Определение № 81 от 09.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3568/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “П. ГРУП БГ“ ООД, представлявано от управителя П. М., чрез адвокат Е. М., срещу въззивно решение № 7464 от 21.03.2025 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 11490/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна И. С. М., чрез адвокат С. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, признал за незаконна и отменил заповед от 27.04.2023 г. на управителя на „П. Груп БГ“ ООД, с която дисциплинарно е уволнен И. С. М., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил служителя на заеманата преди това длъжност „консултант продажби“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателя да заплати на И. М. обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 4680 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване. Осъдил работодателя да заплати на служителя съдебноделоводните разноски по делото за двете инстанции и възложил върху търговското дружество отговорността за дължимите държавни такси. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че страните са били в безсрочно трудово правоотношение по силата на трудов договор, като М. е заемал длъжността „Консултант продажби“. Той е имал задълженията да представя и предлага на потенциални клиенти на други субекти кредитни и застрахователни продукти, да съдейства на клиенти на работодателя за сключване на договори за кредит, да извършва подготвителни действия относно сключването на договорите за кредит и да съдейства на клиентите да сключат съответните договори. Работодателят има бизнес отношения с ”Обединена българска банка” АД, като М. е осъществявал посредничество между потенциални клиенти на банката и банката във връзка със сключване на договори за кредит и на застрахователни полици. Той е бил запознат с Правилника за вътрешния труд ред на работодателя, като според чл. 8 от него Етичният кодекс на поведение е публичен ангажимент на работодателя и на всеки негов служител; личните стандарти на поведение налагат това служителите да са фокусирани върху това, което правят, да умеят да слушат, да бъдат за пример, да не обвиняват другите, да не се оплакват, да не прехвърлят вината на други, да развиват самодисциплина и контрол, да са смирени, да показват уважение, да планират спокойно и рационално. С процесната заповед, връчена на служителя при отказ, М. е уволнен дисциплинарно на осн. чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ за следните нарушения: 1. на 12.04.2023 г. той, в противоречие с етичните правила на поведение от Правилника, е посетил клон на О. АД и е изискал от служителка информация дали директорът на клона се е свързал с клиент, привлечен като такъв за банката от М. като посредник. На въпросът служителят на банката отговорил, че не знае, след което М. започнал да брои на висок глас колко служители работят в офиса и да обяснява пред клиентите в салона колко са некомпетентни служителите на банката и как щял да прекрати работа с тях. Последвало получаване на имейл от банката, че се забранява насочването на клиенти от М. към банка О. АД и, че подобно поведение би могло да доведе до прекратяване на отношенията между работодателя и О. АД; 2. на същата дата М. „нахлул“ в офиса на работодателя и „крещял“ да му се издаде застрахователна полица веднага, изказал е неверни твърдения „пред служителите в офиса“, че му се дължи 40 000 лв. комисиона; след това продължил да безпокои служителите в офиса, като звънял многократно, с настояване да се обработи полицата, в нарушение на правилата за това. Според въззивния съд извършването на упоменатите деяния не е установено по делото. Относно това, описано под номер едно в заповедта, съдът посочил, че М. действително е посетил на 12.04.2023 г. банковия клон и е поискал информация относно това дали насочен от него клиент е подписал договор за ипотечен кредит, но няма доказателства да е започнал да брои на висок глас колко служители работят в офиса и да обяснява пред клиентите в салона колко са некомпетентни служителите на банката. Съдът установил, че клиент на М. е посетил клона на 04.04.2023 г., но не е сключил договор за кредит, като впоследствие клиентът е завил на М., че това се дължи на незадоволително обслужване от страна на служители на банката. В имейл от 12.04.2023 г. директорът на банковия клон е описал посещението на М. и поведението му, но самият директор на клона не е присъствал на посещението на 12.04.2023 г., а е преразказал какво са му разказали служителите на клона относно случката. Всичко това дало основание на съдът да приеме липсата на извършено от М. нарушение. Относно деянието по втора точка от заповедта, въззивният съдът установил, че М. убедил друг клиент да сключи договор за застраховка. Клиентът платил застрахователна премия на 12.04.2023 г., в 11,24 ч. Малко преди това, с имейл от 12.04.2023 г., от 11,03 ч., М. е помолил служители на работодателя, в спешен порядък, да издадат полиците, на което му било отговорено, че офертата е с изтекла валидност и той следва да изпрати нова валидна оферта. М. от своя страна заявил, че системата му не работи и не може да изтегли офертата, на което му било отговорено, че има процедура, която изисква изпращане на нова оферта. Той отвърнал: „Ами, издавайте тогава, какво се мъчим взаимно''. По-късно М. посетил офиса на работодателя и, според свидетелските показания, “нахлул“ в офиса при колегите, които издават полиците (без да мине през регистратура) и „настоявал“ за издаването на полица. Отново му било обяснено за процедурата и служителките се притеснили. След това М. отишъл в офиса на ръководителката, но поради факта, че преградите били стъклени, всичко се виждало и чувало от всички. Ищецът задал въпрос за дължима му комисионна от 40 000 лв. След това си тръгнал и няколкократно се обаждал по телефона. Според въззивната инстанция, не е установено М. да е крещял в офиса при работодателя и да е обявявал на всеослушание, с желание да го чуят всички, и с цел да урони престижа на ответника, че не са му заплатени суми. При посещението той е настоявал да се издаде полица и е влязъл в офиса на ръководителката за среща само с нея, за да попита за комисиона. В същото време, в заповедта не са наведени твърдения за нарушения по документооборота или друго, а такива за вдигане на скандал и уронване на престижа пред останалите служители, като според съда това, че преградите са стъклени, не е зависещо от ищеца обстоятелство. В заключение исковете са уважени. Касаторът обоснова допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните въпроси: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о., решение №134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о. и възможно ли е да бъде извършено пълно главно доказване на правно значим за делото факт чрез косвени доказателства, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 121 от 04.03.2025 г. по гр. д. № 2601/2023 г. на ВКС, II г. о. и решение № 222 от 06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о. и решение № 50099 от 06.01.2023 г. по гр. д. № 4711/2021 г. на ВКС, II г. о. Съставът на ВКС намира, че въпросите са относими към постановеното от въззивния съд, включени са в премета на спора и са от значение за крайния резултат. Установява се противоречие с разясненията, дадени в цитираните актове на състави на ВКС, което сочи на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване следва да се допусне, като настоящият състав намира, че въпросите касаят тълкуването на чл. 12 и чл. 285, ал. 2 ГПК, както следва да бъдат обобщени и преформулирани служебно от касационната инстанция по следния начин: как следва съдът да установи релевантните за спора факти. Дължимата държавна такса за разглеждане на касационната жалба е в размер на 143,60 лв., което след 01.01.2026 г., след превалутиране по чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ е 73,42 евро. От 01.01.2026 г. до 01.02.2026 г. плащането на таксата може да бъде извършено в евро или лева, т.нар. период на двойно обращение на лева и еврото, съгласно чл. 25 от ЗВЕРБ, а след това – само в евро. Мотивиран от горното, съдът