Определение № 2500 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 685/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Спорт – С“ ЕООД, подадена чрез процесуален представител адв. Е. Т. против част от решение № 113/10.06.2024г., постановено по в.гр.д. № 351/2023г., поправено с определение № 594 от 02.12.2024г. по описа на Апелативен съд – Бургас. С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 672 от 08.06.2023г. по гр.д. № 2233/2022г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частите, с които: на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД „Спорт-С“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] е осъдено да върне на М. С. И. с ЕГН [ЕГН] нает имот с площ от 1200 кв.м. от недвижим имот, находящ се в [населено място], Район Младост,[жк], представляващ ПИ с ид. .................., целият с площ от 2952 кв.м. и при граници поземлени имоти с ид: ..........................., ............................., ..................................., ............................................., .................................... и ............................................ който имот е бил предоставен на ответника на основание сключен между страните писмен договор за наем от 25.03.2014г., с нотариално заверени подписи на страните, развален от ищеца поради неизпълнението му от ответника; на основание чл. 232, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД „Спорт-С“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] е осъдено да заплати на М. С. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 6309.67 лева – представляваща сбор от главници за наемна цена, дължими за периода 01.12.2019-08.05.2020г. на основание сключен между страните писмен договор за наем от 25.03.2014г., с нотариално заверени подписи на страните, както и сумата от 3388.30 лева – представляваща сбор от обезщетение за забавено плащане върху всяка просрочена главница – наемна цена от падежа на всяка, за периода 06.12.2019- 21.07.2021г., както и на основание чл. 236, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД „Спорт-С“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] е осъдено да заплати на М. С. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 39480 лева, представляваща обезщетение за продължилото ползване на наетия имот по договор за наем от 25.03.2014г. от наемателя след разваляне на договора, въпреки противопоставянето на наемодателя в периода 14.05.2020 – 21.07.2021г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.08.2021г. до окончателното плащане. на основание чл. 230, ал. 2, пр. последно от ЗЗД са отхвърлени предявените от „Спорт-С“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] срещу М. С. И. с ЕГН [ЕГН] насрещни искове за осъждане на ответника да заплати на дружеството сумата от 18 000 лева, предявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане от 90409.66 лева, представляваща стойността на извършените от ищеца-наемател в наетия имот инвестиционни разходи за строителни дейности и закупени материали /доставка и монтаж на ограда – 2200 лева; наемане на контейнер с вкл. транспорт за охрана и осигуряване на битови условия за работници – 790 лева; осигуряване на ток и вода на обекта, включително кабел, временно табло, маркуч и фитинги – 300 лева; разчистване на дървета и храсти – 389.78 лева; изкоп на фундамент от 196 m3 – 3920 лева; доставка, полагане и уплътняване на обратна засипка от 200 m3 – 2400 лева; доставка, полагане и уплътняване на обратна засипка-валирана баластра – 10 114.20 лева; доставка, полагане и уплътняване на обратна засипка-валирна баластра 10 см с фракция 10-40 mm, 280 m3 – 2206.44 лева; доставка, полагане и уплътняване на пясъчна възглавница 5 см с фракция 4-10 mm – 5067.72 лева; кофраж за фундаменти, стени и рандбалки, 285 кв.м. – 5700 лева; армировъчна стомана за фундаменти и стени, клас B420/780 кг – 1170 лева; профилна стомана за ограждаща конструкция, клас S235 JR, 1465 кг – 11 720 лева; бетон за фундаменти, стени и рандбалки – клас B25 по БДС EN 206-1/HA: 2008, 43 кв.м. – 5375 лева; доставка и полагане на изкуствена трева DOMO Slide DS 45/13 М, посипана с черна гранула и кварцов пясък, 882 кв.м. – 29 723.40 лева; разчертаване на игрище за футбол, бял цвят, 12 кв.м. – 244.80 лева; доставка и монтаж на PVC перфорирани дренажни тръби – U_SN8, ф200, в готов изкоп извън сгради, 63 м. – 1134 лева; доставка и монтаж на геотекстил, 32 кв.м. – 32 лева; стоманено въже за обтяжки, ф6 мм, 251х2.25 – 564.76 лева; доставка и монтаж на текстилна мрежа ф3.6 мм, 13/13 с обшивка, 950х3.20 – 3040 лева; доставка и монтаж на 2 бр. врати за минифутбол – 600 лева; доставка и монтаж на главно разпределително табло – 600 лева; доставка и полагане на кабел СВТ 5х4 мм2, 120х4.45 – 534 лева; доставка и полагане на кабел СВТ 3х2.55 мм2, 120х2.20 – 264 лева; доставка и полагане на гофрирана тръба ф23, 180х1.05 – 189 лева; доставка, монтаж и свързване на 6 бр. разклонителни кутии за открит монтаж, IP65 – 30 лева; доставка и монтаж на 16 бр. прожектори 400W – 1680 лева; направа на заземление, комплект от два заземителни кола от поцинкована стомана 63/63/1500 мм – 130 лева; доставка и полагане на ШВПС 4х4мм2 и монтаж на автоматичен предпазител 3Р40А – 290.56 лева/, претендирани на основание чл. 5, ал. 5 от договор за наем от 25.03.2014г., както и да заплати сумата от 6000 лева, предявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане от 110 000 лева, която представлява сбор от обезщетение за пропуснати ползи поради неосигурено от наемодателя безпрепятствено ползване на наетия имот в периода 01.09.2019-10.02.2020г. /6000 лева/ и поради невъзможността „Спорт-С“ ЕООД да получи наемната цена от 104 000 лева за периода м. февруари 2020-31.03.2024г., на основание сключен от него договор за пренаемане със Сдружение „ОФК София 2010“ на 01.09.2019г., в резултат на развалянето на наемния договор от 25.03.2014г., ведно със законната лихва върху всяка заявена главница считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 29.10.2021г. до окончателно плащане на претендираните частични суми. В частите, с които първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е уважен иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за имота над размера на наетата по договора площ от 1200 кв.м. до цялата площ на имота и е прекратено производството по делото в тази част, както и е отхвърлен искът с правно основание чл. 236, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за горницата над присъдената сума от 39480 лева до пълния предявен размер от 63329.92 лева, както и за присъждане на обезщетение за забава за периода 09-13.05.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от исковата молба, въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и вместо него да бъде постановен нов акт по същество, с който предявените искове да се отхвърлят, а насрещните такива – да се уважат. Евентуално е отправено искане делото да се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане с указание за разпределение на доказателствена тежест по реда на чл. 146 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е извършил превратно тълкуване на приобщените доказателства и относимите разпоредби на договора за наем и не е съобразил редица твърдения на страните, свързани със спорното по делото обстоятелство дали електрифицирането на процесния имот е част от задълженията на наемодателя по чл. 3 от договора, което би се отразило върху преценката коя страна е неизправна и по чия вина договорът е развален. Касаторът изтъква също липсата на точен и пълен доклад по делото респ. правилно разпределение на доказателствената тежест, който порок в процесуалните действия на съда счита за съществен и препятстващ осъществяване на защитата му. Поддържа също, че въззивният съд не е обсъдил доводите, че ищецът е бил наясно, че ползването на наетия имот по предназначение е невъзможно без електричество и вода. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация М. С. И., чрез процесуален представител адв. Л. Т. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон – с договора за наем наемодателят не е поел задължение да предаде имота в електрифицирано състояние; позовава се на чл. 230, ал. 3 от ЗЗД – че не може да отговаря за недостатъци, за които ответникът е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключване на договора, изрично записано в чл. 3, ал. 3 от договора; в продължение на 5 годишното действие на договора наемателят не е упражнил правата си по чл. 230, ал. 2 от ЗЗД; през тези 5 години наемателят е ползвал имота и е заплащал дължимата наемна цена без да има възражения за състоянието на имота; наемателят не е прекратил действието на наемното правоотношение с писмено уведомление преди изтичане на уговорения срок по чл. 5, ал. 3 от договора при доказан по делото значително по-висок пазарен наем на имота в сравнение с уговорения между страните; съгласно чл. 5, ал. 6 от договора правото на подобренията в наетия имот е уговорено в полза на наемодателя, а не на наемателя; претендираните пропуснати ползи противоречат пряко и изключват твърдението, че имотът не е можел да се ползва по предназначение, както и на действията на ответника по преотдаване на терена на значително по-висока наемна цена. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валиден договор за наем и анекс към него, сключен на 25.03.2014г., с нотариална заверка на подписите на страните, по силата на който ищецът М. С. И., като наемодател е предоставил на „Спорт – С“ ЕООД, като наемател за временно и възмездно ползване 1200 кв.м. от поземлен имот, находящ се в [населено място], район „Младост“,[жк], представляващ ПИ с ид. ........................., целият с площ от 2952 кв.м., срещу поето от наемателя задължение да плаща наемна цена от 1200 лева месечно. Договорът е сключен за срок от пет години, считано от 01.04.2014г. За безспорно между страните приел, че след изтичане на срока /01.04.2019г./ наемателят продължил да ползва наетия имот без противопоставяне на наемодателя. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора страните уговорили имотът да се ползва от наемателя за изграждане и експлоатация на спортен комплекс и заведение, проектиран и изпълнен с временни конструкции и съоръжения, изцяло с негови финансови средства и негова собственост. Уговорената между страните наемна цена е 1200 лева, платима от 1 до 5 число на текущия месец. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора наемодателят се задължил да предаде наетия имот в състояние, в което да изпълнява предвиденото в чл. 1, ал. 3 предназначение. От м. декември 2019г. наемателят преустановил изцяло плащането на наемната цена, поради което на 15.04.2020г. ищецът отправил едностранно волеизявление до наемателя с нотариална покана, връчена на адресата на 23.04.2020г., с която поканил ответника да му заплати дължимата наемна цена за месеците декември 2019г. до април 2020г. в общ размер на 4800 лв., ведно със законната лихва върху всяка просрочена главница, с предупреждение, че при неизпълнение в срок до 15 дни, считано от датата на получаване на поканата, ще счита договора за прекратен на основание чл. 5, ал. 6 от текста на договора. В този случай отправил покана до ответника да освободи имота в срок до 5 дни от датата на прекратяване на договора. На това основание въззивният съд приел, че сключеният между страните договор е развален на 08.05.2020г. От заключение на ССчЕ, прието пред първата инстанция въззивният съд приел за установено, че вземането на ищеца за дължими наеми за периода от 01.12.2019г. – 05.05.2020г. е в размер на 6309.67 лева. На база заключение на СОЕ, проведена във въззивното производство и при отчитане на фактическото състояние на терена /в наетия имот била налична единствено бетонирана площадка, без оградни колове и мрежа и липсвали трайни следи от описаните в насрещната искова молба инвестиционни разходи, направени от наемателя/, приел, че средният пазарен наем на обекти в състоянието, местонахождението и предназначението на процесния имот възлиза на 2.35 лв./кв.м. Въз основа на тези факти, от правна страна, въззивният съд приел, че спорен в отношенията между страните е въпросът относно правото на ищеца да развали договора за наем поради неплащане на наемната цена и в частност, дали той е изправна страна по договора с довод за неизпълнение на негово задължение по чл. 3, ал. 1 от договорада предаде наетия имот в състояние, което да изпълнява предназначението, уговорено в чл. 1, ал. 3 – за изграждане и експлоатация на спортен комплекс и заведение. Приел, че този довод на ответника не намира опора в разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, приложима по отношение на развалянето на двустранните договори, какъвто несъмнено е сключения наемен договор. Обосновал, че правото да се развали едностранно договора принадлежи на всяка от страните по него, която не е получила изпълнение по причина, за която отговаря насрещната страна. При безспорно неизпълнение на задължението на ответника за плащане на наемната цена, приел, че по делото е установено неизпълнение на основното задължение на наемателя по наемния договор съгласно чл. 232, ал. 2 от ЗЗД. Извел правен извод, че отправената до него покана е произвела правно действие на едностранно изявление за разваляне на договора. С достигането му до наемателя, обосновал, че последния е останал неизправен и по задължението си да върне вещта след прекратяване на наемното правоотношение, поради което приел, че искът за връщане на вещта е основателен. При безспорно неизпълнение на задължението на ответника за плащане на дължима наемна цена след м. декември 2019г. до прекратяване на наемното правоотношение, настъпило с разваляне на договора, формирал извод, че искът за плащане на наемна цена е доказан по основание. Въз основа на неоспорено от страните заключение приел за установено, че вземането на ищеца за дължими наеми е установено и по размер. Направил извод, че претенцията е основателна до присъдения размер от 6309.67 лева. По иска за плащане на обезщетение при мълчаливо продължаване на договора, отчел, че от разваляне на договора /08.05.2020г./ срокът за доброволно връщане на наетата вещ е изтекъл на 13.05.2020г. От следващия ден при липса на данни за връщане на имота, приел, че наемодателят има право на обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за продълженото ползване. За преценка основателността на претенцията по размер, кредитирал заключение на СОЕ, прието пред въззивната инстанция и неоспорено от страните и установеното, че при извършения оглед от експерта на наетия имот, в него е налична единствено бетонирана площадка, без оградни колове и мрежа; имотът е без ел. инсталация, без ВиК инсталация, без ТЕЦ. Средният пазарен наем на обекти в състояние, с местонахождение и предназначение, аналогични на процесния имот е 2.35 лв./кв.м. Съобразно наетата площ и общата продължителност на периода по исковата молба /09.05.2020г. – 21.07.2021г./, определил обезщетението в размер на 39480 лв. За неоснователно в тази връзка приел заявеното от ответника възражение за прихващане със сумата от 19 800 лв., заявена като сбор от платена наемна цена над действително ползваната площ от 900 кв.м. от наетата площ от 1200 кв.м. /300 лв. месечно/. Съобразил, че тази сума е определена въз основа на твърдението на наемателя, че в срока на договора той реално е ползвал 900 кв.м. съгласно представена от него „схема на ползване“ и не е следвало да заплаща наемна цена до пълния размер на уговорените в договора 1200 кв.м. Съобразил, че този довод е несъстоятелен препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, които споделил, а именно: че установеното писмено съглашение е задължително за страните по силата на чл. 9 и чл. 20а от ЗЗД; че то не е било изменено чрез намаляване размера на наемната цена или чрез обвързването й от реално ползваната от наемателя площ от терена; че по делото не са събрани доказателства за това каква площ е ползвал ответникът, нито дали евентуално тази по-малка площ е резултат от негов личен избор или е последица от поведение на наемодателя, преграждащо възможността за ползване на остатъчните 300 кв.м. Обосновал, че не е налице основание да се приеме, че дължимата месечна наемна цена е обусловена от реалното ползване и че тя е уговорената между страните с договора, а именно 1200 лева месечно. По отношение на насрещния иск за заплащане на сторените инвестиционни разходи за имота, възприел, че същите не са доказани поради липса на данни за реалното им извършване. По насрещния иск за пропуснати ползи, като обсъдил представения по делото договор и кореспонденция между „Спорт – С“ ЕООД и Сдружение „ОФК София 2010“, както и събраните по делото свидетелски показания, достигнал до извод, че не е житейски обосновано защо и при какви реалистични очаквания ищецът по насрещния иск знаейки, че имотът не е електроснабден, нито водоснабден е предприел сключване на договор за наем с трето лице, по който е изначално ясно, че би бил неизправна страна. Така установеното поведение на ответника приел, че не може да обоснове правен извод за установени по несъмнен начин пропуснати ползи за него, които са резултат от неизпълнение на ищеца по първоначалния договор, датиращ от 2014г. Заключил, че предявените искове за връщане на нает имот, за заплащане на наемна цена, както и на обезщетение при мълчаливо продължаване на договора са основателни, последният частично, а предявените възражение за прихващане и насрещни искове – недоказани по основание и поради това неоснователни, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът „Спорт – С“ ЕООД обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ може ли въззивният съд да прави констатации, че ищецът не е доказал определени факти за които носи доказателствената тежест в мотивите на решението си в хипотеза, че с доклада на първата инстанция по чл. 146 от ГПК указания относно доказването на тези конкретни факти няма, не съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила хипотезата, когато въззивният съд прави констатация, че ищецът не е доказал основанието на своя иск поради недоказаност на конкретни факти, за които първата инстанция нито е изисквала доказателства, нито е давала указания на страната по чл. 147 от ГПК и не съставлява ли това процесуално поведение на съда нарушение на правото на защита на страната? 2/ Може ли наемодател да прекрати договор при наличие на виновно неизпълнение от негова страна? Позовава се на противоречие с решение № 305/2012г. по гр.д. № 674/2012г. на ВКС, II ГО, съответно на липса на съдебна практика по поставените въпроси, с което обосновава приносен характер на евентуално произнасяне на ВКС за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Първият процесуалноправен въпрос е поставен от жалбоподателя във връзка с поддържаното касационно основание за неправилност на въззивното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила при разглеждане и решаване на предявените от него насрещни искове. До извод за недоказано основание на предявения иск от страна на ищеца въззивният съд е стигнал единствено при решаване на предявените от „Спорт – С“ ЕООД насрещни искове по чл. 230, ал. 2, пр. последно от ЗЗД за заплащане стойността на вложената в наетия имот инвестиция и обезщетение за пропуснати ползи. Поставените в този контекст въпроси не кореспондират с поддържаните от касатора доводи в касационната жалба. В нея не се съдържат оплаквания и конкретни доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт в частта по предявените от него насрещни искове, а се поддържат такива по уважените искове основани на договора за наем и такива произтичащи от неговото прекратяване. Основните доводи в тази връзка са за превратно обсъждане на доказателствата по делото във връзка с изправността на ищеца по задължението му да предаде на наемателя наетия имот в състояние годно да изпълни предназначението уговорено в чл. 1, ал. 3 – за изграждане и експлоатация на спортен комплекс и заведение. А касационният съд е обвързан от предмета на жалбата, вкл. и във фазата на нейното селектиране по реда на чл. 288 от ГПК. Ето защо дори и разрешен, отговорът на поставения от касатора правен въпрос във връзка с предявените от него насрещни искове няма да се отрази на изхода на делото по предявените срещу него първоначални искове за връщане на нает имот, за плащане на наемна цена и на обезщетение при мълчаливо продължаване на договора. С оглед поддържаните касационни основания относими към решението в частта по предявените искове и тяхната обосновка и липсата на заявени основания за касационно обжалване на решението по предявените насрещни искове, процесуалноправният въпрос в случая не отговаря на общото изискване на закона по чл. 280, ал. 1 от ГПК, обосноваващо приложно поле на касационно обжалване съгласно т. 1 на ТР № 1/2009г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Дали въззивният съд е предприел действия по отстраняване пороците на първоинстанционното решение във връзка с доклада на делото по чл. 146 от ГПК чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото по насрещните искове е въпрос без обуславящо значение за изхода на делото по първоначалните искове. Независимо от този извод, настоящият съдебен състав на ВКС приема, че по поставения въпрос не е налице и поддържаното от касатора допълнително основание за достъп по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Цитираното от касатора Решение № 305/11.01.2013г. по гр.д. № 674/2012г. на ВКС, II ГО е постановено преди приемане на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В решението е даден отговор, че доколкото с въззивната жалба се релевират нарушения на процесуалните правила свързани с неизпълнение на разпоредбите на чл. 143 от ГПК и чл. 146 от ГПК, то въззивният съд следва да вземе отношение с доклада си по делото, а в последствие и с решението си по същество. За въззивният съд не съществува правна възможност като въззивна инстанция да разшири предмета на доказване като приеме за спорни факти и обстоятелства, извън тези очертани с доклада на първата инстанция. Недопустимо е въззивният съд да приеме за първи път за недоказани факти, за които няма данни че са били спорни пред първата инстанция, или за установяването на които изрично не е вменена тежест на доказване от първата инстанция, т.е. да се разшири предмета на доказване извън този очертан с доклада по делото, като изненада страните и наруши правото им на ефективна съдебна защита. С по-късно приетото ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т. 2/ е даден отговор на въпроса за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 от ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен. Съгласно приетото втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Именно на това основание с определение от 21.12.2023г. въззивният съд в разглеждания случай е допуснал провеждане на нова СОЕ със задача на вещото лице да извърши оглед на имота и да даде оценка на средномесечния пазарен наем за процесния период след отчитане на спецификата на наетия имот, с което и в отговор на искането на въззивника е обезпечил възможността да предприеме действия по посочване на доказателства, които е пропуснал да извърши в първата инстанция поради непълнота на дадените указания. Поставеният въпрос е намерил отговор в съдебната практика на ВКС, поради което допускането на касационно обжалване по него не би имало приносен характер за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По поставения въпрос съответно е изключено и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, предпоставящо приложно поле на касационно обжалване. Вторият въпрос не е правен, а фактически. За да се отговори на въпроса може ли наемодател да прекрати договор при наличие на виновно неизпълнение от негова страна, съдът следва приеме, че е налице виновно неизпълнение на наемодателя. За да се формира този извод е необходимо да се извърши преценка на събраните по делото доказателства. Наведените в изложението доводи по този въпрос по съществото си представляват касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, които не са основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като изискват извършването на преценка на мотивите на въззивния съд при обсъждането на доказателствата по делото и на приетото въз основа на тях относно конкретните обстоятелства по делото. Такава преценка касационната инстанция може да извърши едва в производство по реда на чл. 290 от ГПК, след допускане на касационното обжалване. В рамките на настоящото производство по реда на чл. 288 от ГПК обаче не са установени уредените в закона обща и специални предпоставки, само при наличие на които касационно обжалване може да бъде допуснато. Въззивният съд не е основал решението си на извод за наличие на виновно неизпълнение на наемодателя по договора, а обратно – приел, че в продължение на 5 години страните по договора за наем са били изправни по основните си задължения, а неизпълнението на наемателя по задължението му за плащане на наемната цена е налице за времето от м. 12.2019г. Ето защо по поставения въпрос не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация има право на поискани разноски. Доказаният размер на на направените в настоящето производство разноски е в размер на 1000 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение