Определение № 11 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 957/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение в срока по чл. 283 ГПК от адв. В. Д., като пълномощник на М. В. Г. и М. Ч. Г., срещу въззивното решение № 659 от 27.12.2024 г. по в. гр. д. № 619/2024 г. на Врачанския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Ответникът по касация Б. И. Б. счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Ответницата по касация Д. М. Д. не взема становище. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 151/26.07.2024 г. по гр. д. № 1444/2023 г. на Районен съд - Мездра, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу Б. И. Б. и Д. М. Д. искове, квалифицирани по чл. 440, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответницата Д. М. Д.– длъжник по изп. д. № 761/2016 г. по описа на ЧСИ И. Ц., рег. № * в КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Враца, с взискател Б. И. Б., не е собственик на следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], съставляващ апартамент, описан в документите за собственост като втори етаж, представляващ самостоятелно жилище от двуетажна двуфамилна масивна жилищна сграда със застроена площ 117,70 кв. м., заедно с избено помещение, разположено в западната част на сградата, със застроена площ 14,60 кв. м., избено помещение в западната част на сградата със застроена площ 12,60 кв. м. и избено помещение в югозападната част на сградата, със застроена площ 20,73 кв. м., както и с право на строеж върху мястото, съставляващо УПИ * по плана на населеното място, върху който е насочено принудително изпълнение, а е тяхна собственост. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени следните твърдения: ищците са закупили процесния имот на 05.05.2016 г. от О. и Р. Г., като при придобиването на имота по отношение на него не са били вписани вещни тежести. Към датата на образуване на изпълнителното дело и вписването на възбраната те са били собственици на имота. Петитумът е да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че собствения на ищците имот, не може да бъде предмет на принудително изпълнение, тъй като същият е тяхна собственост, а не на длъжника Д. Д.. По делото се установява, че върху процесния имот е била учредена договорна ипотека в полза на взискателя по изпълнителното дело Б. И. Б. от 26.03.2015 г. /нотариален акт № 200, т. 1, рег. № 772/ за парично задължение по договор за заем от същата дата. Д. М. Д. е получила в заем сумата за връщането на която е учредена ипотеката и не е погасила задължението си. Ипотеката е заличена на 02.11.2015 г. въз основа на неистински документ. Неистинността на документа е установена с решение № 103/06.07.2017 г. по НАХД № 257/2017 г. на Районен съд - Мездра, с което ответницата е призната за виновна в това, че на неустановена дата за времето от 01.06.2015 г. до 02.11.2015 г. чрез неустановено лице е съставила неистински частен документ: молба-съгласие от името на Б. Б. и го е употребила пред съдия по вписванията при РС-Мездра на 02.11.2015 г., за да докаже, че е погасено задължението й по договор за заем – престъпление по чл. 309, ал. 1 НК. О. и Р. Г. са закупили имота от Д. Д. в деня на заличаване на ипотеката. Установява се, че с влязло в сила решение на 21.07.2020 г. по гр. д. № 391/2018 г. на Районен съд-Мездра е прогласена недействителността, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 44 ЗЗД, по иска на Б. Б. срещу Д. Д., О. Г., Р. Г., М. Г. и М. Г., на акта на съгласие за заличаване на ипотеката, учредена с нотариален акт № 200, т. 1, рег. № 772, н. д. № 92/2015 г. Исковата молба е вписана на 12.10.2017 г. Решението е отбелязано на 24.11.2020 г. О. Т. Г. и Р. П. Г. са продали на ищеца М. Ч. Г. процесния имот с нотариален акт № 83, том II, рег. № 1324, н.д. № 137/05.05.2016 г. процесния имот, като продавачите са си запазили пожизнено правото на ползване върху него. Вписана е законна ипотека в полза на отчуждителите за обезпечаване на вземането им. Изпълнителното производство е образувано на 17.08.2016 г. въз основа на издаден на 20.07.2016 г. изпълнителен лист. През 2020 г. е образувано изпълнително производство по молба на взискателя Б. Б., което е присъединено към образуваното през 2016 г. изпълнително дело. Възбрана по делото е наложена и вписана на 04.01.2021 г. Извършено е ново вписване на договорната ипотека по молба на взискателя на 13.09.2021 г. Въззивният съд е приел, че спорното по делото е дали в конкретния случай ипотеката върху имота обвързва жалбоподателите, след като веднъж е била заличена въз основа на неистински документ. Намерил е за неоснователно позоваването на Тълкувателно решение № 3 от 17.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 3/2018 г., ОСГТК от жалбоподателите, тъй като същото тълкувателно решение е дало отговор на въпроса за действието на вписана на ипотека след изтичане на 10 годишен срок от първоначалното вписване, без в този десетгодишен срок да се извърши подновяване, а в конкретния случай ипотеката е учредена на 26.03.2015 г. и десетгодишния срок по чл. 172, ал. 2 и чл. 22 от Правилника за вписванията не е изтекъл. С оглед нормата на чл. 179, ал. 1 от ЗЗД вписването на ипотеката се заличава въз основа на съгласието на кредитора, което трябва да бъде дадено в нотариално заверена форма или въз основа на влязло в законна сила съдебно решение. В конкретния случай с влязло в сила съдебно решение по иск на ипотекарния кредитор е прогласена нищожността на акта „съгласие“ въз основа на който е заличена ипотеката, тъй като „съгласието“ е неистински документ, който не изхожда от ипотекарния кредитор, посочен като автор на документа. Посочил е, че заличаването на ипотеката на 02.11.2015 г. е било извършено неправилно, тъй като ипотеката не е била погасена, това е доказано по общия исков ред с влязло в сила съдебно решение, поради което и заличаването е отменено с обратна сила така, все едно не е било извършвано. Отпадането на заличаването с обратна сила на ипотеката въз основа на отбелязването на 24.11.2020 г. на влязлото в сила решение е настъпило в 10 годишния срок от първоначалното вписване на ипотеката. Този срок не е изтекъл към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, поради което и ипотеката има действие по чл. 173, ал. 1 ЗЗД спрямо ищците и дава право на ипотекарния кредитор да се удовлетвори от имота въз основа на първоначалното вписаната ипотека. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, изр. 3 ГПК, като не са формулирани въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В жалбата се сочи противоречие с определение № 69/26.01.2012 г. по ч. т. д. № 818/2011 г. на първо т. о. Цитираната практика на ВКС: решение № 50216/28.10.2022 г. по гр. д. № 573/2022 г. на четвърто г. о., решение № 50189/25.11.2022 г. по гр. д. № 512/2022 г. на трето г. о. и решение № 60219/14.12.2021 г. по гр. д. № 3995/2020 г. на трето г. о., е относима към поддържаното основание очевидна неправилност. Очевидната неправилност е обоснована със следното: въззивният съд не е съобразил, че договорната ипотека, вписана на 13.09.2021 г. ще има реда на новото вписване, както и че същата е непротивопоставима на собствениците, придобили имота преди новото вписване. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, Второ г. о., съобрази следното: Според задължителните указания, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, независимо от посочването от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение с цел преценка неговата допустимост предвид съмнение за произнасяне по нередовна искова молба. Жалбоподателите дължат внасяне на държавна такса в размер на 259,27 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси/ по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение