Определение № 251 от 13.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1815/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Вико“ ЕООД – [населено място], срещу решение №163 от 18.06.2020г., постановено по в.т.д.№33/2020г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение №103 от 15.11.2019г. по т.д.№16/2019г. на Окръжен съд – Ловеч. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на иска на „Вико“ ЕООД против „Изи Паркет“ ООД, е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че погрешно въззивният състав е приел, че недобросъвестното упражняване на права от страна на ищеца изключва основателност на искането по чл.155, т.1 ТЗ, който извод противоречи на практиката на ВКС, според която прекратяването на дружеството е обусловено единствено от обективни причини без да се изисква вина за настъпването им. В тази връзка касаторът оспорва значението за спора на изводите на въззивния състав, че в случая ищецът действа като взискател против ответника-длъжник, че ищецът виновно е допринесъл за влошаване на отношенията със съдружника си и че прекратяването на дружеството не е в интерес на ответника. Излагат се съображения за наличието на предпоставките за уважаване на искането за прекратяване на „Изи Паркет“ ООД като се акцентира, че: ответникът не развива дейност повече от шест години, през който период не функционират неговите органи; ответното дружество не разполага с имота, на адреса на който е регистрирано и не притежава други недвижими имоти за производствена дейност; налице са дълбоки противоречия между съдружниците, като всеки от тях действа срещу интересите на дружеството и в защита на собствен интерес; ответното дружество е нерентабилно от 2013г., няма приходи и трупа задължения, за които има образувани изпълнителни дела. Претендира се отмяна на въззивното решение, постановяване прекратяване на „Изи Паркет“ ООД, откриване на производство по ликвидация и назначаване на ликвидатор. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация като е поставен следния правен въпрос, който според касатора е обусловил решаващите изводи на съда, а именно: „Следва ли съдружникът да не е допринесъл за настъпване на важните причини за прекратяване на дружеството по чл.155, т.1 ТЗ, за да се защити по този ред?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №663/17.11.2006г. по т.д. № 270/2006г. на ВКС, І т.о. Отделно в изложението се сочи, че изводът за неоснователност на искането по чл.155, т.1 ТЗ поради констатираното от съда недобросъвестно поведение на ищеца, е в противоречие с решение №171/21.06.2019г. по гр.д. №2912/2018г. на ВКС, ІV г.о., решение №159/15.12.2009г. по т.д.№389/2009г. на ВКС, І т.о., решение №662/20.06.2006г. по т.д.№86/2006г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №532/14.10.2008г. по т.д.№258/2008г. на ВКС, ІІ т.о.. Според касатора в противоречие с постановките в решение №659/27.07.2006г. по т.д. №163/2006г. на ВКС, ІІ т.о., въззивният съд е отчел като релевантно за спора - как се е стигнало до влошаване на отношенията между съдружниците. На последно място в изложението се сочи, че съдът не се е съобразил с практиката на ВКС, обективирана в решение №30/10.09.2010г. по т.д.№320/2009г. на ВКС, ІІ т.о., според която важните причини за прекратяване на дружеството следва да се преценяват с оглед интересите на дружеството като цяло, а не за отделния съдружник. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от „Изи Паркет“ ООД, в който се твърди, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че формулираният от касатора въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, както и че цитираната практика на ВКС не е относима към поставения въпрос. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Великотърновски апелативен съд е потвърдил решение №103/15.11.2019г., постановено по т.д. №16/2019г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от ищеца „Вико“ ЕООД против ответника „Изи Паркет“ ООД иск с правно основание чл.155, т.1 ТЗ за прекратяване на Изи Паркет“ ООД. Съобразявайки се със твърденията на съдружника „Вико“ ЕООД в исковата молба, в допълнителната искова молба, както и с оплакванията във въззивната жалба и с възраженията на въззиваемия „Изи Паркет“ ООД, апелативният състав е приел следното: 1.) във връзка с твърдението на ищеца за липса на рентабилност на сключения между „Божей интернешънъл“ ЕООД и „Изи паркет“ ООД на 23.08.2011г. договор за изработка и липсата на дейност на „Изи паркет“ ООД от 2013г., въззивният състав е посочил, че не се установява при условията на главно и пълно доказване, че в резултат на сключения на 23.08.2011г. договор за изработка рентабилността на „Изи паркет“ ООД е намаляла и дружеството е преустановило обслужването на банковия кредит. Съдът е акцентирал, че от отчета за приходите и разходите на „Изи паркет“ ООД за 2013г. е видно, че дружеството има приходи от ишлеме в размер на 190 811.28лв., други приходив размер на 37 438.73лв, а разходите му възлизат на 218 003.84лв. В балансите на „Изи паркет“ ООД за периода 2014г.-2016г. е отразена неразпределена печалба. Според съда обстоятелството, че в баланса на „Изи паркет“ ООД е посочена печалба за 2013г. в размер на 4 005.74лв. само по себе си не обосновава заключение за неизгодност на договора за изработка от 23.08.2011г. доколкото договорът е бил в сила и през 2012г., а реализираната печалба от „Изи паркет“ ООД за годината е 51 751.87лв. 2.) съдът е приел, че договорът за цесия от 15.02.2016г. и договорът за цесия от 21.05.2019г. за прехвърляне на вземания на „Изи паркет“ ООД спрямо „Р.С.Постмус“ (ООД) на „Божей интернешънъл“ ООД, са сключени под условие като не може да се направи несъмнен извод, че същите са във вреда на „Изи паркет“ ООД. Въззивният състав е посочил, че образуваното досъдебно производство за това, че през периода 15.02.2016г. – 21.05.2019г. длъжностно лице съзнателно е сключило две неизгодни сделки, оформени като договори за цесия, не е основание да се направи извод, че действията от страна на управителя П. В. са против интересите на „Изи паркет“ ООД. В тази връзка според съда не е доказано, че вследствие сключените договори за прехвърляне на вземания „Изи паркет“ ООД е преустановило до осъществява търговска дейност. 3.) въззивниут състав е приел за безспорно установено влошаването на личностните отношения между П. В. и В. К., които са управители съответно на „Булга флоорс“ ЕООД и „Вико“ ЕООД – съдружници в „Изи паркет“ ООД като са налице множеството съдебни спорове между тях. Според съда по делото не е доказано, че съдружникът „Булга флоорс“ ЕООД се е дезинтерисирал от дейността на „Изи паркет“ ООД. Посочвайки, че от съществено значение за спора е интересът на дружеството, а не на отделните съдружници в него, съдът е приел, че не са представени доказателства, въз основа на които да се направи заключение, че влошените взаимоотношения между представителите на „Булга флоорс“ ЕООД и „Вико“ ЕООД са се породили във връзка с упражняването на търговската дейност, за което е създадено „Изи паркет“ ООД, както и че не се установява наличието на виновни действия на управителя на „Булга флоорс“ ЕООД при прякото упражняване на търговската дейност, съобразно регистрирания предмет на „Изи паркет“ ООД, които да накърняват дружествените цели и интереси, да са довели до уронване на престижа на юридическото лице, липса на рентабилност и просперитет. Съдът е посочил, че само по себе си обстоятелството, че съдружниците притежават равни дялове от капитала на „Изи паркет“ ООД, не представлява „важна причина“ по смисъла на чл.155, т. 1 ТЗ. Според въззивния състав в случая законният представител на „Вико“ ЕООД действа единствено в интерес на представляваното от него дружество, поради което не следва да накърнява чужди права и интереси чрез превратното упражняване на субективни права, което е укоримо с оглед обществения интерес. 4.) въззивният състав е посочил, че продължителната нерентабилност и тенденцията към натрупване на задължения, чието погасяване би създало сериозни затруднения за функционирането на дружеството и опасност за интересите на кредиторите, са външни белези на разстройство в дейността на юридическото лице, но не обосновават непреодолимост на затрудненията. Изследвайки действията на управителя на „Вико“ ЕООД, инициирал на 14.06.2013г. образуване на изпълнително производство против „Изи паркет“ ЕООД, съдът е стигнал до извода, че действията на представителя на „Вико“ ЕООД са били насочени към придобиване на активите на „Изи паркет“ ООД. Позовавайки се на разпоредбата на чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ, предвиждаща, че не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, съдът е приел, че в случая правата на „Вико“ ЕООД са упражнени недобросъвестно. Въззивният състав е акцентирал, че в исковата молба се сочи, че основният интерес на „Вико“ ЕООД от предявяване на иска по чл.155 т.1 ТЗ е да опази съдържанието на правото си на ликвидационен дял в дружеството-ответник – машините, съоръженията и вземанията, но че по делото не се установява по несъмнен начин извършване на действия от П. В., насочени към „разпиляване“ на имуществото на дружеството-ответник. 5.) в обжалваното решение е отразено, че исковата молба се твърди, че органите на дружеството не функционират, но няма данни „Вико“ ЕООД да е упражнявало правото си по чл. 138, ал.2 ТЗ. Според искът по чл.155, т.1 ТЗ е неоснователен и в случаите, в които страната разполага със самостоятелна правна възможност за защита на своите права. 6.) посочвайки, че дейността на „Изи паркет“ ООД е преустановена фактически от месец декември 2013г. поради недопускането на работници на предприятието до неговите производствени помещения от страна на назначения по изпълнителното дело пазач на имота и от упълномощения представител на „Вико“ ЕООД и след обсъждане на доказателствата по делото във връзка с извършените действия по изпълнителното производство, въззивният състав е приел, че „Изи паркет“ ООД притежава имущество, макар върху част от същото да са наложени запори и възбрани, както и че не се установява при условията на главно и пълно доказване да е налице непреодолима пречка за възобновяване на дейността на „Изи паркет“ ООД. Според съда, обстоятелството, че недвижимият имот, в който е осъществявана производствена дейност от „Изи паркет“ ООД, е възложен на „Вико“ ЕООД не е основание да се направи друго заключение. Въззивният състав е приел, че твърденията на въззивника относно липсата на адрес и седалище на „Изи паркет“ ООД и относно наличието на противоречие между обявения в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел по партидата на „Изи паркет“ ООД дружествен договор и общия статус на дружеството относно представителите на юридическото лице, не са били наведени своевременно в предвидените в ГПК преклузивни срокове като основания за прекратяване на „Изи паркет“ ООД, поради което не са обсъдени от първостепенния съд. Независимо от това апелативният съд е изложил доводи да неоснователност на тези твърдения. В заключение съдът е направил извода, че от събраните по делото доказателства, не се установява по несъмнен начин наличието на „важни причини“ по смисъла на чл.155, т.1 ТЗ за прекратяване на „Изи паркет“ ООД като действителната причина за състоянието на дружеството-ответник са влошените отношения между управителите на съдружниците „Вико“ ЕООД и „Булга флоорс“ ЕООД; действията на представителя на „Вико“ ЕООД, насочени към придобиване на активи на „Изи паркет“ ООД, препятстване на дейността на дружеството-ответник с недопускането на неговите работници в производствените помещения, възложени на дружеството-жалбоподател в хода на изпълнителното производство. Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният от касатора въпрос: „Следва ли съдружникът да не е допринесъл за настъпване на важните причини за прекратяване на дружеството по чл.155, т.1 ТЗ, за да се защити по този ред?“. Въпреки че въззивният състав е изложил подробни съображения защо счита, че в случая ищецът има вина за влошаването на отношенията със съдружника си, както и вина за възникването на съществени затруднения в работата на дружеството и за неблагоприятното му финансовото състояние (което според съда има значение с оглед конституционната забрана за недопускането на злоупотреба с права), поставеният въпрос не е обусловил решаващия извод за отхвърляне на искът по чл.155, т.1 ТЗ, а именно - че от събраните по делото доказателства, не се установява по несъмнен начин наличието на „важни причини“ по смисъла на чл.155, т.1 ТЗ за прекратяване на „Изи паркет“ ООД. Внимателният анализ на мотивите на въззивното решение сочи, че апелативният съд е обсъдил всички доводи на ищеца, от които последният черпи аргументи за наличието на „важни причини“ за прекратяване на дружеството, като е приел, че всеки един от тях не е доказан по несъмнен начин при условията на пълно и главно доказване. Несъгласието на касатора с изводите на съда, че не са доказани твърденията, че ответникът не развива дейност повече от шест години, че през този период не функционират неговите органи, че ответното дружество не разполага с имота, на адреса на който е регистрирано и че същото е нерентабилно от 2013г., е относимо към правилността на въззивното решение като касационно основание, която обаче не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. В случая изследваните и анализирани от въззивният състав причини, довели до затруднения в дейността на „Изи паркет“ ООД, както и изложеното от съда становище за съществувала възможност за ищеца-съдружник своевременно да упражни правата си във връзка с управлението на дружеството (включително по чл. 138, ал.2 ТЗ), представляват единствено допълнителен аргумент на съда за неоснователност на искането. В тази връзка поставеният от касатора въпрос не се явява значим за делото по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на оспорваните в касационната жалба изводи на съда, свързани с наличието или липсата на значение на причините за възникналите затруднения на дружеството, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е поставил конкретни правни въпроси, а единствено е посочил, че изводите са в противоречие с цитираната от него практика на ВКС. Непосочването на въпроси, обусловили решаващите изводи на съда, е достатъчно основание за недопускане на касация без да се разглежда соченото допълнително основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че посочената в изложението практика на ВКС, не е относима за правния спор, доколкото в случая искът по чл.155, т.1 ТЗ е отхвърлен поради недоказаност на твърденията на ищеца, на които основава наличието на „важни причини“ за прекратяване на дружеството. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,