Определение № 3093 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4946/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. П. М., в качеството й на трето лице помагач на ответната страна по производството, и касационна жалба, подадена от Г. Н. Г. (ответник), против решение № 200 от 17.07.2024 г. по в. гр. д. № 110/2024 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 2182/2022 г. на Районен съд – Лом с уважени от И. П. М. и К. П. И. против Г. Н. Г. искове по чл. 108 ЗС. Касаторите излагат идентични съображения за обосноваване на поддържаните от тях основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Навеждат доводи за процесуални нарушения, изразяващи се в непълна и неправилна оценка на свидетелските показания и в необсъждане на възражения относно наличие на учредено преди брака право на строеж единствено в полза на праводателя на ответника и липсата на принос на неговата съпруга – наследодател на ищците, при изграждането на процесната сграда, довели до материално незаконосъобразни и необосновани изводи, че същата е построена по време на брака и върху нея е възникнала съпружеска имуществена общност. Искат отмяна на въззивното решение. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в приложното поле на които поставят следните правни въпроси: 1. С какви доказателства и доказателствени средства следва да се докаже период на строене на постройка (къща). Достатъчни ли са свидетелски показания на лице, което не е бил пряк свидетел на строежа или са необходими минимум свидетелски показания на лице, което е било пряк свидетел на строежа; 2. При наличие на учредено право на строеж на единия съпруг, учредено преди встъпването му в брак, започнал реализацията на това право, чрез изграждане на постройка преди встъпването в брак, но завършено по време на брака, кой следва да се счита за собственик на вече построената постройка и съответно при какви квоти; 3. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК; 4. При противоречие между гласните доказателства чии показания се кредитират и следва ли да се изложат подробни аргументи за това; 5. Длъжен ли е решаващият съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други; 6. Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не, и 7. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Първите два въпроса касаторите твърдят, че са от значение за точното прилагане на закона, а другите, че са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК – решение № 113 от 18.05.2016 г. по гр. д. 5961/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 27 от 09.06.2014 г. по т. д. № 813/2012 г. на ВКС, решение № 274 от 24.10.2016 г. по гр. д. № 2228/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 292 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 1159/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 72 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 324/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 2 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 2195/2022 г. на ВКС, решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г., II г. о., и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о. Позовават се също и на противоречие с решение № 189 от 14.07.2005 г., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 290 / 2016 г. на ВКС, II г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК насрещната страна И. П. М. и К. П. И. са подали отговор на подадената от Г. Н. Г. касационна жалба, в която излагат съображения за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Нямат претенция за разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените основания по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, намира следното: Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежни страни, чрез процесуален представител с редовно учредена представителна власт, насочени са срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Исковото производство е образувано по предявени от И. М. и К. И. искове по чл. 108 ЗС за признаване по отношение на Г. Г., че са собственици по наследство на по 1/6 ид. ч. или общо 2/6 ид. ч. за двамата от двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № **** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], с адрес - [населено място], [улица], със застроена площ е 78.00 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, и за осъждането му да предаде владението на тези части от имота. За обосноваване на исковите претенции са наведени твърдения за построяване на процесната сграда по време на брака на тяхната майка и наследодател К. И. със съпруга й от втори брак – Д. И., върху която е възникнала съпружеска имуществена общност, прекратена с настъпилата й смърт на 21.09.2016 г. Навеждат твърдения за наследяване от всеки от тях на по 1/6 ид. ч. от процесната сграда, респ. за липсата на вещнопрехвърлително действие за тези идеални части от сградата на договора за покупко-продажба от 09.08.2022 г., с който Д. М. и С. М. - низходящи наследници (внуци) на починалия на 10.06.2022 г. преживял съпруг Д. И., са се разпоредили изцяло с процесната сграда в полза на Г. Г. – ответник (понастоящем касатор). С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 389 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 2182/2022 г. на Районен съд – Лом, с което са уважаване предявените от И. М. и К. И. против Г. Г. искове по чл. 108 ЗС за признаване принадлежността им по наследяване на по 1/6 ид. ч. от правото на собствеността върху жилищна сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], с адрес - [населено място], [улица], със застроена площ от 78.00 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, и за осъждането му да им предаде владението на тези части от сградата (имота), в която насока са и мотивите към решението, с която тези части са приети от съда за владени от ответника Г. Г. без основание. Решението е постановено с участието на трети лица помагачи на ответната страна – С. П. М. и Д. П. М.. За да постанови този резултат, въззивният съд въз основа на преценка на всички събрани по производството доказателствени средства (писмени и гласни) и съобразяване на предпоставките от фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС, чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приел за установено, че дворното място, върху което построена процесната жилищна сграда, е принадлежало на съпруга и наследодател на третите лица помагачи Д. И. по наследяване от неговата майка Ц. В. За последната е установено, че с нотариално заверена декларация от 13.05.1964 г. е изразила съгласие синът й Д. И. да построи къща в нейно дворно място в [населено място], който впоследствие с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № * от 25.01.1996 г. е признат за негов собственик, заедно с построената в същото дворно място къща от 71 кв.м, не само по наследство и завещание, но и по давностно владение. Бракът му с К. И. (майка на ищците И. М. и К. И. – деца от първия й брак) е прието за установено, че е сключен на 14.04.1967 г. и прекратен със смъртта на съпругата, настъпила на 21.09.2016 г. По спорния въпрос относно момента на построяване на процесната сграда, предвид липсата на категорично установени данни за него от представените писмени доказателства през периода на даденото съгласие за построяване на сграда през м. май 1964 г. до нейното деклариране на 27.09.1973 г. по чл. 46 ЗСГ заедно с дворното място, за което е взето предвид представеното удостоверение от 10.03.1975 г. на Градски общински народен съвет – гр. Лом, въззивният съд съвкупно с тях е анализирал и преценил събраните гласни доказателствени средства, включително и при прилагане на чл. 172 ГПК. Във връзка с направените от въззивниците (понастоящем касатори) оплаквания е подложил на самостоятелен анализ и преценка показанията на свидетеля Л. Д. - първа братовчедка на ищците И. М. и К. И., като ги е възприел за достоверни по съображения, че с тях тя възпроизвежда свои лични възприятие, свързани със събитие от личния й живот –започнала е да учи в [населено място] през 1972 г., където живеела при семейство И.. Въз основа на нейните показания, преценени съвкупно с другите данни, въззивният съд е приел за установено, че процесната сграда е построена в груб строеж през 1972 г., т.е. по време на брака между съпрузите, отчитайки и посоченото от свидетеля, че през учебната 1972/1973 г. те все още живели в старата къща в дворното място, а новата къща се подготвяла за живеене от 1973 г. от съпрузите, които и работели, а К. И. се е занимавала и с домакинска работа. По реда на чл. 272 ГПК въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния съд за недостоверност на показанията на свидетеля Е. М. - майка на конституираните като трети лица помагачи на ответната страна (Д. М. и С. М.), че процесната сграда е построена преди Д. И. и К. И. да сключат брак, съобразявайки че тя не възпроизвежда свои, а пресъздава чужди възприятия, които не могат да бъдат проверени, и нейната заинтересованост в полза на една от страните по производството. От показанията на свидетеля Х. Н. съдът е приел за установено, че през 1980 г. - 1982 г. само първият етаж на новата къща се е ползвал като годен за живеене. При така приетите за установени фактически данни, позовавайки се на разрешенията, дадени в ППВС № 5/1972 г. и ТР № 44/1971 г., въззивният съд е приел, че върху процесната сграда е възникнала съпружеска имуществена общност (чл. 13, ал. 1 СК, 1968 г. - отм., чл. 21, ал. 1 СК), тъй като правнозначим за придобиване на правото на собственост в дворно място на единия съпруг е моментът на построяването на сградата в груб строеж, респ. моментът на възникването й като самостоятелен обект на собственост, което е осъществено по време на брака на съпрузите, ползвали сградата като собствена за нуждите на семейството. Посочено е, че след смъртта на К. И. (21.09.2016 г.) нейните деца – ищците И. М. и К. И., и преживелия й съпруг Д. И. са наследили по равни части (чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН) полагащата й се 1/2 ид. ч. от прекратената съпружеска имуществена общност (чл. 28 във вр. с чл. 27, ал. 1 СК), т.е. по 1/6 ид. ч., като Д. И. е притежавал общо 2/3 ид. ч. (1/2 ид. ч. на собствено основание и 1/6 ид. ч. като преживял съпруг). Наследодателят Д. И. е починал на 10.06.2022 г. и е оставил за свои наследници Д. М. и С. М. (наследници по право на заместване на починалия преди наследодателя негов син П. М. по чл. 10, ал. 1 ЗН). Въз основа на тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че договорът за покупко-продажба от 09.08.2022 г., по силата на който Д. М. и С. М. са се разпоредели с целия имот в полза на ответника Г. Г., не е могъл да породи вещнотранслативен ефект за притежаваната от всеки от ищците И. М. и К. И. 1/6 ид. ч., т.е. общо за 2/6 ид. ч. от процесната сграда. Приел е, че ответникът владее спорните идеални части от собствеността върху процесната сграда без основание, поради което и дължи предаване на владението върху същите с уважаване на ревандикационните искове и в осъдителната им част. При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Част от първия въпрос и втори въпрос, формулиран в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и свързани съответно с необходимите гласни доказателствени средства за установяване на построяването на сградата в груб строеж и за значението на учредено преди брака право на строеж, възпроизвеждат само твърденията на касаторите и при това според поддържаната от тях защитна теза и наведените в съответствие с нея доводи за обосноваването им. Последните изразяват и тяхното несъгласие с анализа и преценката на събраните доказателствени средства и направените въз основа на тях фактически и правни изводи от въззивния съд, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Тези въпроси не са изведени от решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което те не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тази обща предпоставка е налице само по част от първия въпрос, свързан с допустимите доказателствените средства за установяване на построяването на сграда в груб строеж, тъй като той е обусловил решаващата воля на въззивния съд по предмета на спора, но за него не е налице поддържаната от тях специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, защото съгласно разрешенията, дадени в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по този въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика или пък и липсата на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие на останалите елементи – наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаване на съдебна практика. Съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Затова липсата на такава обосновка е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на това основание по въпроса за допустимите доказателствени средства за установяване построяването на сградата в груб строеж. Не е налице тази поддържана специална предпоставка по посочения въпрос и поради наличие на практика на ВКС (решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр. д. № 259/2012 г. на ВКС, I г. о.), в която се приема, че установяването на сграда в груб строеж, завършен преди влизане в сила на ЗУТ, може да става с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. В съответствие с тази практика въззивният съд е извършил преценка на доказателствената съвкупност (събраните писмени и гласни доказателствени средства) и е извел извод относно установяването на този релевантен за спора факт при приетото построяване на процесната сграда в дворно място на съпруга. Същият не е извеждал наличието на учредено в негова полза право на строеж върху дворното място, като в мотивите към обжалваното решение е посочил само за дадено съгласие за построяване на сграда около 3 години преди сключване на брака между съпрузите (праводатели на страните), а и според казуалната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (решение № 216 от 15.10.2013 г. по гр. д. № 2925/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 259 от 21.10.2011 г. по гр. д. № 96/2011 г. на ВКС, II г. о.), когато на единия от съпрузите безвъзмездно е отстъпено право на строеж, това право е негова лична собственост, а сградата, която е построена при реализиране на това право от двамата съпрузи е съпружеска имуществена общност. Другите поставени в изложението към касационните жалби въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд при обсъждането и преценката на гласните доказателствени средства (трети – пети въпроси) и за обсъждането на всички доказателства и доводи на страните, включително и за съдържанието на мотивите на въззивното решение (шести и седми въпроси), са обуславящи за изводите на въззивния съд по предмета на спора и по същите е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче поддържаната от касационните жалбоподатели специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно тълкувателната и казуална практика на ВКС, намерила израз и в решенията по реда на чл. 290 ГПК, на които касационните жалбоподатели се позовават, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд следва да изготви собствени мотиви, да направи самостоятелна преценка на доказателствата по делото и да изложи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е длъжен да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи и възражения. Той не може формално да потвърди фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а разпоредбата на чл. 272 ГПК не го освобождава от задължението да изложи мотиви към решението си и да даде отговор на направените пред него оплаквания. Гласните доказателства, които са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение със засилена критичност по чл. 172 ГПК, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля, както и на всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства. При противоречиви показания съдът е длъжен да положи усилия да разкрие кой от свидетелите говори истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им мотивирано да каже на кои от тях дава вяра. В случая, поради съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивната инстанция на основание чл. 272 ГПК е препратила и към мотивите на първостепенния съд и по този начин ги е направила свои. Така въззивната инстанция се е ползвала от обосновката в първоинстанционното решение и едновременно с това е осъществила своята решаваща дейност, като е изложила собствени мотиви във връзка с направените от въззивниците (понастоящем касатори) оплаквания във въззивните им жалби за допуснати процесуални нарушения, довели до неизясняване на делото от фактическа страна. Невъзприемането от въззивния съд на доводите за учредено преди брака право на строеж в полза на преживелия съпруг (праводател на ответника Г. Г.) при изложени в мотивите към решението съображения за дадено с нотариално заверената декларация от 1964 г. съгласие от неговата майка за построяване на сграда (почти 3 години преди сключване на брака) и за построяване на процесната сграда през време на брака в дворно място на съпруга не съответства на твърденията им за тяхното необсъждане. Освен това, дори при учредено право на строеж в полза на съпруга (което с посочената декларация действалият тогава ЗПИНМ, отм., не предвижда), не би се променил решаващият извод на въззивния съд за придобиване на процесната сграда в съпружеска имуществена общност с построяването й по време на брака на съпрузите (праводатели на страните по производството) и служила за нуждите на семейството до неговото прекратяване. Не отговаря на мотивите на въззивното решение и оплакването за необсъждане на възражението за липса на принос на съпругата К. И.. Именно в тази връзка, доколкото съгласно чл. 21, ал. 2 СК от 2009 г., идентичен с чл. 19, ал. 2 СК от 1985 г., съвместният принос може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството, въззивният съд се е позовал на показанията на свидетеля Л. Д., от които е приел за установено, че съпругата К. И. също е работела и се е грижела за домакинството. Доводите за несъгласие на касаторите с така формираните от въззивния съд фактически и правни изводи, включително относно момента на завършване на сградата в груб строеж през 1972 г., от който момент същата става годен обект на право на собственост, подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не са от естество да обосноват наличие на противоречие с посочената в изложението към касационните жалби практика. Въззивният съд не се е отклонил и от даденото от ВКС казуално тълкуване на разпоредбата на чл. 172 ГПК по формулираните процесуалноправни въпроси. Същият е изложил обосновани мотиви защо въпреки наличието на роднинска връзка между свидетеля Л. Д. и ищците намира нейните показания за правдоподобни, а относно недостоверността на показанията на свидетеля Е. М., въззивният съд е споделил съображенията, изложени от първоинстанционния съд. Затова поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тези въпроси липсва. Не се констатира и наличието на пороци, които да водят до вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, поради което не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.