Определение № 3483 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1567/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1848/22.02.2023г., подадена от М. Г. К. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв.Р. П. от АК-П., срещу решение № 4/04.01.2023г. по в.гр.д. № 606/2022г. на Окръжен съд-Пазарджик, І граждански състав, с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е отхвърлен предявеният от М. Г. К. против Л. С. К. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска да се признае за установено, че М. Г. К. е собственик на основание давностно владение на 1/2 идеална част от дворно място, съставляващо УПИ ІІІ-1677 в кв. 39, целият от 750кв.м., по плана на [населено място], [община], с административен адрес: ул. „1-ва“ №30, при съседи на имота: улица, УПИ ХІV-1676; УПИ ХІV-1676; УПИ ХV-1677 и УПИ ІІ-за училище, ведно с построената в източната част полумасивна едноетажна сграда от 52 кв.м., както и искането на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен нотариален акт №109, т. 3, рег.№5933, н.д.№476:2021г. на нотариус А. И., вписан с вх. рег. №3177, дв. вх. рег. №3165, Акт №125, т.11, н.д.№1698/26.04.2021г. на С.-П.. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК, както и че попада в приложното поле за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуално-правни и материално-правни въпроси: 1.При предявен УИС по чл. 124, ал. 1 ГПК длъжен ли е съдът да обсъди и произнесе конкретно по всички релевантни факти, обстоятелства, доказателства, доказателствени искания и доводи на страните в тяхната взаимовръзка и да направи логични и непротиворечиви мотиви по обема на правото на собственост (изцяло и/или идеални части), придобито на две основания (наследство и давностно владение), за да отхвърли и/или уважи изцяло или частично този иск, респ. да отмени изцяло или частично К. по чл. 537, ал. 2 ГПК? Според касатора по въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания има задължителна практика на ВКС - т. 3 на ППВС №1/13.07.1953г.; т. 4 на ППВС №7/27.12.1965г.; ППВС №2/30.11.1967г.; решение №27 от 28.06.2017г. по т.д.№2430/2015г. на І т.о. на ВКС; решение №34 от 26.02.2015г. по гр.д.№6256/2014г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №256 от 07.01.2021г. по гр.д.№42 93 /2019г. на ІV г.о. на ВКС. Твърди, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с тази практика на ВКС, тъй като в обжалваното решение липсват логични мотиви и са налични взаимоизключващи се такива относно всички факти, обстоятелства, доказателства и доказателствени средства, вкл. избирателно и превратно обсъждане на отделните такива. Поддържа, че съдът е обсъдил в мотивите, че страните наред с други неучастващи в процеса лица, са наследници с по 1/12 ид.част от процесния имот, както е изложено и в исковата молба, т.е. УИС е доказан по основание наследство до размера на 1/12 ид.част и спорът е за останалите идеални части до ½ ид.част от дворното място (реално обособената източна половина) и цялата сграда, построена в тази половина на дворното място, дали са придобити на основание давностно владение от всяка една от страните. Посочва, че в противоречие с фактите, обстоятелствата и логиката въззивният съд е объркал качеството на страните в процеса, като е приел в една част от мотивите, че Л. К. е ищец, въпреки че е ответник. Поддържа, че в противоречие с фактите, обстоятелствата и приетите писмени доказателства съдът е приел за безспорно между страните, че общият наследодател Л. К. е живял в построената в западната половина на дворното място жилищна сграда от 72 кв.м. и стопанската постройка от 132 кв.м., въпреки че от книжата е доказано, че те са построени още през 1958г. само от Г. К., баща на ищеца, и той е живял само в постройката от 52 кв.м. Поддържа, че въззивният съд е изложил мотиви само относно едното придобивно основание на правото на собственост (давностно владение) и не е изложил мотиви, че страните са собственици на имота и на основание наследство, като счита, че това обуславя противоречие с практиката на ВКС-решение №79 от 23.06.2022г. по гр.д.№2805/2021г. на ІV г.о. на ВКС и решение №121 от 01.04.2015г. по гр.д.№1723/2013г. на ІІ г.о. на ВКС. Позовава се и на ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, според което К. от 2021г. на Л. К. няма материална доказателствена сила и за ищеца е налице правен интерес да оспори конкуриращите права на собственост на този сънаследник, което счита, че успешно е направил. 2.1 .При заявени с УИС по чл. 124, ал. 1 ГПК от наследник на придобивните способи на собственост (наследство и давностно владение) върху недвижим имот срещу друг/и наследник/ци, също заявяващи придобивни способи на собственост (наследство и давностно владение) и удостоверени с К., длъжен ли е съдът да прецени всички заявени от страните придобивни способи (наследство и давностно владение) и съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК да се произнесе по установяване правото на собственост на страните, респ. отмени изцяло или частично К.? 2.2.При положителен отговор на предходния въпрос длъжен ли е съдът да уважи частично УИС по чл. 124, ал. 1 ГПК при доказване/установяване само на единия от придобивните способи (наследство или давностно владение), респ. да отмени изцяло или частично К. до размера на наследствената идеална част на: а)ищеца или б)ответника? Поддържа, че в обстоятелствената част на исковата молба М. К., който владее имота, е инвокирал две основания (придобивна давност и наследство), на които претендира, че е придобил собствеността, респ. налице са правоизключващи възражения на Л. К. (в отговора на исковата молба), че е придобил правото на собственост по наследство и давностно владение, което въззивният съд е следвало да съобрази и при успешното доказване поне на едно от тези основания да уважи УИС частично (за придобивния способ наследство на 1/12 идеална част), а не да отхвърли иска изцяло само по единия от двата способа (по давностно владение) изцяло. Позовава се на разрешението, съдържащо се в решение №105 от 06.07.2020г. по гр.д.№2633/2019г. на ІV г.о. на ВКС. Позовава се и на решение №113 от 12.06.2015г. по гр.д.№5835/2014г. на І г.о. и решение №52 ат 02.07.2020г. по гр.д.№2446/2019г. на І г.о., като поддържа, че когато ищецът твърди, че определено право не съществува (правото на собственост по давностно владение на Л. К. не само за 1/12 идеална част, но и за целия имот), предмет на спора и на исковия процес е отричането на това право. Навежда довод, че всеки съсобственик (по наследство) може да предяви иск срещу друг съсобственик за правото на собственост върху идеална част от обекта (в какъвто смисъл твърди аналогия с мотивите на ТР 03/05.01.2022г. по тълк.д.№3/2020г. на ОСГК на ВКС) и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес сам да определя кога, доколко и какъв обем защита да търси, като водеща в тази насока е неговата преценка за необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалното му право, като поддържа, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с тази задължителна практика. Счита, че въззивният съд е бил длъжен, но не се е съобразил със задължението си да се произнесе с установителен диспозитив по отношение на всички способи за придобиване правото на собственост от М. К. по отношение на Л. К., като е постановил решение в противоречие с практиката на ВКС, която счита, че следва да бъде приложена по аналогия – мотивите на т.2А, т.2Б и т.2В от ТР №4/14.03.2016г. по тълк.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС и мотивите на ТР №8/27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че въззивният съд в очевидна неправилност и противоречие със задължителната практика на ВКС в ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС и материалния закон е приел липсата на правото на собственост и предпоставка за уважаване на УИС по чл. 124, ал. 1 ГПК и така е постановил очевидно неправилно решение. Навежда довод, че при предявяване на УИС или ревандикационен иск всяка от страните независимо от процесуалното си качество трябва при условията на главно и пълно доказване да докаже основанието на своето право на собственост, като се позовава на ТР №8/27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, и при придобиване на собственост по наследство и давностно владение наследникът следва да докаже, че е отблъснал съвладението на всички останали наследници (в какъвто смисъл се позовава на ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС), поради което и К. не се ползва с материална доказателствена сила (в каквато насока се позовава на ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС). Поддържа, че в случая дори да се приеме, че той не е доказал владението на наследствените части на всички други наследници, вкл. и тези на Л. К., то реципрочно е доказал, че Л. К. не е владял наследствените части на всички други наследници, вкл. тези на М. К., което според касатора означава, че и двете страни в процеса не са доказали с придобивния способ „давностно владение“, че всеки от тях е станал изключителен собственик на целия имот, като счита, че на това основание искът следвало да бъде отхвърлен частично, а К. да бъде отменен. Твърди, че според практиката на ВКС (решение №64 от 19.05.2017г. по гр.д.№3346/2016г. на І г.о. на ВКС) при признаване правото на собственост на ищеца само по наследство следва и изискването за съответствие между признатото право на собственост на ищеца и отмяната на К. на ответника, като тази отмяна трябва да засяга само онази част от спорния имот, за която с решението са признати права на ищеца. Позовава се и на разрешението, съдържащо се в определение №239 от 08.05.2018г. по ч.гр.д.№3590/2017г. на І г.о. на ВКС. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Л. С. К., чрез процесуалния си представител адв. В. Г. П. от АК-П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: М. Г. К. е предявил срещу Л. С. К. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване за установено, че той (М. К.) е собственик на Ѕ идеална част от дворно място, съставляващо УПИ ІІІ-1677 в кв. 39 по плана на [населено място], целият от 750 кв.м., ведно с построената в източната част полумасивна едноетажна сграда от 52 кв.м., на която част Л. С. К. не е станал собственик съгласно н.а.№109, т. ІІІ, рег.№5933, н.д.№476/2021г. Поискал е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариалният акт да бъде отменен. В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че страните са първи братовчеди и имат общ наследодател Л. Й. К., който е притежавал дворното място, представляващо УПИ ІІІ-1677 в кв. 39 по плана на [населено място], ведно с построените в източната част полумасивна едноетажна сграда от 52 кв.м., масивна жилищна сграда от 72 кв.м. и стопанска постройка от 132 кв.м. в западната част на имота, като наследодателят живеел и ползвал само сградата от 52 кв.м., а в сградата с площ от 72 кв.м. живеел бащата на ищеца, който ползвал и стопанската постройка, а след смъртта на Л. К. никой от наследниците не ползвал източната част от имота и сградата от 52 кв.м. Поддържа, че през 1991г. Г. Л. К. (син на Л. К. и баща на ищеца М. К.) се снабдил с нотариален акт за правото на собственост върху 1/2 идеална част от дворното място, с право на ползване на западната половина, ведно с масивната жилищна сграда от 72 кв.м. и стопанската постройка от 132 кв.м., като придобити по давност, след което заедно със съпругата си П. К. прехвърлил имота на сина си М. К., който веднага след това започнал да обработва и източната половина на дворното място, като съхранявал в сградата от 52 кв.м. свои вещи и открито и необезпокоявано обработвал цялото дворно място, вкл. източната половина, както и сградата от 52 кв.м. като свои и събирал плодовете, при което никой от наследниците не проявявал интерес, не посещавал дворното място и къщата и не се противопоставял и не изявявал претенции за тази част от имота, като по този начин придобил по наследство и давностно владение целия имот, вкл. и източната половина, ведно с построената едноетажна полумасивна сграда от 52 кв.м. През 2007г. заедно със съпругата си Е. К. дарил на дъщеря си П. К. масивната сграда от 72 кв.м. без да прехвърля собствеността върху самото дворно място, като братовчед му Л. К. също нямал претенции и в последните години живеел в чужбина, но през 2021г. узнал, че ответникът се снабдил с нотаирален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност и наследство. Посочва, че наследодателят Л. К. имал 6 деца, поради което поддържа, че Л. К. по наследство е придобил не повече от 1/12 ид.част от имота и не е придобил по давност останалата част. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е взел предвид, че между страните не съществува спор, че дворното място, находящо се в [населено място] и представляващо УПИ ІІІ-1677 в кв. 39, ведно с построената в източната част полумасивна едноетажна сграда от 52 кв.м. и построените в западната част масивна жилищна сграда от 72 кв.м. и стопанска постройка от 132 кв.м., са били собственост на общия наследодател Л. Й. К., който е починал на 14.06.1983г.; този имот след смъртта на Л. Й. К. е останал в наследство на неговите 6 деца, които след смъртта си оставили наследници, посочени в представените по делото удостоверения за наследници; че Л. К. и М. К. са първи братовчеди, като техните бащи С. и Г. К. са братя и имат общ наследодател - Л. Й. К.. Посочено е, че между страните съществува спор за това дали наследодателят Л. Й. К. е живеел и ползвал само полумасивната едноетажна къща от 52 кв.м.; дали само Г. К. (баща на ищеца М. К.) е живеел в западната част и в масивната сграда от 72 кв.м. и че само той е ползвал и стопанската постройка от 132 кв.м.; дали след смъртта на Л. Й. К. никой от наследниците не е ползвал източната част от имота с полумасивната едноетажна къща от 52 кв.м. и дали и С. К. не е ползвал това място (източната част) заедно със съпругата си; дали останалите наследници не са ползвали дворното място и имали ли са претенции към източната част; дали М. К. е заявявал по отношение на останалите наследници претенции за собственост на техните дялове, т.е. дали обстоятелството, че М. К. е обработвал съсобствения имот е достатъчно, за да придобие по давност дела на останалите сънаследници и конкретно на Л. К.. Прието е за установено, че на 09.04.1991г. Г. Л. К. (син на общия наследодател Л. К. и баща на ищеца М. К.) се е снабдил с нотариален акт за правото на собственост върху недвижим имот, придобит по давност (н.а.№154, том ІІІ, н.д.№1272/1991г.), а именно за 1/2 ид.част от дворното място, съставляващо парцел ІІІ-1677 в кв. 39 по плана на [населено място], с право на ползване върху западната половина, заедно с цялата построена на 72 кв.м. масивна жилищна сграда и стопанска постройка на 132 кв.м., като на същия ден заедно със съпругата си П. Б. К. прехвърлил на сина си М. Г. К. този имот (н.а.№41, том ІV, н.д.№1273/1991г.), а след това на 01.08.2007г. (н.а. №136, том ІІІ, н.д.№471/2007г.) М. Г. К. и съпругата му Е. Д. К. дарили на дъщеря си П. М. К. двуетажната масивна жилищна сграда с площ от 82 кв.м. Посочено е, че с н.а.№109, том ІІІ, н.д.№476/26.04.2021г. Л. С. К. е признат за собственик по наследство и давност на Ѕ идеална част от дворното място, съставляващо източната половина от УПИ ІІІ-1677 в кв. 39 по плана на [населено място], ведно с построената в източната част на имота полумасивна едноетажна жилищна сграда на площ от 52 кв.м. Съобразено е, че по делото са представени данъчните декларации по чл. 14 ЗМДТ на С. Л. К. и Л. С. К., както и че според разписната книга на името на наследници на С. Л. К. е записана източната половина от УПИ ІІІ-1677 в кв. 39 (1/2 идеална част), а за западната Ѕ идеална част, ведно с индивидуално жилище е посочено, че е собственост на М. К.. Посочено е, че според удостоверение №712/04.07.1996г. по разписната книга на името на наследници на Л. Й. К. има записан имот пл.№1677, за който действащият регулационен план на града отрежда парцел ХV-1677 в кв. 39, който парцел е поделен между наследниците с материализирана ограда така, че западната 1/2 идеална част (празно дворно място от 285 кв.м.) се владее от Г. Л. К. и е собственост на М. Г. К. съгласно н.а.№41, том ІV, дело №1273/1991г. Съобразено е, че според приложената скица източната Ѕ идеална част е на наследниците на С. Л. К. по разписна книга, а западната Ѕ идеална част е на М. Г. К.. Посочено е, че по делото са представени като доказателства и протокол №4/14.06.1958г. за дадена строителна линия и ниво, удостоверение №712/04.07.1996г., скица с виза от 04.07.1996г. и проект. Взето е предвид, че според показанията на св.Б., която от 1975г. е в [населено място], имотът е на три нива; около къщата има пространство след второто ниво, а третото ниво е насадено с много дървета; че след като починали баба Д. и дядо Л. старата къща както и второто и третото ниво на имота никой не ползвал; че докато баща му бил жив - бай С., не знае дали е идвал да обработва нивата (виждала го един два пъти, но това било преди много години); че не знае С. и Г. да са разделили имота, нито дали е имало спор; че може и Л. да е работил, но не си спомня. Посочено е, че в показанията си св.Ч. сочи, че имотът бил разделен навремето, но не знае точно като дворът бил стъпаловиден; че след 1995г. не знае, тъй като няма пряк поглед върху къщата и само по думите на М. приема, че никой не живее в къщата; че Л. и брат му са в чужбина, но и той е бил в чужбина 20 години; че видял Л. миналата година да посещава имота, но не отрича, че няма пряко наблюдение върху двора, но М. му е казвал, че не е идвал; че приема, че М. ползва мазето на старата къща и инвентар, но никой не живее в тази къща. Съобразено е, че според св.К., съпруга на Л. К., нейният съпруг владее източната част, а М. К. - западната част; че живеят в Англия, но се прибират три, четири пъти в годината; че преди 15 години са засадили овошки като до преди две години са засаждали зеленчуци; че откакто М. започнал да претендира не работят, а в това място последният е сложил пчели. Взето е предвид, че свидетелят Б. е заявил, че е викан от Л. да поправя покрива на къщата, като Л. му заявил, че има проблем с братовчеда М.; че ответникът е обработвал имота откакто починал баща му, около 2000г.; че виждал него и жена му да ходят да работят имота; че имотът, който работи Л. е на баща му, а другият е на бащата на ищеца. При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че е предявен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК с посочен придобивен способ наследяване и давностно владение, но въпреки че се коментира за притежавана от ищеца 1/12 идеална част по наследство то на практика с оглед искането за признаване за Ѕ идеална част от източната част на имота ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда, като способ и относимо по съществото на спора следва да се разглежда наличието на давностно владение от ищеца повече от 10 години. Прието е, че не е доказано придобиването по давност от страна на ищеца, погрешно посочен като Л. К., на процесната източна половина от парцела с находящата се в него полумасивна жилищна сграда, тъй като показанията на свидетелите на ищцовата страна А. Б. и В. Ч. не са категорични, а напротив свидетелката Б. е заявила, че не знае М. да е придобил част от имота, не знае за техните отношения и може и Л. да е работил, но не си спомня, а свидетелят Ч. е заявил, че не е виждал Л. до 1995г., а след 1995г. не знае, тъй като няма пряк поглед върху къщата и само по думите на М. знае, че никой не живее в къщата. Според въззивния съд изложеното от тези свидетели не дава основание да се приеме, че ищецът има такова владение, което да му даде основание да счете, че е собственик на процесния имот, като не са налице доказателства, че е довел до знанието на останалите сънаследници, че е завладял имота изцяло и няма да допуска до него, защото иска да го свои. Прието е, че са налице гласни доказателства (показанията на свидетелите К. и Б.), че ответникът е работил източната половина на процесния имот, респ. е имало противопоставяне, като е посещавал имота редовно. Съобразено е, че е налице и плащане на данък, респ. намерение да ремонтира покрива на сградата от 52 кв.м., като данните по делото опровергават констатацията на първоинстанционния съд, че през последните десетина години ответникът и семейството му основно живеят и работят в чужбина. Прието е, че владението на ищеца не е било постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено и с намерение да държи вещта като своя собствена. Съобразено е, че са налице данни за разделянето на парцела на две половини - източна и западна, като западната половина се води на М. К., а източната на наследници на С. К., от което е прието, че следва извод, че ищецът няма категорични доказателства, установяващи необходимото владение, за да придобие имота. От така изложените от въззивния съд съображения следва, че спорът между страните е концентриран върху възможността всеки един от тях да придобие по наследство и давност съответната част от процесния недвижим имот, от която възможност бащата на ищеца се е възползвал през 1991г., снабдявайки се с нотариален акт, удостоверяващ обема от придобитите от него след смъртта на общия наследодател права. Още повече като бъде взето предвид обстоятелството, че писмен документ, удостоверяващ притежаването на правото от общия наследодател не се твърди да съществува и данните от разписния лист сочат на разделяне на имота от бащите на спорещите страни, което въззивният съд е съобразил. Именно поради тази причина въззивният съд е приел, че дължи произнасяне по доводите, касаещи придобиване на правото на собственост по давност. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението правни въпрос. Още повече като бъде взето предвид, че при наследяване правата върху припадащата се идеална част за всеки сънаследник се съотнася към целия недвижим имот. Поради това тезата на касатора, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението правни въпроси, не може да бъде споделена. Въззивният съд се е произнесъл по наведените от спорещите страни доводи с оглед очертания от въззивната жалба предмет на спора и подробно е описал същите - както е прието в посоченото в изложението решение №27 от 28.06.2017г. по т.д.№2430/2015г. на І т.о. на ВКС, според т.3 от ППВС № 1/1953 год. (също посочено в изложението), съдът е длъжен правилно да прецени правнорелевантните факти по спора, да съобрази всички доводи и доказателствата на страните по същите, както и излагайки в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да посочи причините, поради които не възприема друга част от тях. С тази практика на ВС и ВКС въззивният съд се е съобразил. Според посоченото в изложението решение №34 от 26.02.2015г. по гр.д.№6256/2014г. на ІІ г.о. на ВКС, наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, като въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по доводите във въззивната жалба. С това разрешение въззивният съд изцяло се е съобразил - съдържащите се във въззивната жалба доводи са посочени и подробно обсъдени. В същия смисъл е и становището, изразено в посоченото в изложението решение №256 от 07.01.2021г. по гр.д.№4293/2019г. на ІV г.о. на ВКС, според което съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. С това становище въззивният съд изцяло се е съобразил. Въззивният съд е съобразил естеството на предявения иск и в съответствие с практиката на ВКС е приел, че в тежест на ищеца е да опровергае констатациите, съдържащи се в представения от ответника нотариален акт, удостоверяващ придобиване на право на собственост върху процесната идеална част от имота по наследство и давност, като докаже, че се е противопоставил на установената от ответника фактическа власт върху имота, както и че е установил самостоятелна фактическа власт върху спорната част, като е владял имота явно, необезпокоявано и непрекъснато. Действително въззивният съд погрешно е посочил в решението си, при това еднократно, че Л. К. е ищец по делото, но именно еднократното посочване на подобно качество сочи на грешка, допусната при изписването, а не за логическа грешка, както се поддържа в изложението. Не съответства на съдържанието на мотивите към обжалваното решение твърдението на касатора, че въззивният съд е приел за безспорно, че общият наследодател е живял в построените в западната част на имота сгради. Подобна фактическа констатация в мотивите към обжалваното решение не се съдържа. Посочено е единствено коя от спорещите страни поддържа, че наследодателят е живеел в имота и в коя от постройките в него. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че предмета на делото е определен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС (посочените в изложението решения №79 от 23.06.2022г. по гр.д.№2805/2021г. на ІV г.о. на ВКС и решение №121 от 01.04.2015г. по гр.д.№1723/2013г. на ІІ г.о. на ВКС). Действително според практиката на ВКС съдът дължи произнасяне в рамките на заявения предмет на делото и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено от страната искане по съответния процесуален ред. Предмет на делото е претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от страните твърдения, но когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран или е определил предмет на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението ще е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. С тази практика на ВКС въззивният съд се е съобразил, като е определил предмета на делото според действително съществуващия между страните спор в рамките на заявеното с исковата молба и отговора на ответника, както и според очертаните с въззивната жалба предели на продължаващия спор. Произнасяне по предмет, с който съдът да не е бил сезиран не е налице. При това следва да се отбележи, че при предявяването на иска не е заявено искане за произнасяне за принадлежността на правото на собственост на различни основания в условията на евентуалност, нито е формулиран петитум за признаване на определен обем права, придобити по наследство. Именно поради това въззивният съд е възприел твърденията за наследяване като част от фактическата обстановка, обосноваваща претенция за придобиване на правото на собственост по давност. Посоченото от касатора решение №105 от 06.07.2020г. по гр.д.№2633/2019г. на ІV г.о. на ВКС не обосновава извод за наличие на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, тъй като разгледаната в него хипотеза е съвършено различна – предявен е иск по чл. 40 ЗЗД за обявяване недействителността на договор за продажба, с който наследодателят приживе, действайки чрез ответницата – негов пълномощник, е продал на последната процесния апартамент, поради сключването на договора във вреда на представлявания наследодател-продавач; евентуален иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД за обявяване на същия договор за нищожен, поради липса на съгласие от страна на наследодателя-продавач; и иск по чл. 108 ЗС за реивиндикацията на процесния недвижим имот, като ответницата е оспорила и трите иска и при възраженията си срещу иска по чл. 108 ЗС, освен на договора за продажба при условията на евентуалност се е позовала и на саморъчно завещание, с което наследодателят ѝ е завещал процесното жилище, а жалбоподателката-ищца на свой ред е направила възражения (реплики) по чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1, изр. 1 ЗН за нищожност на саморъчното завещание, поради това, че не е написано и подписано от завещателя, както и по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената ѝ част от наследството чрез намаляване на завещателното разпореждане. Подобно обективно съединяване на искове, както и множество възражения в случая не е налице. Не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване и посочените в изложението решение №113 от 12.06.2015г. по гр.д.№5835/2014г. на І г.о. и решение №52 от 02.07.2020г. по гр.д.№2446/2019г. на І г.о. на ВКС, съдържащи произнасяне по въпроса за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост и за наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права когато ищецът отрича правата на ответника. В настоящия случай е предявен положителен установителен иск. Действително последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че всеки съсобственик (по наследство) може да предяви иск срещу друг съсобственик за правото на собственост върху идеална част от обекта на правото и сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Посоченото от касатора ТР №3 от 05.01.2022г. по тълк.д.№3/2020г. на ОСГК обаче касае възможността да бъде предявен ревандикационен иск за защита правото на собственост върху идеална част от съсобствен имот. Следва да се вземе предвид също и обстоятелството, че въззивният съд не е отрекъл принципната възможност за предявяване на иск (установителен или ревандикационен) за защита правото на собственост върху идеална част от съсобствен имот в отношенията между съсобственици. И по тези съображения тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване не може да бъде споделена. Не може да бъде споделена и тезата, че въззивният съд в противоречие с посочената практика на ВКС не се е произнесъл с диспозитив по отношение на всички способи за придобиване правото на собственост. Както вече беше отбелязано по-горе в настоящия случай не са предявявани искове при условията на обективно съединяване за различните придобивни способи, за да се приеме, че съдът е бил длъжен да се произнесе по различни искови претенции. Не може да бъде споделена и тезата на касатора за произнасяне в противоречие с посоченото в изложението ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС. Действително в тълкувателното решение е прието, че констативният нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила. Но наред с това е прието, че при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Именно по този начин в съответствие с дадените с тълкувателното решение указания въззивният съд е разпределил доказателствената тежест между страните. Не може да бъде споделена и тезата на касатора за наличие на противоречие с посоченото в изложението решение №64 от 19.05.2017г. по гр.д.№3346/2016г. на І г.о. на ВКС, доколкото в това решение е прието, че отмяната на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е правна последица от уважен срещу титуляра по този нотариален акт иск за собственост на същия имот, откъдето следва и изискването за съответствие между признатото право на собственост на ищеца и отмяната на нотариалния акт на ответника, като тази отмяна трябва да засяга само онази част от спорния имот, за която с решението по иска за собственост са признати права на ищеца. В настоящия случай обаче предявеният срещу титуляра на нотариалния акт иск е отхвърлен. Соченото от касатора определение №239 от 08.05.2018г. по гр.д.№3590/2017г. на І г.о. на ВКС също не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е постановено по реда на чл. 288 ГПК и в този смисъл не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Както последователно приема ВКС в своята практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай от съдържанието на обжалваното решение не може да бъде направен извод, че съдът е приложил отменена или несъществуваща правна норма или да е приложил правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, респ. да е отказал да приложи императивна правна норма или да е допуснал такова нарушение на процесуалните правила, което да е изводимо от мотивите към решението. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение