Определение № 421 от 07.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1962/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 260145/20.05.2021г. по т.д.№ 9/2021г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260099/16.11.2020 г. по т.д.№ 289/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора, както следва: Касаторите – ищци Д. В. и З. В. – оспорват въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното, за отхвърляне на иска им, с правно основание чл.133 ал.1 ТЗ, срещу „Екоенергия„ ООД, за присъждане на дължим на техния наследодател, съдружник в дружеството - ответник, чието членство е прекратено със смъртта му на 23.02.2017 г. – Ж. В. – дивидент в размер на 100 000 лева, от разпределена печалба след приемане на ГФО за 2013 г., съгласно решение на ОС на съдружниците от 17.09.2014 г.. Оспорват правилността на въззивното решение, като считат, че правните изводи на съда не се подкрепят от събраните доказателства и конкретно изводът му, че с плащанията по банков път от 18.09.2014 г. 01.10.2014 г., 17.10.2014 г. и 05.11.2014 г., в общ размер от 100 000 лева, е изплатен дивидент, съобразно решението на ОСС от 17.09.2014 г., за разпределение на печалбата за 2013 г.. Оспорват като необоснован, с оглед правилата на формалната логика, изводът на съда за доказателственото значение на справката на ТД на НАП по чл. 57 и чл. 73 ЗДДФЛ, за изплатени суми от „Екоенергия „ ООД в полза на наследодателя / стр. № 204 по номерацията на първоинстанционното дело /. Очевидно отнасяйки данните от същата – за изплатени 100 000 лева като дивидент - спрямо датата на подаване справката по чл. 57 ЗДДФЛ – на 18.04.2013 г., касаторите оспорват тези данни да биха могли да касаят изплатен дивидент съгласно решение на ОСС от 17.09.2014 г., доколкото би била съставена и подадена предходно на самото решение за разпределяне на печалбата. Не намират обоснован извод за изплатен дивидент от факта на деклариран и изплатен данък дивидент, като акцентират на липсата на изрично посочване в платежните нареждания дивидент от коя печалба и съгласно кое решение на ОСС за разпределянето й е бил изплатен. Оспорват от заключенията на ССЕ и събраните писмени доказателства да се установява погасяване на задължението за изплащане на дивидент, съгласно решение на ОСС от 17.09.2014 г., като се съобрази и установената нередовност на счетоводните записвания на ответното дружество и носената от него доказателствена тежест да установи това обстоятелство пълно и главно. Считат,че въззивният съд неправилно е съобразявал доказателства, касаещи плащане на друго задължение на дружеството към наследодателя – бивш съдружник – това по чл.18 ал.4 от дружествения договор, както и неправилно е съобразил доказателства изключени от доказателствения материал с изрично определение на първоинстанционния съд. Касаторът – ответник оспорва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното, за осъждането му да плати на ищците, на основание чл. 133 ал. 1 ТЗ, сумата от 38 000 лева – дължим на наследодателя и неизплатен му приживе ,респ. дължим на наследниците му Д. В. и З. В., дивидент за 2014 г. и 2015 г., съгласно решения на ОСС на „Екоенергия„ ООД от 15.10.2016г.,15.11.2016 г. и 15.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковете до окончателното й изплащане. Страната твърди неправилност на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Оспорва, като опроверган от доказателства, вкл. несъобразени от съда такива, извода му, че с представените 22 бр. РКО на наследодателя Ж. В. са били изплатени дължими суми на основание чл. 18 ал. 4 от дружествения договор, а не дивидент от разпределена печалба за 2014 г. и 2015 г.. По начало счита, че ищците не са оспорили истинността на тези документи, поради което и същите е следвало да се съобразят с фактическото им съдържание, респ. вписаното основание на плащането „дивидент“. Страната се позовава на извършени изплащания на дивидент на наследника З. В. – с РКО от 31.01.2017 г. и 03.02.2017 г., които същият не оспорва. Позовава се на доказателственото значение на счетоводните си записвания по сметка „425“: ако плащанията с процесните РКО са били такива на основание чл. 18 ал. 4 от дружествения договор, то същите би следвало да бъдат отразени в сметка „604“. Респективно страната се позовава на отрицателния факт, че съдружникът Ж. В. не е декларирал приход на основание чл. 18 ал. 4 от дружествения договор, нито дружеството е изплатило вноски за здравни осигуровки, в съответствие със същия, тъй като починалият съдружник никога не е претендирал плащане на основание посочената разпоредба, след пенсионирането си. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищците – А. В. / починала в хода на производството, в чиито права са встъпили останалите двама ищци /, Д. В. и З. В. са предявили против „Екоенергия „ООД искове, с правно основание чл. 133 ал. 1 ТЗ, като претендират за заплащане от дружеството – ответник сумата от 100 000 лева – дължим на наследодателя им Ж. В. – бивш съдружник, чието членство е прекратено със смъртта му на 23.02.2017 г. - дивидент от разпределена печалба за 2013 г., на основание решение на ОСС от 17.09.2014 г., както и дивидент от разпределена печалба за 2014 г. и 2015 г., в размер на 38 000 лева, въз основа решения на ОСС от 15.10.2016г., 15.11.2016 г. и 15.12.2016 г.. Сумите са определени съобразно дела на наследодателя в капитала, съответстващ на 20 % / 102 дяла от общо 510 дяла, при петима съдружника /, след приспадане на дължим данък дивидент по ЗДДФЛ. Твърдят, че наследодателят им не е получил сумите, нито са изплатени на наследниците му, с изключение на сума от 20 000 лева, изплатена на А. В., но последващо върната по настояване на ответника.В исковата молба се сочат извършвани към наследодателя плащания на друго основание – по чл.19 ал.4 от дружествения договор / в действителност чл.18 ал.4 от представения по делото /, според който „ след навършване на нормативно определената възраст за пенсиониране всеки съдружник има право да се оттегли от активна дейност в дружеството, като запази участието си в дружеството и продължи да получава месечно по 6 минимални за страната пенсии за прослужено време и възраст. Ответникът е оспорил исковете, като твърди, че по банков път е изплатил на наследодателя дивидента от разпределената печалба за 2013 г., в размер на 100 000 лева, с 4 банкови превода от по 25 000 лева - от 18.09.2014 г., 02.10.2014 г., 17.10.2014 г. и 05.11.2014 г.. Позовава се на решение на ОСС от 12.11.2012 г., с което е разпределена печалба за 2011 г. в размер на 526 315,80 лева. Позовава се на начислен за припадащия се на наследодателя дивидент данък, в размер на 26 315,79 лева, заплатен с банков превод от 21.12.2012г. по сметка на НАП, на основание чл.65 ал. 1 и чл. 66 от ЗДДФЛ. Твърди се изплащане и на дивидент в съответствие с това решение на ОСС, който не е предмет на исковете. По отношение решенията на ОСС от 2016 г. и припадащ се на наследодателя, съгласно същите, дивидент съобразно дела му в капитала, в размер на 40 000 лева, а след приспадане на данък дивидент - 38 000 лева, ответникът твърди, че е разплатил дължимата сума, съответно: 20 000 лева, с банков превод от 03.02.2017 г.; 13 124 лева - с плащания на каса / 14 бр. РКО в периода 29.01.2016 г. – 30.09.2016 г. – авансово спрямо датите на решенията на ОСС от 2016 г. /; с РКО в периода 28.10.2016 г. – 03.02.2017 г., като две от плащанията / на 31.01.2017 г. и 03.02.2017 г. / са извършени не на наследодателя, а на сина му – ищец З. В.. Общият сбор на така платените суми, според ответника обуславя основателност на този иск само за неразплатен остатък от 6 876 лева. В допълнителна искова молба ищците сочат, че плащанията по банков път – 4 превода по 25 000 лева от 2014 г. – са изплащания на дивидент от разпределена печалба за 2011 г., съгласно решение на ОСС от 12.11.2012 г., а плащанията по банков път от 15.11.2012 г.,22.11.2012 г., 30.11.2012 г. и 14.12.2012 г.- изплащане на дивидент от разпределена печалба за 2010 г.. Позовават се на информацията в предоставена от ТД на НАП справка за подадени от ответното дружество справки по чл.73 от ЗДДФЛ за 2012г.,2013г.,2014г.,2015г.,2016 г. и 2017г. / лист пор. № 204 по номерацията на първоинстанционното дело /.Видно от същата, подадената на 18.04.2013 г. информация касае периода 2012 г., съответно изплатен на Ж. В. дивидент от 105 263,16 лева, а след удържане на данъка от 5 263,16 лева – в размер на 100 000 лева за 2012 г.. Представените банкови бордера обозначават основание за плащането „дивидент„ но не и съобразно разпределена печалба за коя година. Същото касае и вписаното основание за плащане в представените РКО. Ищците не са оспорили получаването на сумите, но са заявили, че се касае за плащания на основание чл. 18 ал. 4 от дружествения договор, независимо от фактически вписаното основание „дивидент“. Първоинстанционният съд е уважил иска в размер на 38 000 лева и отхвърлил този за 100 000 лева, а въззивният съд е потвърдил решението със следните съображения: Досежно дължимия дивидент от разпределена печалба за 2013 г., съгласно решение на ОСС от 17.09.2014 г. съдът е приел, че с разплащанията по банков път през 2012 г. е удовлетворено вземане на съдружника Ж. В. от дивидент за 2011 г., съгласно решение на ОСС от 12.11.2012 г., поради което разплащанията от 2014 г. не могат да касаят същото вземане, кореспондирайки по размер - разпределената печалба за 2013 г., респ. припадащата се на наследодателя част - с решението на ОСС от 17.09.2014 г..Обстоятелството, че плащанията от 2012 г. не касаят процесното вземане от разпределена печалба за 2013 г. въззивният съд е обосновал с данните от преждекоментираната справка на ТД на НАП, в която именно за периода 2012 г. е отразен изплатен дивидент от 100 000 лева в полза на Ж. В., след приспадане на съответно и внесения данък-дивидент. Изходил е и от факта, че всяко от плащанията по банков път през 2014 г. следва датата на взетото решение на ОСС от 17.09.2014 г., като също е надлежно деклариран и заплатен по сметка на ТД на НАП – Стара Загора дължимия данък дивидент,съобразно възникнало задължение за същия в периода 10.08.2014 г. – 30.10.2014 г., съвпадащ по размер с посочения в решение на ОСС от 17.09.2014 г. и в рамките на който период същото е прието.Двукратното изплащане в полза на Ж. В. на суми от по 100 000 лева / на четири вноски от по 25 000 лева през 2012 г. и през 2014 г. / съдът е съобразил, че се потвърждава и от извлеченията по разплащателната сметка на дружеството и банковата сметка на получателя. Приел е, че ищците не са доказали твърдението си за разпределена печалба за 2010 г., дължимият от която дивидент за наследодателя сочат да е изплатен по банков път през 2012 г., като е акцентирал на обстоятелството, че не са оспорили своевременно твърденията на ответника в отговора на исковата молба, че в дружеството са приети общо 5 решения за разпределение на дивиденти – от 12.11.2012 г., 17.09.2014 г.,15.10.2016 г., 15.11.2016 г. и 15.12.2016 г.. Така въззивният съд е достигнал до извода, че дивидентът за 2013 г. е изплатен на наследодателя и предявените искове са неоснователни. Досежно претендирания дивидент от разпределена печалба за 2014 – 2015 г. съдът е счел иска за основателен. Позовал се е на заключението на съдебно-икономическата експертиза, която установява че при ответника е начислен, съобразно решенията на ОСС от 15.10.2016 г., 15.11.2016 г. и 15.11.2016 г., дължим на съдружника В. дивидент в размер по 9500 лева по първото и второто решения и 21 000 лева по третото или общо 40 000 лева, съответно дължим и заплатен върху тази сума данък дивидент от 2 000 лева. Разпределеният дивидент е деклариран и в ТД на НАП ,в справката по чл.73 от ЗДДФЛ за съответната година. По спорния въпрос – дали дължимият дивидент за 2015 г. / за 2014 г. не е декларирана печалба от дружеството / е заплатен на съдружника Ж. В. - съдът е приел, че вписаното в РКО формално основание „ дивидент „ се явява опровергано от самия ответник, със заявеното от представляващия дружеството в съдебно заседание от 26.05.2020 г. / стр. 361 по номерацията на първоинстанционното дело /, от съдържанието на което става ясно, че ответникът не счита кумулативно дължими на съдружника плащания, на основание чл. 18 ал. 4 от дружествения договор и от дивидент, когато за съответната година е разпределена печалба. Затова в случай на решение на ОСС за разпределение на печалба, от дължимия дивидент се приспадат вече направените на основание чл. 18 ал. 4 от дружествения договор плащания, каквито твърди да са извършени с оспорените РКО. Въззивният съд е счел, че основание за подобно приспадане не се извежда от съдържанието на дружествения договор. Съобразил е и доказаното връщане на сумата от 20 000 лева, заплатена като дивидент на 03.02.2017 г. / върната с приходен касов ордер от 14.03.2017 г. и признание на представляващия ответника управител /. Този си извод въззивният съд единствено допълнително е подкрепил с данните от заключението на СИЕ / размерът на отделните плащания, като кореспондиращ на размера на минимална пенсия за прослужено време и старост за период от 6 месеца – 927 лева, осчетоводяването само на 3 от РКО – за сума от 2 781 лева - като плащане на дивидент, но с размер на плащанията, съответен на размера по останалите РКО, съобразявайки и заявените от управителя обстоятелства /. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК на касаторите – ищци са формулирани следните въпроси: 1/Следва ли длъжникът да посочи кое от задълженията си към кредитора погасява, в хипотеза на повече от едно еднородни задължения, възникнали на самостоятелно основание ? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с решение по гр.д.№ 574/2011 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Допустимо ли е при постановяване на съдебния акт, съответно в мотивите на решението, съдът да се позовава на писмени документи, които с нарочно определение съдът е изключил от доказателствата по делото ? – въпросът обосноваван вероятно в същата хипотеза, с второто приложено решение – по т.д.№ 3114/2015 г. на І т.о. ВКС, доколкото липсва пояснение относно допълнителния селективен критерий. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивния акт ,поради необоснованост. Първият от въпросите е предпоставен от касационния довод за неправилност на въззивното решение, поради противоречие между изводите на съда и събраните доказателства, доколкото липсва изрично посочване в документите за разплащане по банков път дивидент от коя разпределена годишна печалба и съгласно кое решение на ОСС за разпределянето й, е бил изплатен. Въпросът не удовлетворява изискването за правен. В спорните документи е посочено основание за плащането „дивидент„, а за коя година следва да се отнесе съдът е съобразил с оглед всички останали доказателства по делото. В този смисъл въззивният съд не е извел решаващ извод за неоснователност на исковете въз основа на документ за плащане, необозначаващ изобщо основание за това, нито се е позовал само на спорните банкови бордера. Дори да се приеме,че въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не е удовлетворен допълнителния такъв. В решението по гр.д.№ 574/2011 г. на ІV г.о. на ВКС изявлението на длъжника - кое еднородно задължение от множество такива към кредитора си погасява - е коментирано в аспект на приложението на чл. 76 ЗЗД, какъвто не е процесният спор. Съдът е приел, че при изпълнение от длъжника / по договор за заем / в случай на няколко еднородни задължения на същия към кредитора – заемодател, именно последният дължи посочване в разписката за плащането кое от многото задължения приема за погасено с конкретното плащане, а ако не стори това – отношенията между страните се уреждат по правилото на чл.76 ЗЗД. Видно е, че хипотезата и даденото от касационния състав разрешение са напълно неприложими към настоящия случай. Вторият от въпросите кореспондира с касационен довод за формиране на решаващи мотиви за отхвърляне на иска за сумата от 100 000 лева, въз основа на изключени от първоинстанционния съд доказателства. С определение от 26.05.2020 г. съдът е изключил служебна бележка на управителя на ответното дружество изх.№ 403/10.01.2020 г., заверено копие от хронология на сметка № 425 по кореспондиращи сметки за периода 01.01.2012 г.– 31.12.2017 г. и заверено копие на движение на неразпределена печалба, за периода 31.12.2015 г. – 28.02.2017 г. „ по изложените в мотивната част съображения „ .Служебната бележка не е коментирана в обосноваване на извода за неоснователност на иска, а останалите доказателства са изключени единствено по съображения, че не е видно от кого са изготвени и към коя дата. Счетоводните записвания на ответното дружество са изследвани от нарочно назначена съдебно-икономическа експертиза, чието заключение съдът е ползвал в обосноваване на – при това допълнителни, а не решаващи – изводи за отхвърляне на този от исковете. Решаващи са съображенията му, че се установяват разплащания на дивиденти в идентичен размер, кореспондиращи на решения на ОСС за разпределение на годишните печалби за 2012 г. и 2013 г., като ищците не са оспорили изявлението на ответника досежно всички взети от ОСС решения за разпределение на печалби ,в което пък не се сочи разпределяна печалба за 2010 г., нито такова се доказва от ищците, в кореспонденция с твърдението им, че плащанията от 2012 г. са плащания на дивидент за 2010 г., а тези от 2014 г. – на дивидент за 2013 г.. Предвид тези съображения – че се отнася до доказателства, които не са обосновали решаващите мотиви на въззивното решение, за отхвърляне иска по чл. 133 ал. 1 ТЗ, за изплащане на дължим на наследодателя на ищците дивидент за 2013 г., в размер на 100 000 лева – въпросът не удовлетворява изискването за правен – отговор на който да би бил от естество да промени правния резултат по спора. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване и по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК – очевидна неправилност. Същата се сочи, поради изводима от мотивите „необоснованост“, която предпоставя решаващ извод относно значението на установим от доказателствата факт, в противоречие с правилата на формалната логика, научните правила и опита. Такъв факт касационната жалба не сочи. Необоснованост се мотивира спрямо доказателственото значение на справката от ТД на НАП / лист пор.№ 204 по номерацията на делото /, която, превратно на съдържанието й – относимо за период 2012 г. – касаторите са коментирали в относимост към отчетен за изплатен дивидент и начислен данък дивидент за 2013 г., обосновавайки се с разпоредби на ЗДДФЛ и предвид датата на депозиране на справката – 18.04.2013 г.. Тези, неподкрепими от съдържанието на документа, изводи на страната не са от естество да обосноват неправилност, още по-малко очевидна такава – изводима единствено от съдържанието на мотивите, ирелевантно на действителното съдържание на процесуалните действия на съда и страните и на събраните доказателства. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК на касатора – ответник са формулирани следните въпроси :1/ Представляват ли счетоводните книги, разходните касови ордери и записванията в тях доказателство за страната, която ги е водила ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с решенията по т.д. № 546/2008 на ІІ т.о. и т.д.№ 264/2010 г. на І т.о. на ВКС; 2/ Подлежи ли на тълкуване записът – основание за плащане „дивидент“ в първичен счетоводен документ – разходен касов ордер ?; 3/ Опровергаващият съдържанието на РКО, в частта основание за плащане „дивидент“, трябва ли да докаже пълно и главно факта, че се касае за друг вид плащане ?; 4/ Представлява ли оспорване по същество твърдението на ищците за извършен друг вид плащане с РКО, ако не е поискана и не е проведена процедура по оспорване съдържанието на тези РКО? Това действие на съда процесуално нарушение ли е ? – въпроси 2,3 и 4 са обосновавани с допълнителен селективен критерий в идентична хипотеза, с решение по т.д.№ 664/2011 г. на ІІ т.о. на ВКС. Касационната жалба не съдържа касационен довод в относимост към първия формулиран въпрос. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът ответник обосновава същия с неизпълнено задължение на съда да назначи експертиза за нарочна проверка редовността на счетоводните книги на ответното дружество. Въззивен довод в този смисъл въззивната жалба на ответника не съдържа. Единствено са оспорени, като неправилни, изводите на първоинстанционния съд за нередовно водено счетоводство на „Екоенергия „ ООД, въз основа заключението и обясненията на вещото лице от СИЕ. Предвид това, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване – не е относим към дължимо от въззивния съд произнасяне, с оглед предмета на въззивния контрол, съгласно чл. 269 пр. трето ГПК. Напълно в унисон с цитираните решения въззивният съд не е придал презумптивна и задължителна доказателствена сила на счетоводните записвания, а преценявал редовността им с оглед всички събрани доказателства,вкл. съобразил констатирана от вещото лице по СИЕ нередовност. Вторият от въпросите е нелогично формулиран – съдът не е тълкувал вписаното в разплащателните документи основание „дивидент„, а приел същите за оспорени досежно истинността на това вписване, при това съгласно обясненията на управителя на ответното дружество, сведени до твърдение, че се касае за разплащане на суми по чл. 18 ал. 4 от дружествения договор, формално квалифицирани като дивидент / авансово платим /, каквито суми,обаче, няма да бъдат дължими при действително разпределяне на годишна печалба. Въззивният съд е приел за несъстоятелно, въз основа клаузите на дружествения договор, възражението на ответника, че ако изплати на съдружника дивидент, не му дължи плащане, на основание чл. 18 ал. 4 от дружествения договор. Действително, последната клауза предпоставя упражняване на право от страна на съдружника – за оттегляне от активна дейност, срещу месечно възнаграждение в размера на 6 месечна минимална пенсия за прослужено време и старост, което право ответното дружество е оспорвало да е предявено и упражнено от Ж. В.,макар да се заявява в обясненията на управителя му. По този му въззивен довод няма произнасяне, но и кореспондиращ касационен довод за съществено нарушение на съдопроизводствени правила, както и относим / с оглед поясненията към всеки от поставените / правен въпрос. Третият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като съдът не е приел, че оспорващата страна – ищците - не дължат пълно и главно доказване на друго основание за плащане на сумите – като вземане по чл. 18 ал. 4 от дружествения договор, а че последното се установява от изявления на противната страна – ответника, ведно с други съпътстващи доказателства. Преценката за годността на тези доказателства да установят спорния факт е дължима в производство по чл.290 ГПК и на основанията по чл. 281 ГПК. Решението по т.д.№ 644/2011 г. на ІІ т.о. на ВКС дава отговор в хипотеза на материализиран в нотариален акт свидетелстващ документ, с характер на разписка за получена цена по сключената сделка, което обстоятелство е оспорвано от получателя на сумата. В тази хипотеза съдът е приел,че доказателствена тежест по оспорването носи оспорващата страна по сделката, потвърдила получаване на сумата. Даденото от касационния състав на ІІ т.о. разрешение,обаче, не съдържа ограничение във вида на доказателствените средства по такова оспорване, в смисъл, че е недопустимо установяването му с неизгодни изявления на противната страна. Четвъртият от въпросите е предпоставен от касационния довод за процесуално нарушение на съда, поради произнасяне по истинността на РКО, досежно основанието за плащане по същите, без да е била оспорена от ищците и да е открито производство по оспорване истинността им като документи. Въззивният съд е приел, че доколкото с допълнителната искова молба ищците са заявили, че получените въз основа на РКО суми са платени на друго основание – чл. 18 ал. 4 от дружествения договор – то по същество това им изявление е оспорване истинността на ордерите, досежно вписаното основание за плащането. Практическият смисъл на откриване производство по оспорване на документ / макар в случая да се касае за частен свидетелстващ, чиято автентичност не се оспорва / е в разпределението на доказателствената тежест и би съставлявало съществено процесуално нарушение само ако е засегнало защитата на страните. Видно от посоченото по предходния въпрос, доказателствената тежест в случая е на оспорващите ищци, а ответникът - нито във въззивната жалба, нито в касационната - е посочил други доказателства, които би представил в подкрепа на вписаното в РКО основание за плащане. Дори да се приеме, че въпросът удовлетворява общия, не е обоснован допълнителния селективен критерий с решението по т.д.№ 644/2011г. на ІІ т.о. на ВКС. В същото не е даден отговор на процесуалноправен въпрос с формулираното съдържание. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение