклад по делото, поради което въззивната инстанция не е следвало да се занимава с доклада, а освен това С. не е носела доказателствената тежест да установява евентуалното основание, на което И. Н. С. ползва вещите, поради което и не е налице процесуално нарушение по отношение на нея в този случай. Съгласно твърденията в касационната жалба такова нарушение щеше да е налице ако съдът не е указал на И. Н. С., че трябва да докаже твърдяното от него основание за ползване на вещите. При това въззивният съд, извършвайки преценка на всички събрани доказателства по делото, е достигнал до извод, че И. Н. С. е ползвал вещите на основание договор за заем за послужване като е изложил и мотиви за това, че са установени и съществените елементи на същия. При това самото съгласие на единия от съпрузите И. Н. С. да ползва вещите следва да се тълкува като основание за ползване за определен период, което изключва неоснователното обогатяване, по чл. 59 от ЗЗД, като възнаграждение за ползването ще се дължи само ако е уговорено, съответно установено по делото. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 429/06.08.2025 година на Окръжен съд София, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 95/2025 година, по подадената срещу него от А. И. С., касационна жалба с вх. № 10 446/29.09.2025 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото А. И. С. ще трябва да заплати на И. Н. С. сумата от 766.94 €, представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение