Определение № 1104 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2357/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 38 от 26.01.2023г. по гр.д. № 286/2022г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260012 от 14.02.2022г. по гр.д. № 2873/2020г. на Добрички районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от А. И. И. и Д. И. Р. против Т. М. Т. и Т. С. Т. установителен иск за собственост на основание наследство и учредено право на строеж върху едноетажна сграда с идентификатор 72624.615.7627.1, застроена на 94,54 кв.м., състояща се от три стаи, кухня, коридор, баня с тоалетна и маркиза, изградена в поземлен имот общинска собственост с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица]. Касационната жалба е подадена от ищците А. И. И. и Д. И. Р. чрез адвокат Хр. Х.. Ответниците Т. М. Т. и Т. С. Т. в писмения си отговор вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, счита че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е ревандикационен иск относно жилищна сграда в [населено място]. Ищците А. И. И. и Д. И. Р. претендират, че са собственици при равни дялове на сградата по наследство от своя баща И. Р. И. (И. Р. И.), починал 1994 г. и учредено в негова полза право на строеж върху поземления имот в [населено място], [улица]. Твърдят, че къщата е построена от баща им през 1972 г. и семейството е живяло в нея до изселването си в Турция през 1990г. Когато заминали оставили къщата за пазене и стопанисване на лице, различно от ответниците, което живеело в нея. Ищците считали, че баща им има нотариален акт за жилището, но се оказало, че е бил наемател на държавен имот. Ответникът Т. Т. се нанесъл в имота след 1998г. без знанието на ищците и не ги допускал. Ответниците се защитават с възражение, че са придобили собствеността върху сградата по давностно владение, като правото им е удостоверено с констативен нотариален акт през 2005г. От фактическа страна е установено, че ищците са наследници по закон на И. Р. И., починал на 31.10.1994 г. Безспорно е, че жилищната сграда е изградена през 1970г. от наследодателя на ищците върху държавно дворно място, което понастоящем е частна общинска собственост видно от съставения на 23.01.2006 г. акт за частна общинска собственост. В акта не са отразени права на други лица върху поземления имот, нито учредено право на строеж в полза на физически лица. При извършеното издирване в Община-Д. и „Жилфондинвест“ Е. не е открита информация за имот, находящ се на [улица] не е установено върху него да е учредено право на строеж в полза на бащата на ищците И. Р. И. или на тяхната майка Роза Х. Я.; не е открит и договор за наем. Гласните доказателства установяват, че жилищната сграда е построена от И. Р. И. и до изселването на семейството му в Турция през 1990г. те са обитавали сградата. В тази насока са показанията на Г. А. И., Н. Х. Е., Ю. Д. У. и С. Х. Я.. На 14.03.1990г. преди заминаването за Турция наследодателят на ищците е сключил писмен договор с Б. И. Х. /идентичен на Б. И. Х./ за продажба на процесната сграда - къща на [улица], негова собственост, състояща се от две стаи, салон и баня и дворно място 450 кв.м., притежание на ОбНС-Т.; отразено е в договора, че продавачът няма нотариален акт за къщата. Заявено е от ищците оспорване на подписа на наследодателя в този договор, но приетите графологични експертизи потвърждават, че подписът е на И. Р. И.. С писмен договор от 02.07.1991г. Б. И. Х. е продал на ответника Т. М. Т. къщата на [улица], построена върху държавно дворно място. Владението е предадено на купувача при сключване на договора. През 2005г. купувачът по договора Т. М. Т. се е снабдил с констативен нотариален акт, издаден чрез обстоятелствена проверка, за собственост на основание придобивна давност. Към този момент Т. Т. е в брак с ответницата Т. С. Т.. При тези обстоятелства въззивният съд е счел за установено, че жилищната сграда е построена от И. Р. И. през 1970 г. върху тогава държавен, а сега общински поземлен имот, без отстъпено право на строеж. Тук съдът е посочил, че фактическото изграждане на сграда в чужд имот не поражда вещно право на собственост върху нея в полза на строителя. При липса на надлежно отстъпено право на строеж, построеното става собственост на собственика на земята по силата на приращението /чл.92 ЗС/. Към момента на изграждане на сградата право на строеж върху държавна земя се придобива по реда на чл.15 във вр. с чл. 13 ЗС - с разрешение на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет, като е достатъчна писмена форма съгласно чл.18 ЗС. Доказателства за учредено в полза на наследодателя на ищците право да построи сграда в държавен имот по делото липсват. Тук съдът е уточнил, че не е приложим Законът за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места /обн.ДВ,бр.90/09.11.1956г./, тъй като неговите разпоредби касаят строежи, заварени от този закон, какъвто настоящият случай не е (доколкото сградата е построена 1970-1972 г.) Въз основа на това, след като не е доказано правото на собственост върху процесната сграда да е възникнало в патримониума на наследодателя на ищците, то не може същото да премине по наследствено приемство в тяхната правна сфера. Затова предявеният ревандикационен иск, основан на собственост въз основа учредено право на строеж и наследяване, е неоснователен. Тъй като не е налице първият елемент от фактическия състав на чл.108 от ЗС, а именно ищците да са собственици на имота, то не се налага изследване на останалите елементи - дали ответниците упражняват фактическа власт върху имота и дали имат основание за това; не се налага и обсъждане на основателността на възражението на ответниците за придобиване правото на собственост по давност. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 и 2 ГПК настоящият състав намира следното: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите изтъкват, че въззивният съд осъществява решаваща правораздавателна дейност, длъжен е да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал и да направи свои собствени правни изводи, включително по възраженията и доводите на страните - в този смисъл сочат практика на Върховния касационен съд. По-нататък поставят редица въпроси: съгласно кай закон трябва да се решават споровете между страните по този казус; налице ли са предпоставките ответниците да придобият имота по давност; може ли да се придобие по давност сграда върху общински терен, без отстъпено право на строеж; установено ли е давностното владение, след като ответниците са владели имота само седем години преди обстоятелствената проверка; предварителният договор без нотариална заверка установява ли приемство на владението от други лица за сметка на ответниците; защо съдът не е дал указания на ищците как да докажат, че имат договор за наем на общински имот, документи за право на строеж и изобщо как да докажат собствеността си върху имота; при какви условия съдът има право да ограничи ищците да докажат своите права по отношение на представяне на доказателства; защо съдът не прави анализ на доказателствата и не изследва противоречията в събраните гласни доказателства за владението върху имота; при какви условия се приема, че ищците са манифестирали своята собственост и са оспорили владението на ответниците в срока на владеене от 7 години; налице ли е заобикаляне на закона от ответниците при обстоятелствена проверка след представяне на предварителен договор, който няма нотариална заверка на подписите; налице ли е привидно и симулативно заобикаляне на закона при обстоятелствена проверка; налице ли са нарушения на конституционни права на български граждани. Спрямо всички тези въпроси не е обосновано допълнително основание чл. 280, ал.1,т.1-3 ГПК. Така формулираните въпроси в голямата си част не са разрешавани от въззивния съд, нито имат решаващо за спора значение. Поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Съдът изрично е посочил в мотивите си, че не дължи отговор на въпроса дали ответниците са собственици по силата на давностно владение, тъй като за отхвърляне на иска е достатъчно ищците да не са собственици. Що се отнася до указанията по разпределение на доказателствената тежест, те са изпълнени от първоинстанционния съд и във въззивната жалба на ищците липсва оплакване за процесуално нарушение в тази насока; напротив - признава се, че са дадени указания за доказване учредено право на строеж. Липсват данни да е ограничено по някакъв начин правото на ищците да докажат тезата си, нито пък липсва анализ на доказателствата. Да, въззивният съд не е анализирал изрично доказателствата за владението на ответниците и изтеклата в тяхна полза придобивна давност, като изрично е посочил причината за това - при недоказано право на собственост на ищеца правата на ответника не е нужно да бъдат обсъждани. По същата причина съдът изобщо не е разглеждал въпросите налице ли е присъединяване на владение в полза на ответниците, манифестиране на намерението им за своене, нито възможността да се придобие по давност сграда върху общински поземлен имот. Без значение за изхода на спора са и доводите за липса на нотариална заверка на предварителния договор и за някакво (неуточнено какво) заобикаляне на закона при обстоятелствената проверка. Предвид изложеното не се откриват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответниците по жалбата са заявили искане за присъждане на разноски, но по делото липсват доказателства за направени такива от тях. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на I г. о.