Определение № 837 от 27.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2709/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. Ч. срещу решение № 1461 от 22.11.2022 г. по в.гр.д.№ 1701 от 2022 г. на Пловдивския окръжен съд, X състав, с което е потвърдено решение № 261947 от 12.07.2021 г. по гр.д.№ 14816 от 2019 г. на Пловдивския районен съд, X. граждански състав, с което е отхвърлен предявеният от А. С. Ч. срещу Л. Х. Ч. и И. Й. Й. иск по чл.440 ГПК за признаване на установено по отношение на страните, че недвижим имот, представляващ 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.7, ап.34, със застроена площ от 98,30 кв.м., разположен в жилищна сграда 2 в поземлен имот с идентификатор ....., при посочени съседи, ведно с избено помещение № 2, таванско помещение № 23 и 2,24% ид.ч. от общите части на сградата, не принадлежи на длъжника по изпълнението Л. Х. Ч..

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно. Като основание за допускане на касационното обжалване на това решение се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Включват ли се в съпружеската общност придобитите по време на брака само на името на единия съпруг недвижими имоти, или тези имоти представляват лична собственост на съпруга, на чието име са придобити ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 129 от 04.05.2011 г. по гр.д.№ 89 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 828 от 20.12.2010 г. по гр.д.№ 1477 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 347 от 15.10.2012 г. по гр.д.№ 1071 от 2011 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 88 от 24.07.2015 г. по гр.д.№ 1112 от 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях ? По този въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д.№ 866 от 2012 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по гр.д.№ 823 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д.№ 1857 от 2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр.д.№ № 1416 от 2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и определение № 700 от 23.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 838 от 2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

В писмен отговор от 29.05.2023 г. ответникът по жалбата И. Й. Й. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Ответникът по жалбата Л. Х. Ч. не взема становище по нея.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск по чл.440 ГПК, въззивният съд е приел, че ищцата А. С. Ч. не е доказала, че процесният имот, закупен с нотариален акт № 76 от 09.03.1998 г., по време на брака й с ответника Л. Х. Ч. /брак, сключен на 18.12.1982 г./, срещу 1/2 ид.ч. от който е насочено принудително изпълнение по изпълнително дело № 1062 от 2013 г. на ЧСИ П. И., е нейна изключителен собственост, тъй като стойността на имота била заплатена изцяло с нейни лични средства, дарени й от родителите й. От приетите по делото писмени доказателства е прието за установено, че А. Ч. е сключила предварителен договор на 13.01.1998 г. в качеството й на купувач с продавача С. С. с предмет процесното жилище, в който е отбелязано, че цената на жилището е 16 000 щ.д., а капарото възлиза на 1 430 щ.д., която сума купувачите (записано е „купувачите“, въпреки че като такъв в договора е посочена само А. Ч.) са предали на продавача в деня на предварителния договор. След печатния текст на договора е добавено ръкописно, че договорът продължава до 10 март поради осигуряване на заем от Д.. На 09.03.1998 г. А. Ч. е сключила договор за заем с Д. „Жилищно строителство“- [населено място] за сумата 16 500 000 неденоминирани лева и на същата дата е сключила окончателния договор /нотариалния акт № ... от 09.03.1998 г./, в който е посочено, че продажната цена на апартамента е 23 571 600 неденоминирани лв., от които 16 500 000 неденоминирани лв. заемни средства, а останалите 7 071 600 неденоминирани лв. собствени средства на купувача.

Въз основа на това съдът е приел, че по-голямата част от стойността на процесното жилище /16 500 000 неденоминирани лева/ е заплатена чрез получена парична сума по договора за заем. Посочил е, че статутът на закупен недвижим имот по време брак се преценява към момента на придобиването му в зависимост от произхода на вложените средства за заплащането на цената. Цитирал е съдебна практика на ВКС, според която средствата, получени по договор за заем за закупуване на жилище, не са лични, а общи, тъй като за задължението за тяхното връщане съпрузите отговарят солидарно, като погасяването на кредита с лични средства на единия съпруг не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда облигационни задължения за другия съпруг, и то при прекратяване на брака. Предвид на това съдът е приел, че режимът, при който е придобит процесният апартамент, не се влияе от обстоятелството дали вноските по договора за заем от 09.03.1998 г. са погасявани със средства, дарени от родителите на ищцата. Дори всяка една от вноските по договора за заем да е погасена с лични средства на Ч., това не прави придобитото преди това имущество лично по смисъла на нормата на чл.22 и 23 СК.

За останалата част от сумата до продажната цена на апартамента от 23 571 600 неденоминирани лв. съдът е приел, че няма категорични доказателства да е изплатена с лични средства на ищцата. В тази връзка съдът не е кредитирал показанията на свидетелката Б. /сестра на А. Ч./, тъй като показанията й обхващали големи времеви периоди, били без конкретика, а и не давали данни за цялата сума по договора.

Обобщено, тъй като не било установено придобиването на процесния имот да е извършено с лични средства на ищцата, съдът е приел, че имотът е съпружеска имуществена общност на двамата съпрузи, а не изключителна собственост на ищцата.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставените от касаторката въпроси, поради следното:

Първият въпрос /Включват ли се в съпружеската общност придобитите по време на брака само на името на единия съпруг недвижими имоти, или тези имоти представляват лична собственост на съпруга, на чието име са придобити ?/ не е разрешен в противоречие с цитираната от касаторката съдебна практика. Във всички посочени от нея решения на ВКС не се отрича възможността имот, придобит по време на брака с нотариален акт, в който като приобретател е посочен само единият съпруг, да е съпружеска имуществена общност на двамата съпрузи. Прието е, че в този случай придобитото е или съпружеска имуществена общност или лична собственост на посочения в нотариалния акт като приобретател съпруг /при доказана пълна трансформация на негови лични средства/, но се изключва възможността да бъде призната пълна трансформация на лично имущество в полза на съпруга, който не е вписан в нотариалния акт като титуляр на правото. Приетото в обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. В него съдът е взел предвид факта, че в нотариален акт № .... от 09.03.1998 г. като купувач е посочена само ищцата А. Ч. и в съответствие с практиката на ВКС е приел, че в този случай придобитият имот може да е съпружеска имуществена общност между А. Ч. и съпруга й Л. Ч. или лична собственост на А. Ч., ако се докаже влагане на нейни лични средства за закупуването му. Искът е отхвърлен, не защото принципно в този случай не може да се приеме, че А. Ч. е изключителен собственик на имота, а защото не е доказана трансформация на нейни лични средства при закупуването му.

По втория въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях ?/ в практиката на ВКС се приема, че въззивният съд следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съдът следва да обсъди и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. В случая, въззивният съд не се е отклонил от даденото разрешение, тъй като се е произнесъл по всички относими към спора доводи и възражения на въззивната страна и е достигнал до извод за тяхната неоснователност след анализ на всички събрани по делото и относими към спора писмени и гласни доказателства.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл. 440 ГПК.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата И. Й. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2 600 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение