Определение № 411 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 6492/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Е. Атанасова Б., чрез адв. К. Б. и адв. Г. Ч. против решение № 259/06.06.2014 г. по в.гр.дело № 51/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение на Районен съд [населено място] № 886/22.11.2013 г. по гр.дело № 3255/2012 г. С последното са отхвърлени предявените искове от Е. Атанасова Б., чрез адв. К. Б. и адв.Г. Ч. против Пловдивския окръжен съд и Национална агенция за приходите [населено място] за присъждане обезщетение за неимуществени вреди солидарно в размер на 11000 лв. и в размер на 3839.94 лв. за имуществени вреди, претърпени в резултат от прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата със Заповед № УЧР-038 от 10.11.2008 г., издадена от Директора на ТД на НАП Пловдив и от постановяване на решение № 1484/28.08.2009 г. по описа на Пловдивския окръжен съд ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, като неоснователни. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат. В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. Кой съд следва да носи отговорност за вреди, причинени на граждани и юридически лица, от нарушение на правото на ЕС, когато последната вътрешноправна инстанция, разгледала спора по същество е въззивният съд, а касационният съд не е допуснал разглеждане на касационната жалба – въззивният или касационният? 2. Дали лице, което търпи преки и негативни последици върху служебното си правоотношение с държавен орган, поради факта, че в съответствие с принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4,пар.3 от Договора за Европейския съюз, изпълнява задължението си да гарантира спазването на нормите на правото на Съюза, чрез отказ да спазва национален закон и практики, противоречащи на правото на Европейския съюз е легитимирано да търси отговорност за собствените си вреди? 3. Установява ли разпоредбата на чл.177 от ЗДДС необорима презумпция за „знание, че данъкът няма да бъде внесен” от данъчнозадълженото лице, когато са налице две предпоставки - /а/ невнесен изцяло данък от данъчнозадълженото лице и /б/ наличие на облагаемата доставка на цена, която значително се отличава от пазарната? Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В касационната жалба е заявено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския общности по чл.628 ГПК по следните въпроси: 1. Допускат ли принципът на отговорността на държавата за вреди и правото на ефективна защита, последната национална вътрешноправна инстанция, когато не допуска разглеждане на жалба срещу решение на долустоящ съд и съответно не разглежда правният спор по същество да носи отговорност за съответствието на съдебния акт на долустоящия съд с правото на ЕС? 2. Допускат ли принципът на отговорността на държавата за вреди и правото на ефективна защита, национална практика, според която второинстанционен съд, чието решение не е допуснато до обжалване от последната вътрешноправна инстанция, да не носи отговорност за допуснато нарушение на правото на ЕС, въпреки окончателността на неговия съдебен акт, поради това, че чисто йерархично неговите актове подлежат на обжалване пред следваща съдебна инстанция, която може да допусне разглеждането на спора по същество? 3. Допускат ли принципите на данъчен неутралитет и на пропорционалността, както и чл.205 от Директива 2006/112 национална разпоредба, която установява солидарна отговорност за заплащане на ДДС, чрез въвеждането на необорима презумпция за „знание, че данъкът няма да бъде внесен” от данъчно задълженото лице, когато са налице две предпоставки –а/ невнесен изцяло данък от данъчно задълженото лице и б/ наличие на облагаемата доставка на цена, която значително се отличава от пазарната? 4. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допускат ли принципите на данъчен неутралитет и на пропорционалността, както и чл.205 от Директива 2006/112, национална практика на администрацията, действаща като работодател, която санкционира с дисциплинарно уволнение свои служители, отказали да приложат национална разпоредба, установяваща солидарна отговорност за заплащане на ДДС при условията на необорима презумпция, като вместо това са се позовали пряко на правото на Европейския съюз? 5. Ако отговорът на втория въпрос е отрицателен, допускат ли принципите на данъчен неутралитет и на пропорционалността, както и чл.205 от Директива 2006/112 в контекста на трудовоправен спор срещу дисциплинарно уволнен държавен служител/отказал да приложи национална разпоредба, установяваща солидарна отговорност за заплащане на ДДС при условията на необорима презумпция, позовавайки се пряко на правото на ЕС/, национална съдебна практика, която анализирайки твърдяното дисциплинарно нарушение се основава единствено на националната разпоредба, установяваща описаната необорима презумпция, без да излага мотиви по аргументите на служителя за противоречие на тази разпоредба с правото на ЕС? 6. Ако отговорът на третия въпрос е отрицателен, принципът на лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4,апр.3 от Договора за Европейския съюз и принципът на ефективна съдебна защита, следва ли да се тълкуват като допускащи реализиране отговорността на национален съд за вреди, настъпили вследствие на отхвърляне на искова претенция срещу заповед за дисциплинарно уволнение, когато твърдяното дисциплинарно нарушение е свързано с отказ на държавен служител да приложи национална разпоредба, установяваща солидарна отговорност за заплащане на ДДС при условията на описаната необорима презумпция, поради противоречието й с правото на ЕС? Ответникът по касационната жалба НАП, чрез юрисконсулт М. Т. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя и за неоснователност на касационната жалба по същество. Ответникът по касационната жалба Окръжен съд Пловдив, чрез председателя на съда в писмен отговор е изразил становище за липса на мотивираните основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. С влязло в сила определение № 281/24.07.2015 г. постановено по настоящото дело е оставена без разглеждане касационната жалба с вх. № 5391/23.07.2014 г., подадена от ищцата Е. Атанасова Б., чрез адв.К. Б. и адв.Г. Ч. в частта срещу решение № 259/06.06.2014 г. по в.гр.дело № 51/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 886/21.11.2013 г. по гр. дело № 3255/2012 г. на Районен съд [населено място] в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Е. Атанасова Б. от [населено място], чрез адв. К. Б. и адв.Г. Ч. против Пловдивски окръжен съд и Национална агенция за приходите [населено място] за присъждане на обезщетение за имуществени вреди солидарно в размер на 3 839.94 лв. за периода от 10.11.2008 г. до 10.05.2008 г. претърпени в резултат на прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата със Заповед № УЧР-038 от 10.11.2008 г., издадена от Директора на ТД на НАП Пловдив и от постановяване на решение № 1484/28.08.2009 г. по описа на Пловдивския окръжен съд ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане като неоснователен. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.4,пар.3 от ДЕС за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в посочената част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. От фактическа страна е прието за установено, че по предявени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1,2 и 3 от КТ от Е. Б. против НАП ТД Пловдив е образувано гр.дело № 30/2009 година на РС Пловдив. Прието е също, че в исковата си молба Б. е посочила, че със Заповед от 04.12.2008 година и е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“, а със заповед от 10.11.2008 година било прекратено трудовото и правоотношение считано от 04.12.2008 година – датата на връчване на заповедта. Освен изложените доводи, касаещи процедурата по налагане на наказанието и такива, касаещи неговата законосъобразност, неотносими към настоящия спор, в исковата молба е посочено, че „разпоредбата на чл.177 ЗДДС не е приложена, тъй като ищцата спазвала дадените от ЦУ на НАП указания, решенията на ВАС, решенията на Съда на Европейските общности, касаещи прилагането на вътрешно-нормативната уредба на НАП,така и приложението на чл.177 от ЗДДС“. Съдът е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание уволнение от 10.11.2008 година, връчена на 04.12.2008 година е мотивирана както следва:„..за системни нарушения на трудовата дисциплина, за неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологични правила и за неизпълнение на други трудови задължения,предвидени в нормативните актове и утвърдените от изпълнителния директор на НАП задължителни процедури в правилника за вътрешния трудов ред и определени при възникване на трудовото правоотношение“. Подробно са описани допуснати според работодателя нарушения при издаване на 8 броя АПВ. Прието е, че нарушенията са описани конкретно за всеки акт и са систематизирани в заповедта. На първо място – като нарушения са посочени такива на организационните правила за движение на актове и жалби по актове и действия, за които компетентен е Директорът на ТД на НАП- по всичките актове. При един от тях е счетено, че са били налице условията за влизане в действие на процедурата по уведомяване на органите по установяване и предотвратяване на измами. Счетено е, че при издаването на всички актове дисциплинарно наказания не е изпълнил други задължения,обезпечаващи установяване на всички факти и обстоятелства,имащи значение за прихващането, респективно възстановяването на ДДС. Работодателят е счел още, че при всяка от извършените проверки са били налице данни за евентуални данъчни злоупотреби и индиции за заобикаляне на закона, което е налагало извършване на определени действия от органа по приходите. Счетено е, че е нарушено задължението при извършване на данъчна проверка да се изследват систематично и задълбочено фактите и обстоятелствата, свързани с дейността на проверяваното лице и относими към конкретната проверка. В писмените си обяснения пред работодателя ищцата е обосновала действията си с прилагане на Общностното право, поради това, че националните ни норми му противоречат. Въззивният съд е посочил, че в мотивите на първоинстанционния съд е прието че ищцата е извършила вменените и нарушения, като във връзка с разпоредбата на чл.177 ал.2 и 3 от ЗДДС е прието, с оглед и беглите доводи в тази насока, че задължение на данъчния орган е било да извърши всички предписани действия, касаещи установяването на всички факти и обстоятелства. Според въззивния съд нито работодателят, нито съдът е приемал и излагал доводи, че данъчния орган е бил задължен да предприеме конкретни резултатни действия във връзка с приложението на чл.177 ал.2 и 3 от ЗДДС. Ищцата е упреквана в неизпълнение на задължения, вменени и с конкретни вътрешни актове и представляващи част от трудовите и задължения с цел единствено и само установяване на точните факти и обстоятелства. Приел е, че спора в това производство никога не е бил, длъжна ли е била ищцата да приеме определен резултат в изпълнение на нормативна разпоредба-чл.177 от ЗДДС. Тя е била упреквана единствено и само за липсата на действия по проверка на фактите и обстоятелствата. Прието е, че съдът е счел, че предявените от Е. Б. искове по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ са неоснователни. Приел е, че постановеното решение е потвърдено от въззивната инстанция, която е счела, че не е и не може да бъде предмет на проверка в това производство преценка по същество как следва да се тълкува и прилага нормата на чл.177 от ЗДДС, а относима към спора е преценката дали работодателят обосновано е приел, че служителят е нарушил изисквания при изпълнение на трудовите си функции. Въззивният съд е приел, че това съдебно решение, което не е окончателно, както неправилно се сочи в исковата молба, е влязло в сила след като касационната инстанция не е допуснала касационното му обжалване. Приел е още, че се касае за производство при което въведената триинстанционна система на разглеждане на делата е изчерпана. Посочено е, че касационното обжалване е редовен способ на проверка на решението и ищцата е упражнила това свое право като и пред Върховния касационен съд не са въведени основания, касаещи разпоредбата на чл.177 от ЗДДС и отношението и към общностните норми, уреждащи тази материя. Посочено е, че като доказателства по делото са приети заверени преписи на решения по административни дела №№ 994/2009 г, 1037/2009 г., 1121/2009 г. и 1039/29.06.2009 г., по описа на Пловдивски административен съд. Прието е за установено от тези решения, че жалбите на „Рикомерс-200" ЕООД, представлявано от временен синдик, „ММДИ"ЕООД, представлявано от управителя С. Г. К., „СТЕЛТ КОМЕРС" ЕООД, представлявано от управителя Г. Я. Г. и ЕТ„МЛ вино-М. Д." против издадените им ревизионни актове, са били отхвърлени. При постановяване на тези решения, съдът е изложил мотиви конкретно по приложението на закона и в частност – нормата на чл.177 от ЗДДС. Съдът е съобразил, че по делото са представени заверени преписи от присъди № 89 от 19.09.2011г. по НОХД № 2424 по описа за 2010г. на Пловдивския окръжен съд и мотиви към нея, решение № 60 от 06.06.2012г. по ВНОХД № 548 по описа за 2011 г. на Пловдивския апелативен съд и решение № 566 от 21.01.2013 г. по КНОХД № 1936/2012 г. по описа на ВКС, от които е видно, че производствата срещу управителите на цитираните дружества по обвинения за данъчни престъпления са приключили с оправдателни присъди. Посочено е, че по делото са събрани и гласни доказателства – разпитан е като свидетел Н. Б. - съпруг на ищцата, който е депозирал показания относно състоянието на ищцата и преживяванията и след извършеното уволнение. Относно тези обстоятелства са били разпитвани и свидетелите К. М. и К. Д.. С оглед на така установените факти съдът е извел извод за неоснователност на предявените искове. Преди да изложи същинските си доводи по съществото на спора, съдът е изложил такива, касаещи искането за отправяне на преюдициално запитване, отказа на съда да отправи такова и последващия отвод на съда, основаващ се на мотивите за този отказ. По искането за преюдициално запитване е прието, че за да го отправи националния съд трябва да извърши преценка дали преюдициалното заключение по този въпрос му е необходимо, за да постанови решение. Според въззивния съд преюдициалното заключение трябва да е необходимо за постановяване на решение по главното дело, да има пряко отношение към съставяне на мотивите на решението. Приел е, че такава преценка е извършил съдът и е отказал да отправи преюдициално запитване, считайки, че преюдициално заключение по този въпрос не му е необходимо, за да състави мотивите си по главното дело. Прието е, че с това произнасяне съдът по никакъв начин не е изразил становище предварително по съществото на спора. Прието е още, че основанията, които излагат представителите на ищцата, за да мотивират искането си за отвод се базират единствено и само на голословни предположения. Посочено е, че неуважаване на искане на страната не би могло да съставлява основание за отвод на съда. Отправянето на такова искане, респективно – приемане за основателно на такова искане при условията на чл.22 т.6 от ГПК е недопустимо. За да приеме,че иска е неоснователен по отношение на първия ответник – Пловдивски окръжен съд въззивният съд е приел следното: Прието е, че за да се обоснове възможността за провеждане на производството и реда по който следва то да бъде разгледано в определение на Окръжен съд Пазарджик по повод частна жалба против прекратително определение, съдът се е позовал на решението по дело, известно като делото Francovich от 28.05.1991 година. Посочено е, че на разрешенията дадени в това решение се позовава ищцата. Посочено е още, че съдът е приел, че задължението на Държавата за обезщетение на вредите, в резултат на неизпълнение на задълженията и, произтичащи от Договорите е един от основните принципи на правото на ЕС. Прието е, че като правно основание за реализиране на тази отговорност се сочи чл.4 § 3 от ДЕС. Прието е, че в това решение за първи път се извеждат и условията, при наличието на които отговорността на Държавата може да бъде ангажирана. Въззивният съд е приел, че пряко относимо към настоящия случай е решението по делото Kobler/приет начин за обозначаване на делата, тъй като се касае за известни производства, точните номера на делата, които вече са цитирани по делото/. Според съда в това решение СЕС приема, че държавите членки носят отговорност за вредите, настъпили вследствие на окончателен съдебен акт, постановен в противоречие с правото на ЕС. Посочено е, че СЕС е приел, че предвид жизнено важната роля на съдебната власт при защита на правата, които индивидите черпят от правата на Общността, пълната ефективност на тези права ще бъде поставена под въпрос и защитата на тези права ще бъде отслабена, ако индивидите бъдат възпрепятствани да търсят, при определени обстоятелства, обезщетение, когато правата им са засегнати от нарушение на правото на Общността, произтичащо от решение на съд на страна - членка, правораздаващ като последна инстанция.//33/. От присъщите изисквания за защита правата на индивидите, разчитащи на правото на Общността следва, че те трябва да имат възможност за компенсация в националните съдилища за вредите, причинени им от нарушението на тези права, поради решение на съд, правораздаващ като последна инстанция/36/. Въззивният съд е приел, че в исковата си молба ищцата излага единствено и само обстоятелства за произнасянето на Пловдивски окръжен съд и не обсъжда въпроса, че е упражнила правата си да обжалва въззивното решение по касационен ред. Посочено е, че дори и във въззивната жалба Б. е продължила да твърди, мотивирайки оплакванията си, че с окончателно решение № 1484/29.08.2009 година Пловдивски окръжен съд потвърдил първоинстанционния акт. Като е съобразил посоченото и преценявайки за основателен подържания от Пловдивски окръжен съд довод в рамките на цялото производство, включително и в отговора на въззивната жалба, въззивният съд е намерил, че тъй като този съд не е правораздавал като последна инстанция, то не може да бъде ангажирана и отговорността му по този ред. Според въззивния съд дори и да не се приеме този довод не са налице условията за ангажиране отговорността на двамата ответници на подържаните от ищцата основания. Прието е, че условията, при които възниква отговорност на държавата за нарушение на общностното право са изведени отново в решението по делото Francovich/съединени дела С-4 и 9/90 Francovich и Bonifaci/. Посочено е, че конкретното дело касае отговорност на държавата за нетранспониране на директива в определения за това срок, че от това решение могат да се изведат следните условия за възникване отговорността на държавата: нарушение на правна норма от правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; съдържанието на тези права да може да бъде установено въз основа на разпоредби на директивата; наличие на пряка причинно – следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. Относно отговорността на държавата за обезщетение на вреди, настъпили вследствие на окончателен съдебен акт въззивният съд е приел, че се прилагат трите условия, изведени по късно от Съда в решенията по делата Brasserie и Factortame/съединени дела С-46/93 и С-48/93/. Приел е, че първото условие съвпада с това, необходимо за реализиране отговорност за нетранспониране на директива-нарушената норма от правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти, че е идентично и третото условие – наличие на пряка причинно следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. Посочено е, че второто условие, което не е възприето в решението по делото Francovich е нарушението да е достатъчно съществено. Прието е, че следва да се имат предвид спецификите на правораздавателната дейност и важността на принципа на правната сигурност и да се съобрази, приетото от съда в решението по делото Kobler- т.53“Държавата е отговорна за нарушаване на общностното право само в изключителния случай, когато съдията е нарушил по явен начин приложимото право. Отговора дали нарушението е явно следва да се дава след изследване на всички релевантни обстоятелства като-ясност и прецизност на нарушената норма, наличие на умисъл или непредпазливост при неизпълнението, извинимия характер на евентуална грешка,допринасяне от друга институция, включително и неизпълнение на задължение за отправяне на преюдициално запитване.” Въззивният съд е приел, че за да се обоснове наличие на нарушение на конкретни права на ищцата са изложени следните доводи, включително и във въззивната жалба: ищцата de facto била санкционирана от държавата и е уволнена от поста си, тъй като, при изпълнение на своите служебни задължения се ръководила от принципите на върховенството на закона и приоритет на правото на Европейския съюз над противоречащите му национални норми и практика. Следователно държавата е допуснала нарушение на своите основополагащи задължения, поети по силата на принципа за лоялно сътрудничество, произтичащ от чл.4 §3 от Договора за Европейския съюз. Посочено е, че всяко отклоняване от общата хармонизирана система на ДДС е в състояние да доведе до засягане на общия пазар. В конкретния случай било налице противоречие между националния закон и налаганото тълкуване на материята в сферата на ДДС (общо и в частност на чл. 205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност) от една страна и от друга - основните принципи на пропорционалност и данъчен неутралитет. Посочено е, че съгласно практиката на Съда на Европейския съюз, недопустимо е „санкциониране" от държавите-членки на поведение, което е в съответствие с правото на Европейския съюз ( в този смисъл Решение от 6 ноември 2003 г. по дело С-243/2001, Решение от 6 март 2007 г. по обединени дела Маssimiliano Placanica (С-338/04), Сhristian Palazzese (С-359/04) и Апgе1о Sorricchio (С-360/04) и Решение от 28 април 1998 г. по дело Jessica Safir v Skattemyndigheten I Dalarnas Lan, С-118/96). Съдът е приел, че от твърденията на ищцата не е ясно коя и каква норма на общностното право, даваща права на частноправните субекти и конкретно на ищцата, е нарушена. Приел е още, че според цитираните решения на СЕС се обсъжда „пряко „ нарушение на права на субекта. Посочил е, че по делото Francovich държавата не е изпълнила задължението си да осигури минимална закрила на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на работодателя. В цитираното от жалбоподателката Решение на Съд (голям състав) от 6 март 2007 година по съединени дела С-338/04, С-359/04 и С-360/04, Запитванията са отправени в рамките на наказателни производства, образувани срещу г-н Placanica, г-н Palazzese и г-н Sorricchio за това, че са нарушили италианското законодателство, уреждащо събирането на залози. Посочил е, че те са свързани c правни и фактически положения, сходни c тези, във връзка c които са постановени Решение от 21 октомври 1999 г. по дело Zenatti (С-67/98,Recueil, стр. I-7289) и Решение от 6 ноември 2003 г. по дело Gambelli и др.(С-243/01, Recueil, стр. I-13031). Посочено е още, че по това дело съдът е приел следното: Членове 43 ЕО и 49 ЕО следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална уредба като разглежданата по делата в главните производства, която налага наказателна санкция на лица като подсъдимите по главните производства, заради това че са упражнявали организирана дейност по събирането на залози без концесия или полицейско разрешение, изисквани по националния закон, при положение че тези лица не са могли да се снабдят c упоменатите концесии или разрешения заради отказа на тази държава-членка, в нарушение на общностното право, да им издаде същите. Прието е, че от всички цитирани решения се касае за нарушение на норма на общностното право, която норма да предоставя права на частноправните субекти - ищци по главните производства, т.е. претенциите са били за „пряко“ нарушение. Съдът е приел, че ищцата не твърди, че конкретна норма на общностното право, която и предоставя определени права е нарушена чрез постановените съдебни решения, че доводите и относно несъответствие на норма на вътрешното право – чл.177 от ЗДДС с общностното - чл. 205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност и основните принципи на пропорционалност и данъчен неутралитет касаят права на данъчно-задължените лица. Прието е, че разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112 систематично се намира в Дял ХI- „Задължения на данъчно задължените лица и на някои данъчно незадължени лица“ и гласи, че при ситуациите, посочени в членове от 193—200 и членове 202,203 и 204, държавите-членки могат да предвидят, че лице, различно от лицето — платец на ДДС, да е солидарно отговорно за плащането на ДДС. Прието е още за безспорно по делото, че чл.177 от ЗДДС в редакцията му към процесния период е въведен като част от българското законодателство въз основа на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО на съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС,предишен чл.21 т.3 от Шеста директива. Приел е, че при анализ на действащата към правнорелевантния момент правна норма на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО, предишния чл.21 т.3 от Шеста директива и съдебната практика на СЕС се налага извод, че субекти на правата, задълженията и отговорностите по двете директиви са частно правни данъчнозадължени субекти регистрирани по ДДС, че в тяхна полза и тежест цитираните общностни актове създават права и задължения посредством прекия ефект на нормите или след транспонирането им по законодателен ред в част от вътрешното законодателство. Съдът е приел, че ищцата не е от кръга на тези лица, поради което нормите на директивата не се отнасят пряко до нея и не биха могли да засегнат нейни лични права от категорията на тези, които уреждат. Според съда в случая не би могло да се приеме, че засягането може да бъде опосредено от процесното уволнение, тъй като ясно формираната, трайна и непротиворечива практика на Съда е, че защита може да претендира частно правен субект когато вследствие нарушението на правото на ЕС е нарушено негово лично право, произтичащо от общностните норми. Посочено е, че във връзка с този принцип, на който се основава съдебната практика е предвидена и втората предпоставка: нарушението да е достатъчно определено. Приел е, че тогава когато нарушението не се дължи до нетраспониране на Директива, а до неточно или лошо такова, както е в настоящия случай според твърденията на ищцата, за да може да бъде определено нарушението нормата на директивата следва да е така формулирана, че да може да произведе директен ефект, т.е.позовавайки се нея субектите на правото да могат да черпят права. Прието е, че според виждането на Съда на ЕС – Решение от 09.03.1978г.,Simmenthal,106/77, т.14-16, директния ефект означава, че нормите на общностното право следва да имат пълно и еднакво действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила за целия срок на тяхното действие. Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО няма директен ефект, не създава пряко конкретно определени или определяеми по обем и съдържание права и задължения за частноправните субекти, че нормата дава възможност на държавите-членки да могат да предвидят лице, различно от лицето — платец на ДДС, да е солидарно отговорно за плащането на ДДС при спазване на принципите на пропорционалността и данъчния неутралитет-Решение от 11.05.2006г.по дело С-384/04. Прието е, че не е налице и третата посочена предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата:да съществува пряка причинна връзка между вредите и нарушението. Според съда дори да се приеме, че е налице това условие за реализиране на отговорност по този ред следва да се даде отговор на въпроса – санкционирана ли ищцата – т.е. наказанието дисциплинарно уволнение, наложено ли е за това, че при изпълнение на своето задължение се е ръководила от принципите на върховенството на закона и приоритета на Общностното право пред националното. Като е обсъдил доказателствата по делото – проведеното производство по реда на чл.344 ал.1 т.1,2 и 3 от КТ, съдът е приел, че отговора на този въпрос е отрицателен. Прието е, че работодателят е наложил на ищцата най-тежкото дисциплинарно наказание уволнение, поради това, че е счел, че тя не е изпълнявала задълженията си, вменени и от работодателя. Посочено е, че заповедта е подробно мотивирана и в нея са изложени редица нарушения,които не са свързани с приложение на конкретната норма – чл.177 от ЗДДС, или с определен резултат от дейността на ищцата по прилагане на тази норма и то по начин, съобразен според нея с общностното, а не с противоречащото му национално право. Въззивният съд е приел, че на ищцата е било предписано от цитираните указания на работодателя и Процедури да предприема определени действия, като поредица, с оглед резултатите от които е следвало да се произнесе, че именно тези действия, включително и такива, касаещи реда за движение на документи ищцата не е извършила. С оглед на това съдът е намерил, че не е необходимо да излага доводи налице ли е твърдяното противоречие между Общностна норма и норма на националното право. Прието е, че не е установено и второто условие за реализиране на такава отговорност – националния съд явно да е нарушил правото на ЕС. В тази насока е съобразено, че ищцата е упражнила правото си да иска отмяна на наложеното и уволнение, включително и обезщетение за оставане без работа при наличие на незаконно уволнение, като производството е проведено пред три инстанции, че доводите, които са излагани пред тези инстанции са обсъдени от съдилищата и им е даден отговор. Посочено е, че производствата се развиват по правила, уредени в ГПК и съдът е обвързан при постановяване на решението си от своевременно изложените основания, доводи и надлежно събраните доказателства. С оглед на това е формиран извод, че няма нарушение на приложимото право, още по-малко по явен начин. При тези съображения е изведен извод за неоснователност на претенцията на ищцата, респективно за правилност на първоинстанционното съдебно решение. Прието е, че изложените доводи са в по-голямата си част относими към отговорността на първия ответник Окръжен съд Пловдив, но обосновават и неоснователността на претенцията по отношение на другия ответник, както и липсата на основание за реализиране на солидарна отговорност. Според въззивния съд като е приел това и постановил решение, с което е отхвърлил предявените искове – обективно и субективно съединени първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при условията на чл.272 от ГПК, препращайки и към мотивите на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по първия въпрос от изложението: кой съд следва да носи отговорност за вреди, причинени от граждани и юридически лица, от нарушение на правото на ЕС, когато последната вътрешноправна инстанция, разгледала спора по същество е въззивният съд, а касационният съд не е допуснал разглеждане на касационната жалба – въззивният или касационният съд. По поставения правен въпрос е налице практика на СЕС и ВКС, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи. С решение по дело С-224/01 на Съда на Европейските общности се приема, че юрисдикция, която отсъжда на последна инстанция по дефиниция е последният съдебен орган, пред който индивидите могат да предявяват правата, предоставени им от правото на общността. Тъй като нарушение на тези права от окончателно решение на такава юрисдикция обикновено не може след това да бъде изправено индивидите не могат да се лишат от възможността държавата да се държи отговорна, за да може по този начин да се осигури правна защита на техните права – т.34. Решението е постановено по поставени за тълкуване въпроси: дали принципът, според който държавите-членки са длъжни да обезщетят вредата, причинена на индивидите от нарушения на правото на Общността, за които те отговарят, също така се прилага, когато предполагаемото нарушение произтича от решение на съда, който отсъжда на последна инстанция, и дали, ако това е така, правната система на всяка държава-членка трябва да посочи юрисдикцията компетентна да разреши споровете във връзка с такова обезщетение. Даденият отговор от СЕС е, че принципът, че държавите-членки са длъжни да обезщетят вредата, причинена на индивидите от нарушения на правото на Общността, за които те отговарят, се прилага също така, когато предполагаемото нарушение произтича от решение на юрисдикция, която отсъжда на последна инстанция, когато нарушената норма на правото на Общността е предназначена да предостави права на индивидите, нарушението е достатъчно сериозно и е налице пряка причинна връзка между това нарушение и понесената загуба или вреда от увредените страни. За да се определи дали нарушението е достатъчно сериозно, когато разглежданото нарушение произтича от такова решение, компетентният национален съд, като вземе предвид специфичното естество на съдебната функция, трябва да определи дали това нарушение е очевидно. Правната система на всяка държава-членка трябва да определи юрисдикцията, компетентна да разреши спорове във връзка с това обезщетение. С решение по дело С-3/16 СЕС се е произнесъл по поставен преюдициален въпрос дали член 267, трета алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че юрисдикция, чиито решения подлежат на съдебно обжалване по националното право, може въпреки това да се счита за юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, в случаите, когато подадената срещу решение на тази юрисдикция касационна жалба не е разгледана поради оттеглянето й от жалбоподателя. Прието е, че на въпроса следва да се отговори, че член 267, трета алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че юрисдикция, чиито решения подлежат на обжалване съгласно националното право, не може да се счита за юрисдикция, действаща като последна инстанция, в случаите, когато касационната жалба, подадена срещу решение на тази юрисдикция, не е била разгледана поради оттеглянето й от жалбоподателя. Цитираната практика на СЕС налага извод, че основен критерий за преценка дали съдебният орган действа като последна инстанция е обстоятелството дали съдебното решение подлежи на обжалване съгласно националното право. С оглед на посоченото настоящият съдебен състав приема, че в хипотезите, в които решението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване той няма качеството на последна инстанция. Последна инстанция е ВКС, чиито съдебен акт не подлежи на обжалване. В конкретния случай по подадена касационна жалба с определение № 279/09.03.2010 г. по гр.дело № 1750/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.288 ГПК не е допуснато касационно обжалване на решението от 28.08.2009 г. по гр.дело № 1860/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, с което последният съд се е произнесъл по предявените искове от ищцата Е. Б. с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ. В тази хипотеза отговорността за вреди, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на ЕС, поради решение на съд следва да се носи от ВКС, доколкото този съд има качеството на последна инстанция. В посочения смисъл е и практиката на ВКС, изразена в решение № 14/15.02.2021 г. по гр.дело № 5165/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. Поради наличие на практика на СЕС и ВКС по поставения правен въпрос, с която въззивния съд е съобразил правните си изводи не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по втория от поставените въпроси в изложението. Въззивният съд е формирал изводи по отношение на условията, при които възниква отговорност на държавата за нарушение на общностното право, като е приел, че те са изведени в решението по делото Francovich/съединени дела С-4 и 9/90 Francovich и Bonifaci/. Посочил е, че това са: нарушение на правна норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти, съдържанието на тези права да може да бъде установено въз основа на разпоредби на директивата, наличие на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. Въззивният съд изрично е отбелязал, че конкретното дело касае отговорност на държавата за нетранспониране на директива в определения за това срок. Относно отговорността на държавата за обезщетение на вреди, настъпили вследствие на окончателен съдебен акт е приел, че са приложими условията, изведени от СЕС в решенията по делата Brasserie и Factortame/съединени дела С-46/93 и С-48/93/: нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти, нарушението да е достатъчно съществено и наличие на пряка причинна връзка между нарушението и настъпилите вреди. Съобразил е и приетото от СЕС в решението по делото Kobler – т.53, че държавата е отговорна за нарушаване на общностното право само в изключителния случай, когато съдията е нарушил по явен начин приложимото право. Посочил е, че отговора дали нарушението е явно следва да се дава след изследване на всички релевантни обстоятелства – ясност и прецизност на нарушената норма, наличие на умисъл или непредпазливост при неизпълнението, извинимия характер на евентуална грешка, допринасяне от друга институция, включително и неизпълнение на задължение за отправяне на преюдициално запитване. Съобразявайки се с посоченото и нормата на чл.205 от Директива 2006/112/ ЕО, действаща към правнорелевантния момент, предишен чл.21,т.3 от Шеста директива въззивният съд е приел, че субекти на правата, задълженията и отговорностите по тази директива са частно правни данъчно задължени субекти, регистрирани по ДДС. В тяхна полза и тежест посочените общностни актове създават права и задължения, посредством прекия ефект на нормите или след транспонирането им по законодателен ред в част от вътрешното законодателство. Както се посочи съдът е приел, че ищцата не е от кръга на тези лица, поради което нормите на директивата не се отнасят пряко до нея и не биха могли да засегнат нейни лични права от категорията на тези, които уреждат. Изведен е извод, че не може да се приеме, че засягането може да е опосредено от процесното уволнение, тъй като според практиката на СЕС защита може да претендира частноправен субект, когато вследствие нарушение на правото на ЕС е нарушено негово лично, право произтичащо от общностните норми, въз основа на който принцип се основава втората предпоставка – нарушението да е достатъчно определено. Според въззивния съд, когато нарушението не се дължи до нетранспониране на Директива, а до неточно или лошо такова, както е в случая, за да се определи нарушението нормата на директивата следва да е така формулирана, че да може да произведе директен ефект –т.е. позовавайки се на нея субектите на правото да могат да черпят права. Формиран е извод, че нормата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО няма директен ефект, не създава пряко конкретно определени или определяеми по обем и съдържание права и задължения за частно правните субекти. Тази норма дава възможност да държавите-членки да могат да предвидят лице, различно от лицето-платец на ДДС да е солидарно отговорно за плащането на ДДС при спазване на принципите на пропорционалност и данъчен неутралитет. Изведен е и извод, че не е налице пряка причинна връзка между вредите и нарушението. Освен посочените изводи съдът е формирал и такива, с които е даден отрицателен отговор на въпроса санкционирана ли е ищцата – т.е. наказанието дисциплинарно уволнение, наложено ли е за това, че при изпълнение на своето задължение се е ръководила от принципите на върховенството на закона и приоритета на Общностното право пред националното. Прието е, че работодателят е наложил на ищцата най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение, поради преценката, че тя не е изпълнявала задълженията, вменени й от работодателя, че в заповедта за уволнение са описани нарушения, които не са свързани с приложение на нормата на чл.177 ЗДДС или с определен резултат от дейността на ищцата по приложение на тази норма и то по начин, съобразен според нея с общностното, а не с противоречащото му национално право. На ищцата е било предписано от цитираните указания на работодателя и Процедури да предприема определени действия, като поредица, с оглед резултатите от които е следвало да се произнесе, каквито действия тя не е извършила. В решението е формиран и извод, че не е налице и второто условие за реализиране на отговорността на държавата – националният съд явно да е нарушил правото на ЕС – ищцата е упражнила правото да иска отмяна на наложеното й дисциплинарно уволнение и производството е проведено пред три инстанции. Съдът е приел, че всички доводи относими към отговорността на Окръжен съд Пловдив обосновават и неоснователността на претенцията по отношение на другия ответник – НАП. Всички посочени изводи за неустановяване на предпоставките за ангажиране на извъндоговорната отговорност на ответниците по иска, обосноваващи крайният извод за неоснователност на исковата претенция за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в условията на солидарност са съобразени с трайната практика на СЕС и ВКС, поради което по втория въпрос основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК не е налице. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението: Установява ли разпоредбата на чл.177 от ЗДДС необорима презумпция за „знание, че данъкът няма да бъде внесен” от данъчнозадълженото лице, когато са налице две предпоставки - /а/ невнесен изцяло данък от данъчнозадълженото лице и /б/ наличие на облагаемата доставка на цена, която значително се отличава от пазарната? Така формулиран въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Третият въпрос от изложението не отговаря на посоченото тълкуване – т.е. не покрива изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК – не е правен въпрос. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличие на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Неоснователно е искането на жалбоподателката за отправяне на преюдициално запитване по посочените въпроси в касационната жалба. Част от тях по съдържание са идентични с поставените правни въпроси в изложението. Освен това в настоящият случай не се установяват предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване, при което да се извърши проверка и произнасяне по правилността на въззивното решение от касационната инстанция. Като взема предвид посоченото съдът приема, че следва да се остави без уважение искането на жалбоподателката за отправяне на преюдициално запитване по чл.628 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба НАП следва да се присъдят разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 150 лв. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение