Определение № 1099 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2373/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Л. С., [населено място], приподписана от адвокат Г. Г., против въззивно решение № 188 от 16.02.2023 г. по в.гр.д. № 3191/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 3129 от 27.09.2022 г. по гр.д. № 17504/2020 г. на Районен съд - Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от М. Л. С. срещу В. Л. Х., в качеството ѝ на наследник на починалия в хода на процеса Л. М. К., осъдителен иск по чл. 59 ЗЗД за сумата 5 865лв., с която ищцата се е обеднила, а ответницата се е обогатила, във връзка с ползването на собствените на ищцата части от поземлен имот с идентификатор № ......., както и от намиращите се в него сгради, находящ се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху самата от 30.12.2020 г. до окончателното ѝ плащане. В касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от В. Л. Х., [населено място], чрез адвокат В. З., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, и се претендира присъждане на направените разноски.

По делото е постъпила и „молба за актуализация на касационни въпроси“ с вх. № 1161 от 22.01.2024 г. В срока по чл. 283 ГПК страната, подала касационна жалба може да допълва жалбата, както и да сочи нови основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а след срока по чл. 283 ГПК страната може да допълва съдържанието на жалбата, като уточнява основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК само в изпълнение на дадените ѝ от съда указания за отстраняване нередовности и то в срока, определен от съда за тази цел. Доколкото в случая не се касае за нито една от посочените хипотези и допълнителното изложение е подадено извън срока по чл. 283 ГПК, то същото не следва да се взема предвид от съда.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5865 лв. - обезщетение за лишаване на ищцата от ползването за периода 29.12.2017 г. - 29.12.2020 г. на собствените ѝ идеални част от поземлен имот с идентификатор ....... и сградите в него с адрес: [населено място], [улица]. От доказателствата по делото е установено, а и не се спори между страните, че ищцата е придобила 1/2 идеална част от приземен етаж с пристройка и същата идеална част от 1/3 идеална част от дворното място на посочения имот с нотариален акт за дарение от 26.06.1981 г. от родителите ѝ. С нотариален акт за дарение от 12.11.1997 г. родителите са дарили на сестрата на ищцата и ответник в производството след смъртта на баща им 1/2 идеална част от приземен етаж с пристройка и 1/6 идеална част от дворното място на същия имот, заедно с построения в същото дворно място масивен гараж от 15 кв. м., като дарителите са си запазили правото да ползват и обитават пожизнено и безвъзмездно посочения имот. Разпределено е в тежест на ищцата да установи, че е собственик или носител на вещно право на ползване на имота, че ответникът го е ползвал без правно основание за периода, за който се претендира обезщетение за неоснователно обогатяване, и размера на обогатяването на ответника и обедняването на ищеца, който се съизмерява с пазарния наем за имота. Доколкото собствеността на ищцата е установена, съдът е определил като спорен между страните въпросът дали първоначалният ответник – бащата на ищцата, починал в хода на процеса и заместен от другата си дъщеря, е ползвал без правно основание за процесния период идеалните части на ищцата. От показанията и на двамата разпитани свидетели е установено, че от придобиването на притежаваните от нея идеални части ищцата е имала свободен достъп до имота и при посещенията си в [населено място] го е ползвала, а през ваканциите имотът е бил ползван и от нейните деца. Обстоятелството, че ищцата е живяла в друго населено място и не е имало обективна възможност да ползва постоянно имота, както и че в него са живели родителите ѝ, не е основание да се приеме, че ищцата е била лишена от възможност да го ползва. Взето е предвид, че ищцата не е изключителен собственик на имота, поради което другият му съсобственик – сестра ѝ, респ. носител на вещното право на ползване – родителите им, също имат право да го ползват. Не е установено останалите съсобственици и ползватели да са създавали пречки за ищцата да ползва притежаваната от нея идеална част, като от свидетелските показания е установено, че родителите са използвали само част от имота - т. нар. приземен етаж, а пристройката към него е била предназначена за ползване от ищцата и семейството ѝ, когато са в П.. Не е установено ищцата да се е противопоставяла на така извършеното фактическо разпределение на ползването и да е имала претенции да ползва друга част от имота, тъй като няма данни подобно производство да е било провеждано между страните във връзка с процесния имот. Във връзка с твърдението на единия свидетел, че му бил отказан достъп до имота на 28.11.2022 г., съдът е приел, че доколкото посочената дата е извън процесния период показанията са ирелевантни за конкретния спор.

Жалбоподателката е изложила доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси, за които се твърди че са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Допустимо ли е въззивният съд да не се запознае с факти, свързани с доказателство на истини, да не укаже последиците от представените доказателства и да не впише в протокола въпросните доказателства?

2. Допустимо ли е на приет снимков материал да се противопостави изявление на заинтересован свидетел?

3. Допустимо ли е доминантно отношение на въззивния съд към ищец?

4. Допустимо ли е въззивният съд да основе своето решение на опровергаване на договорености в нотариални актове, касаещи ползване на недвижим имот?

5. Правилно ли е въззивният съд да възложи техническа експертиза, да изиска от ищеца да плати двойна цена и да не ползва експертното становище на лицензирания експерт, а за нуждите на вътрешното си убеждение да замести експертното становище със свидетелски показания на заинтересован свидетел – съпруг на ответницата по наследство?

6. Правилно ли е въззивният съд да не отчете действието на нотариална покана за промяна в режима на ползване на собственост – от безплатно в платено от датата на нотариалната покана?

7. Правилно ли е въззивните съдии да не прочетат записаното в исковата молба?

8. Допустимо ли е разглежданото имотно-наемно правоотношение да се изолира само до част от имота, а да не обхваща и другите части – двор и гараж, както и приращение по чл. 92 ЗС?

9. Допустимо ли е подигравателно отношение от въззивния съд към ищеца?

10. Правилно ли е със съдебно решение по дело за неоснователно обогатяване, съдът да отменя наследено задължение на наследник, което задължение е прието и е двукратно неоспорено от наследодателя приживе?

11. Допустимо ли е възникнало наследствено задължение, за което приложим закон е ЗН, да се отменя със съдебно решение по дело по ЗЗД?

На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен и въпросът относно задължението на въззивната инстанция при постановяване на решението да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото.

Във връзка с релевираните основания и поставените въпроси касаторката се е позовала единствено на противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГК, ВКС за задължения на въззивната инстанция без да посочва други решения с подкрепа на твърденията си за противоречие на изводите на въззивната инстанция със задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е наведена и аргументация във връзка с бланкетното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – нито е посочена противоречива, грешна или остаряла съдебна практика, нуждаеща се от изоставяне, коригиране или осъвременяване, нито конкретни правни норми, за които се поддържа, че са неясни или непълни.

Първият, вторият, четвъртият, петият и шестият въпрос се отнасят до преценката на въззивния съд по доказателствения материал по делото, поради което не могат да обусловят допускането на касационното обжалване. Възраженията на страните по пълнотата и оценката на събраните доказателства е въпрос по съществото на спора и може да бъде разглеждан след допускането на касационното обжалване по същество. Оплакване по повод разпределението на доказателствената тежест се въвежда за пръв път в изложението, поради което същото не е обусловило решаващите изводи на съда. Неотносимо към решаващата воля на съда е и твърдението за непълнота на протокола, тъй като, за да постанови обжалваното решение съдът е приел, че за процесния период ищцата не е била лишавана от възможност да ползва притежаваната от нея идеална част от имота и същата, включително чрез членовете на семейството си, е упражнявала правата си, когато е имала желание и възможност за това. По отношение на четвъртия въпрос следва да се добави, че съдържанието на нотариалните актове не е изведено като спорен между страните въпрос, а също така е прието, че не са ангажирани доказателства относно разпределението на ползването, поради което въпросът противоречи и на констатациите на съда.

Втората група въпроси – трети, седми и девети, касаещи твърденията на жалбоподателката за проява на негативно отношение от съда конкретно към нея са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, тъй като същият не се е произнасял по тях. Въззивният съд изрично е посочил, че предмет на спора е ползването на собствените на ищцата идеални части от приземен етаж и пристройка, както и от поземлен имот съобразно представените по делото документи за собственост. Твърденията в деветия въпрос противоречат на приетото от съда от фактическа страна, поради което не следва да бъдат вземани предвид на настоящия етап от производството пред ВКС.

Десетият и единадесетият въпрос са неотносими към дейността на въззивната инстанция. Десетият въпрос противоречи на твърденията на самата ищца и мотивите ѝ за завеждане на иска, а и както вече беше посочено правилността на обжалвания акт не е в предмета на производството по чл. 288 ГПК. В хода на производството не е повдиган и въпрос за приложимото материално право, поради което и последният въпрос не покрива общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Единственият относим към дейността на въззивната инстанция въпрос, съдържащ се в касационната жалба на ищцата, е този за задълженията на съда да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, но същият е решен съобразно установената практика, включително и посочената от касатора. В нея е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса.

Както вече беше посочено, съдът не дължи произнасяне по допълнителните въпроси, поставени в молба с вх. № 1161 от 22.01.2024 г., доколкото същата е подадена извън законоустановения срок.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 1200 лв. въз основа на представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ уточнение, че адвокатското възнаграждение е платено в брой.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд