Определение № 76 от 02.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2607/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, [населено място] - чрез синдика А. Н. Д. и К. Х. М., срещу определение № 2473 от 05.10.2022 г. по ч.гр.д. № 2716/2022 г. на Апелативен съд – София, ТО, VI с-в. С посоченото определение е потвърдено определение № 261930 от 21.07.2022 г. по т.д. № 700/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-2 с-в, с което съдът е оставил без уважение молбата на настоящия жалбоподател по чл. 248 от ГПК за изменение на определение № 263657 от 07.07.2021 г. по същото дело, с което съдът е осъдил „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, да заплати по сметка на Софийски градски съд дължимата по делото държавна такса по предявения иск с правно основание чл. 60а, ал.1, т.1 от ЗБН в размер на сумата 9 378 352,40 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивният състав неправилно е приел, че е налице константна съдебна практика, споделяща, че тогава, когато производството по делото е прекратено поради липса на правен интерес/недопустимост, ищецът дължи държавна такса на основание чл.74 от ГПК, както и че размерът на дължимата държавна такса се определя въз основа на посочената от ищеца в исковата молба цена на иска. Сочи, че производството в процесния случай е било образувано при упражнено от синдика на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ притезателно право, въз основа на предвидени в закона разпоредби, които са отменени впоследствие, като противоконституционни. Според жалбоподателя да се присъди държавна такса в тежест на ищеца при тези обстоятелства, означавало да се придадат правни последици на обявените за противоконституционни разпоредби, за което няма законово основание. Освен това, частният жалбоподател поддържа, че ако се дължи държавна такса в производството, същата не е в размер на 4 % от 234 458 810,00 лв., а в размер на 4 % от 18 682 800,00 лв. или сума в размер на 747 312,00 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищеца, т.е. не е причина за неоснователно завеждане на делото? Сочи основание очевидна неправилност, основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поради приетата недопустимост на осъдителен иск, какъвто е допустим по чл.124, ал.1 от ГПК. Ответниците „Прима Консулт Индъстри“ ЕООД и „Прима Ленд Пропърти“ ЕООД, не са заявили становище по подадената частна касационна жалба. Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната касационна жалба е допустима, подадена в срока, предвиден в чл. 275, ал. 1 от ГПК. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че пред Софийски градски съд е образувано производство по искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 от ЗБН от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ - А. Н. Д. и К. Х. М. против „Прима Консулт Индъстри“ ЕООД и „Прима Ленд Пропърти“ ЕООД. С исковата молба ищецът е посочил, че цената на предявения иск е в размер на 234 458 810 лв. С определение № 263657/07.07.2021г. съдът на основание чл. 71 от ГПК, вр. чл. 60а, ал. 2 от ЗБН е осъдил „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност, да заплати по сметка на Софийски градски съд дължимата по делото държавна такса по иска в размер на сумата 9 378 352,40 лв. С обжалвания съдебен акт - определение № 261930 от 21.07.2022 г. съдът по сезиралата го молба по чл. 248 от ГПК е отказал да измени определението си за разноските от 07.07.2021 г. Въззивният състав е приел в своето определение, като е взел предвид и нормата на чл. 73, ал. 3 от ГПК, че държавната такса се внася с предявяване на искането до съда, като приложен към исковата молба документ за внесена държавна такса е част от изискванията за нейната редовност и за даване ход на делото - чл. 128, т. 2 от ГПК. Прието е, че последното правило търпи изключение само в предвидените в закон случаи, какъвто случай е изрично уреден с нормата на чл. 60а, ал. 2 от ЗБН, която предвижда, че по иск по aл. 1 и в производство по обжалване не се събира предварително държавна такса от лицата по чл. 62, ал. 1 от ЗБН /синдиците в случая/. Ако искът бъде уважен, следващата се държавна такса се събира от осъдената страна, а ако искът бъде отхвърлен, държавната такса се събира от масата на несъстоятелността. При стриктно приложение на последната норма, която не е обявена за противоконституционна, първоинстанционния съд с обжалваното определение при прекратяването на производството по разглеждания иск по чл. 60а, ал. 1, т. 1 от ЗБН, е постановил, че държавната такса следва да бъде събрана от масата на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“ АД и е осъдил банката да заплати дължимата държавна такса по сметка на Софийски градски съд. Въззивният съд е приел, че изложените доводи по жалбата за действието на решението на Конституционния съд № 8/2021 г., с което нормата на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН е обявена за противоконституционна, са относими към допустимостта и правилността на определението за прекратяване на производството по делото по разглеждания иск по чл. 60а, ал. 1 от ЗБН, което е влязло в сила и не може да бъде преразглеждано от въззивния състав на съда, но тези доводи нямат отношение към правилността на определението в частта за разноските, което е обосновано само от крайния изход на спора - прекратяването на производството по иска по чл. 60а, ал. 1, т. 1 от ЗБН. Въззивният съд поддържа в своето определение и, че е налице константна и непротиворечива съдебна практика, съобразно която, в случай на прекратяване на делото по причина на липса на правен интерес/недопусимост на иска с оглед разпоредбата на чл. 74 от ГПК държавната такса отново би била дължима и то от предявилия искането до съда ищец. Според съда, в този смисъл е и съдебната практика по постановените по реда на чл. 290 от ГПК по аналогични искове решение № 60131 от 15.12.2021 г. по т.д. 2676/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 60158 от 03.12.2021 г. по т.д. 763/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 60167 от 22.12.2021 г. по т.д. 1284/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о По изложените съображения, въззивният съд е намерил поддържаната първа група доводи по частната жалба за неоснователни. За неоснователни са приети и оплакванията в частната жалба за неправилно определен размер на дължимата държавна такса по делото. Предвид нормата на чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по искова молба се събира държавна такса в размер на 4 на сто върху цената на иска. Съобразно разпоредбата на чл. 70, ал. 1, изр. 1 от ГПК цената на иска се определя от ищеца. Според въззивния съд, въпрос за цената на иска може да бъде повдиган от съда или от ответника, когато счетат посочената от ищеца цена за неточна, но по делото няма данни за определена от съда действителна цена на иска в друг размер от сочения от ищеца. Установено е, че не се е развила и процедура по чл. 70, ал. 3 от ГПК, а сочената от ищеца цена на иска е обоснована от изложените с исковата молба доводи средства на банката в размер на общо 234 458 810 лв. чрез поредица от сделки, които са послужили за закупуването на процесните имоти, включително - са поддържани твърдения за занижаване на оценките на извършени апорти като част от редицата сделки, предвид на което и правилно първоинстанционният съд е възприел сочената от самия ищец цена на иска с исковата му молба за определяне на дължимата от последния на основание чл. 71 от ГПК държавна такса. Прието е, че изложените с жалбата доводи за потенциални права на ищеца да уточнява исканията си до съда и да изменя цената на иска нямат отношение към правилността на обжалвания съдебен акт, тъй като същите не са упражнени от ищеца до приключване на производството по делото с връщането на исковата молба с определението на съда от 17.06.2021 г. За недопустими са приети извършените след последната дата по прекратено производство искания за изменение на предявения по делото иск. Поради това, въззивният съд е приел, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно. По отношение на обжалване на определенията, на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. В случая, при извършена служебна проверка, не се установява наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Извън посочените хипотези, на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, касаторът е длъжен да обоснове основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният от жалбоподателя въпрос е релевантен за изхода на производството, но не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поставеният правен въпрос е значим за изхода на спора, съобразно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Но по отношение на нея не са налице допълнителния критерий, предвиден в чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Нормата на чл. 60а, ал. 2 от ЗБН е ясна и не поражда съмнение, че предвижда банката в несъстоятелност да е освободена само от предварително заплащане на дължимата държавна такса за исковете по чл. 60а, ал. 1 от ЗБН, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове. С оглед изхода на спора се извършва възлагането за дължимата държавна такса. Към дължимостта на държавните такси в особеното производство по несъстоятелност, регламентирано в ЗБН, следва да се приложат и общите правила, предвидени в ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, при прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск, не е налице липса на основание за заплащане на дължимата държавна такса. С оглед на това разпоредбата на чл. 60а, ал. 2 от ЗБН, предвиждаща, че таксата се събира съответно при уважаване на иска – от осъдената страна и при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, следва да се приеме, че тази норма регламентира и дължимостта на държавната такса, когато ищецът е освободен от предварителното ѝ внасяне, не само при нормалното развитие на съдебното производство, но и при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на производството. Съдебната практика в този смисъл е непротиворечива, което означава, че не са налице предвидените в чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК предпоставки. По отношение на соченото основание очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Очевидната неправилност като квалифициран вид неправилност, означава нарушение на закона, което може да се установи, без да се извършва същинска проверка на съдебното решение съгласно основанията, предвидени в чл. 281, т. 3 от ГПК. Съдебната практика е наложила тълкуване на нормата на чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, като съгласно разясненията в тази съдебна практика, очевидната неправилност изисква установяване на примерно следните пороци на обжалвания акт на въззивния съд, явно противоречие на закона, при приложение на несъществуваща правна норма или приложение на правна норма в обратния смисъл или нарушаване правилата на формалната логика, при вътрешно противоречие на мотивите или ако може от самия акт да се установи явна необоснованост на съдебното решение. Също така, ако е допуснато съществено процесуално нарушение, което може да се установи от самия акт, без извършване на проверка. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение