Определение № 5495 от 28.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3229/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Сдружение „Съюз на глухите в България“[населено място], представлявано от председателя Н., чрез процесуалния представител адвокат Д.- К. против въззивно решение № 86 от 9.06.2025г. по в.гр.д. № 134 по описа за 2025г. на Окръжен съд Ямбол, с което е отменено решение № 90 от 24.02.2025г. по гр.д. № 2099/2024г. на РС Ямбол и вместо това е постановено друго, с което е обявен за окончателен, на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, сключения на 30.01.2024г. предварителен договор между К. Й. А. като купувач и Сдружение „Съюз на глухите в България“ като продавач и анекс към него от 30.04.2024г.за покупко-продажба на самостоятелен обект в сграда, апартамент № 38, с идентификатор ..., с адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес], с площ от 45 кв.м.,ведно с прилежащо избено помещение мазе с площ от 6 кв.м.,при цена от 17 500лв., която е изцяло заплатена от купувача на продавача, определени са следващите се данък и такси, съгласно чл.364, ал.1 ГПК и е вписана служебно възбрана до заплащането им, като са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от К. Й. А., чрез процесуалният представител адвокат П., с който се изразява становище за липса на посочените общо и специално основания за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000лв., реалното извършване на които удостоверява с представени: списък, пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 12.08.2025г., в т.3.2 от който е посочено, че сумата е платена в брой и че договорът служи за разписка. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за основателен предявения иск с правно основание чл.19, ал.1 ЗЗД, поради наличие на изискуемите предпоставки за уважаването му: 1. Валидно сключен между страните предварителен договор на 30.01.2024г., в писмена форма, съдържащ описание на имота, с договорена продажна цена от 17 500лв. и посочен срок за сключване на окончателния договор до 30.04.2024г., който е продължен до 30.06.2024г.с подписан анекс, 2. Настъпил падеж за изпълнение на задължението на страните по него /30.06.2024г./, 3. Неизпълнение от ответната страна на поетото задължение за подписване на окончателен договор в уговорения срок и 4. Доказано право на собственост на продавача върху имота. Въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от ответната възражение за това, че ищцата е неизправна страна, защото не била приела промененото от продавача условие за осигуряване на право на ползване в полза на нейната майка. Посочил е, че изрично изразената в предварителния договор воля на страните е била ясна и недвусмислена и тя не е включвала подобно условие. Приел е, че такова условие не е възможно да бъде извеждано от размера на посочената в договора цена, доколкото волята на продавача е отразена в нарочното решение на Управителния съвет на Съюза, взето на 21.04.2023г., а там – условие за учредяване на право на ползване няма. Не е обвързващо за купувача обстоятелството, че впоследствие продавачът едностранно е променил намеренията си и е поискал изменение в условията на договора. В тази хипотеза, липсата на дадено от купувача съгласие не е основание да се приеме, че той е неизправна страна. Още по- малко това може да бъде направено с оглед конкретните факти по делото, съгласно които - продавачът по предварителния договор, след сключването му, е учредил право на ползване в полза на майката на купувача, а впоследствие майката на ищцата, в чиято полза е учредено правото на ползване, се е отказала от същото с нотариално заверена декларация, която е била вписана /т.е. след отпадане на вещноправното действие на учредяването на правото на ползване е отпаднала всякаква пречка за прехвърляне на собствеността/. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност. Отделно, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поставя въпроса: 1. Следва ли съдът при тълкуване на волята на предварителен договор да съобрази общата воля на страните, включително условията, поставени от едната в пред договорните и след договорните отношения, съгласно чл.20 и чл.20а ЗЗД и ако липсва съгласие по тези условия – налице ли е валидна договорна връзка, подлежаща за обявяване за окончателна? На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът поставя и следните въпроси: 2. Докъде стига правото/задължението на съда по чл.20 ЗЗД да тълкува и извлече точната воля на страните и може ли в резултат на това извличане, съдът да се произнесе по договор, без да е налице договорна връзка, подлежаща за обявяване за окончателна?, 3. Когато съдът констатира, че насрещната воля на страните не съвпада, когато едната страна е поставила съществено условие, от което не се отказва, а другата не го приема, длъжен ли е съдът да разтълкува волята на страните с оглед пред договорните и последващи действия на страните, или може да я замести и да обяви предварителния договор за окончателен без да се съобрази с общата действителна воля на страните по съществен въпрос като правото на ползване?, 4. Може ли да бъде обявен предварителния договор за окончателен, когато между страните липсва съгласие относно съществено условие, което е било изрично заявено и никога неприето, поради което не е налице договорна връзка с определен предмет и правен интерес? Настоящият съдебен състав намира, че по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото никой от тях не е свързан с решаващите доводи на съда и не е от значение за изхода на делото, т.е. поставените въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допустимост, посочени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г.н ОСГТК на ВКС. Отделно – не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост нито по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е налице установената съдебна практика и даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с нея. Поставените въпроси не съставляват надлежно общо основание за допустимост, защото – по начина, по който са поставени - всички те презумират, че между страните липсва съгласие относно съществено условие по сключения предварителен договор, а това е обстоятелство, което не отговаря на приетите за установени факти по делото. Видно от мотивите на въззивния съд /а и от текста на сключения между страните предварителен договор/, между тях не е постигана договорка за поемане на задължение от страна на купувача да учреди право на ползване на своята майка. В чл.1 от същия е посочено, че продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността върху процесния имот, който е подробно описан срещу сумата от 17 500лв., която следва да се плати – 10 000лв.при подписване на договора и 7 500лв.до 30.04.2024г., до която дата следва да се сключи окончателния договор. Продавачът се е задължил до изповядване на сделката да не променя състоянието на имота и да подготви необходимата документация за подписване на окончателния договор. По делото не са приети да установени постигането на други договорки между страните освен така описаните. При тези факти, въпросите, свързани с тълкуване на волята на страните са ирелевантни, защото съгласно установената практика - на тълкуване подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, а по делото такава няма. В случая, ответната страна въобще не сочи конкретен текст от договора, за който да твърди, че е неясен или клауза от договора, за която да е налице спор между страните./Неговото твърдение, че действителната воля на страните е била различна от посочената в договора е недоказано/. Съгласно установената съдебна практика /вж. напр. решение по гр.д.№ 3537/2023г.на ІV г.о./ – съдът следва да се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подменя съдържанието на изявената воля ,защото чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В този смисъл, неоснователно е и твърдението на касатора за недопустимост на акта поради произнасяне на въззивния съд извън предмета на спора. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. За да е очевидно неправилен въззивния акт, същият следва да страда от особено тежък порок /да е постановен contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика/, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия, а в случая нищо подобно не се установява. С оглед изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК и при липса на направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, в полза ответната страна следва да се присъдят установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000лв. за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд