Определение № 694 от 16.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1964/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. А. И., чрез адв. Р. К., против решение № 1551 от 15.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1010/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 264227 от 25.06.2021 г. по гр. д. № 3791/2020 г. по описа на Софийски градски съд, предявеният от „Зенит - 99“ ООД /в несъстоятелност/ против И. А. И. иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД е уважен за сумата от 623 135 лева, съставляваща парично обезщетение в размер на действителната стойност на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място], с площ от 7331 кв. м. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата „ Зенит - 99“ ООД /в несъстоятелност/ в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв. Р. Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Пред въззивната инстанция между страните не е било спорно, че с влязлото в сила на 31.07.2018 г. решение по т. д. № 231/2013 г. по описа на Софийски окръжен съд по предявени на 08.11.2013 г. от кредитор на настоящия ищец /несъстоятелен длъжник/ искове извършената между страните на 21.09.2012 г. в изискуемата форма по чл. 35, ал. 1 ЗС доброволна делба на съсобствения им при равни квоти поземлен имот с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място] е обявена за недействителна на основание чл. 647, ал. 2 ТЗ, вр с чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ и ответникът И. А. И. е осъден да върне в масата на несъстоятелността 1/2 идеална част от разпределения му в дял имот с идентификатор № ... с площ от 7331 кв.м. Страните не оспорват и приетото от съда, че на 03.10.2012 г. с два последователни договора за продажба – предмет на нотариални актове № .. и № .. ,том .. по нот. д. № ../.. г. и нот. д. № .../.. г. на нотариус, с рег. № 285 по регистъра на НК, с район на действие БРС ответникът отчуждил този имот на части от 1000/7331 и 6331/7331 в полза на трети лица и, че по образуваното изп. дело № ... по описа на ЧСИ, с рег. № 703, с район на действие БОС за принудително удовлетворяване на притезанието за връщане на присъдената идеална част, въвод не е извършен, защото имотът е заварен във владение на трети лица, установено отпреди завеждането на делото, по което е постановено изпълняваното решение. В договора за делба страните са постигнали съгласие, че ответникът И. А. И. има насрещно вземане от неоснователно ползване на 1/2 идеална част от делбения имот, за която сключеният между страните договор за продажба е развален с влязло в сила решение по гр. д. № 5683/2011 г. по описа на БРС и че имотът, вземането за равностойността на 1/2 от който е предмет на иска, се разпределя в дял на ответника в изплащане на част на дължимото обезщетение за неоснователното ползване в периода от 06.10.2008 г. до 11.06.2012 г. Страните не са посочили размера нито на цялото вземане, нито на погасяваната при условията на чл. 65, ал. 2 ЗЗД част. Въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав по чл. 57, ал. 2 ЗЗД – ответникът е получил по недействителна делба 1/2 идеална част от посочения имот, чието връщане в натура поради извършеното от него отчуждаване е невъзможно и, че в полза на ищеца е възникнало вземане за компенсаторното обезщетение. Недействителността по чл. 647 ТЗ се релевира с иск и проявява действие от момента на обявяването й с влязло в сила решение. Вземането е изискуемо от този момент, в случая от 31.07.2018 г. Към предявяване на иска на 07.05.2020 г. петгодишният срок на погасителната давност не е изтекъл и искът не е погасен по давност. Съдът е съобразил, че в разрешения спор по чл. 647 ТЗ е установено, че има значително несъответствие между стойностите на разпределените на съделителите дялове в натура съобразно определения с експертиза размер на вземането по чл. 59 ЗЗД на съделителя И. А. И. и квотите в съсобствеността и че то е ущърб на несъстоятелния длъжник „Зенит - 99“ ООД. Съдът е приел, че към сключването на доброволната делба ответникът е имал знание за всички обстоятелства от основанието на бъдещия отменителен иск нееквивалентността на престациите и наличието на подадена молба по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност спрямо дружеството - съделител предвид вписването й в търговския регистър още на 11.08.2011 г. Ответникът дължи действителната стойност на получената на отпаднало основание по недействителната делба – 1/2 идеална част имота към момента на извършването й – 21.09.2012 г., равняваща се според оценката на вещото лице на 623 135 лева. Поканата за заплащане на обезщетението по чл. 57, ал. 2 ЗЗД няма значение за възникване на вземането, а за дължимостта на лихва за забава. По възражението на ответника по чл. 90, ал. 1 ЗЗД съдът е приел, че вземането на дружеството - ищец по чл. 57, ал. 2 ЗЗД и насрещното вземане на ответника И. А. И. по чл. 59 ЗЗД не съставляват съдържание на едно и също материално правоотношение. Недействителността на договора за делба не е елемент от правопораждащия фактически състав на второто вземане. Действието на недействителността се изчерпва със заличаване на погасителния ефект на уговорката по чл. 65, ал. 2 ЗЗД за прехвърляне на дял вместо плащане, доколкото тя е валидна при неуточнен размер на погасената част от вземането. Следователно възражението за неизпълнено насрещно задължение на ищеца е неоснователно. Ответникът дължи обезщетението до размера от 623 135 лева безусловно. Искът е основателен до този размер и неоснователен за горницата до 638 943 лева. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „ Следва ли съдът да постанови съдебното си решение като съобрази твърденията на страните, събраните доказателства и да формира собствени мотиви, които да съответстват на въведения по делото предмет и на установените по делото факти и обстоятелства? Има ли предоставена от закона възможност съдът да аргументира решението си с несъществуващи в правния мир факти /несъществуващо вписване в ТР/, с невъведени твърдения /за извършено вписване в ТР, за недобросъвестност на ответника към датата на разпоредителната сделка/ и ако съдът е мотивирал решението си на основание невъведени по делото твърдения и недоказани и дори несъществуващи факти, в противоречие с формалната логика, изпълнил ли е съдът основното си задължение да мотивира съдебния акт страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК?“; 2. „За ангажиране на отговорността по чл. 57, ал. 2 ЗЗД има ли значение добросъвестността на отчуждилия вещта, към кой момент се преценява добросъвестността/недобросъвестността – при сключване на сделката, при завеждане на исковата молба по иска по чл. 649 ТЗ или при влизане на отменителното решение в сила? Чия е доказателствената тежест за установяване добросъвестност към релевантния момент и следва ли съдът да укаже на страните за това? От кой момент ще се счита, че получателят на вещата е узнал, че я държи без основание по смисъла на чл. 57, ал. 2, изр. 1 ЗЗД – от датата на влизане в сила на решението, е което е уважен предявеният срещу него иск по чл. 649 ТЗ, от датата на предявяване на този иск или от датата на сключване на впоследствие отменената разпоредителна сделка /21.09.2012 г./?“; 3. „Ако ищецът в производството по чл. 57, ал. 2 ЗЗД не твърди, че ответникът е бил недобросъвестен към датата на разпоредителната сделка, с която ответникът се е разпоредил в полза на трето лице с вещта, а извежда твърдение, че ответникът е узнал на по-късен етап, че лицето, с което е договарял се е намирало във висящо производство по несъстоятелност към датата на сделката, може ли съдът без наличие на твърдение за недобросъвестността към тази дата, да приеме за доказана по делото и да приложи последиците й при постановяване на съдебното решение?“; 4. „Ако разпоредителната сделка от ответника по иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е извършена преди поканата и без да е доказано по делото, че се е разпоредил при „знание“, че държи вещта без основание, отговорността на ответника по коя правна норма следва да се ангажира - по чл. 57, ал. 2, изр. 1 ЗЗД или по чл. 57, ал. 2, изр. 2 ЗЗД?“; 5. „Поканата до длъжника по смисъла на чл. 57 ЗЗД представлява ли елемент от фактическия състав на правната норма или има значение само за задължението за заплащане на лихви? Счита ли се за покана до длъжника-ответник в производството по смисъла на чл. 57, ал. 2 ЗЗД молбата за откриване на производство по несъстоятелност срещу дружеството-ищец, с което този ответник е договарял, ако същата не е обявена в Търговския регистър и съответно по делото не са представени доказателства за такова обявяване? Покана до длъжника по смисъла на чл. 57 ЗЗД ли е образуването на производство по чл. 649 ТЗ срещу настоящия ответник за връщане на веща в масата на несъстоятелност или едва с влизане в сила на решението, с което искът по чл. 649 ТЗ е уважен, представлява покана до длъжника?“; 6. „Длъжен ли е въззивния съд при липса на доклад от първоинстанционния съд, при изготвянето на доклада във въззивната инстанция да квалифицира правния спор, да разпредели доказателствената тежест и да посочи доказателствените средства, с които страните да докажат разпределените им факти? Когато в предявен иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД съдът е разпределил на ищеца доказателствената тежест за установяване на елементите на цитираната правна норма, към кой момент следва да се установи наличие на предпоставките по цитираната правна норма – към датата на разпореждането с вещта или към датата на поканата?“ и 7. „От кой момент започва да тече давността за получателя на вещта да иска прихващане с насрещни вземания, произтичащи от задължения на ищеца за ползването на вещта – от датата на влизане в сила на решението, с което е уважен предявения срещу него иск по чл. 649 ТЗ, от датата на предявяване на този иск или от датата на сключване на отменената разпоредителната сделка?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие практиката на ВКС, обективирана в решение № 98/10.05.2018 г. по гр. д. № 3722/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 126/9.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 447/18.11.2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г. на ВКС, IV г. о., т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г., решение № 192 от 289.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 31/28.04.2015 г. по гр. д. № 5214/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 112/18.07.2013 г. по гр. д. № 509/2012 г. на ВКС, III г. о. и решение № 38/04.06.2019 г. по гр. д. № 498/2018 г. на ВКС, III г. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. По първия въпрос за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК в практиката на ВКС безпротиворечиво е прието, че съдът основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; че при спор относно фактите, в мотивите към решението си съдът обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това обаче, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая съдът е процедирал в съответствие с посоченото. Не е извършил твърдяното от касатора нарушение, а е мотивирал акта си позовавайки се на значението на установените по делото факти и обстоятелства. Следващите правни въпроси не са разрешени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Настоящият състав споделя установената съдебна практика на ВКС, намерила израз в решение № 31/28.04.2015 г. по гр. д. № 5214/2013 г., IV г. о., решение № 112/18.07.2013 г. по гр. д. № 509/2012 г., III г. о. и решение № 98/10.05.2018 г. по гр. д. № 3722/2017 г., IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Принципното разрешение, дадено в решение по гр. д. № 5214/2013 г., IV г. о. на ВКС изхожда от разбирането, че чл. 57, ал. 2 ЗЗД е общо реституционно правило, намиращо приложение винаги, когато натуралната реституция на вещ е невъзможна. То урежда широк кръг отношения и позволява достатъчно широка гама разрешения според наличието на различни обстоятелства, които не се съдържат в хипотезата на правната норма, но имат значение за обема на отговорността на обогатилия се, поради получаването на нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание. Отнасянето му към различните случаи, следва да държи сметка за вида на сделката, довела до задължение за реституция, за предмета на получената имуществена облага, за причините, поради които полученото е без основание и за добросъвестността или недобросъвестността на отговорното по чл. 57, ал. 2 ЗЗД лице. В същия смисъл, в решение № 98/10.05.2018 г. по гр. д. № 3722/2017 г. на ВКС, IV г. о. е посочено, че различният обем на отговорността по чл. 57, ал. 2 ЗЗД на обогатилия се, когато вещта е погинала, изразходвана или отчуждена, е в зависимост от добросъвестността му – недобросъвестният получател дължи действителната равностойност на вещта /или получената цена, ако е по-висока/, а добросъвестният – онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Получилият нещо недължимо дължи връщане на даденото с лихвите /плодовете/ от получаването на поканата или предявяването на иска, защото се предполага, че преди това е бил добросъвестен. Недобросъвестността не се предполага, но ако бъде доказано наличието й към определен момент, получателят ще дължи лихвата (плодовете) от този предходен момент. Когато обогатилият се с получена на отпаднало основание вещ е недобросъвестен, различни са моментите, към които може да се определи равностойността й – към датата на предявяване на иска, към датата на отчуждаване, или към друг момент, ако това е необходимо за пълното обезщетяване на обеднелия. Когато обогатилият се е бил добросъвестен и към момента на отчуждаването на вещта, правилото е, че той дължи получената насрещна престация – вещ, пари или друго, или нейната равностойност, определена към момента, в който е престанал да бъде добросъвестен. Ако вещта е отчуждена без насрещна престация или срещу явно неравностойна насрещна престация, дължи се нейната стойност към същия момент. Следователно, паричната оценка на компенсаторното обезщетение трябва да е съответна на различните форми и начини, в които може да намери израз увеличаването на имуществото на получателя, както и на принципите за справедливост и недопустимост на лишеното от правно основание разместване на имуществени блага. В този смисъл, критерий за определянето на това, от което се е възползвал добросъвестният отчуждител по смисъла на чл. 57, ал. 2, изр. 2 ЗЗД е обогатяването, изразяващо се в увеличаване актива на имуществото, намаляване на пасива или спестяване на разходи (например, когато вещта е отчуждена възмездно, е налице увеличаване на имуществото с получената срещу нея цена или друга престация; а ако вещта е изразходвана – спестяване на разходи). Поради това, не би могло да се приеме, че при дадено нещо на отпаднало основание и възмездното му отчуждаване от получател, който е добросъвестен, базата за остойностяване на заместващата престация (пари вместо вещ) трябва винаги да се съизмерва с пазарната цена на вещта към момента на отчуждаването, без да се отчитат конкретните за случая обстоятелства, причините, поради които полученото е без основание, вида отчуждителна сделка, страните и предмета на разменените престации. В случая в исковата молба изрично е посочено, че се претендира обезщетение от недобросъвестно лице /чл. 57, ал. 2, изр. 1 ЗЗД/. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е дали от доказателствата по делото се установява наличието фактическия състав на чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Поставените въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са въпроси от значение за правилността на обжалваното решение, по които касационният съд се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Дали изводите на съда са обосновани и решението е правилно не може да бъде проверявано в производството по допускане на касационно обжалване. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. По въпросите не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по тях има формирана съдебна практика и тази практика не се нуждае от промяна. По шестия и седмия въпроси не се разкрива общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях в обжалваното решение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение