Определение № 649 от 06.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 128/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. К. Ч., чрез адв. Л. Ш., против определение № 768 от 18.11.2022 г., постановено по в.ч.т.д. № 20223001000491 по описа за 2022 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено определение № 955/28.06.2022 г. постановено по т.д. № 228/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което е прекратено производството по делото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Излага становище, че изводите на въззивния съд, че с иска за недействителност на учредена върху част от имота ипотека, ищецът е предприема защита на чужди права, а именно тези на съсобственика му в лицето на Държавата, са неправилни. Посочено е, че за него, като субект на спорното правоотношение, е налице правен интерес, макар и косвен, да предяви установителен иск за нищожност на договора за ипотека, тъй като при уважаване на тоз иск, разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в патримониума на Държавата и за него ще се открие възможността да защити вземанията си срещу Държавата до размера на неоснователното обогатяване със стойността на извършеното от него, с негови сили и средства, изграждане на сградата през 2005 г., която е предмет на ипотеката и към който момент нито той, нито Държавата се смитали, че притежават имот в съсобственост / лесоустройствения проект, с който части от поземления имот са включени в имот горска територия е изработен едва през 2008 г./. Твърди, че е налице несъответствие между фактите, изложени в исковата молба и подкрепени с писмени доказателства и възприетата от съда фактическа обстановка, което е довело до неправилни правни изводи, а именно, че въпросът за собствеността на сградата е разрешен между страните с влязло в сила решение по гр.д. № 2511/2016 г. на Окръжен съд Варна. Поддържа се, че дори и в този процес да са установени идеалните части на всеки от съсобствениците, то това представлява преюдициален въпрос относно съсобствеността, но не е пречка за водене на иск с правно основание чл. 167 ЗЗД, където предмет на установяване е нищожността на договорната ипотека в частта на съсобственика, който не е участвал в учредяването й. Иска се отмяна на обжалваното въззивно определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението към частната касационна жалба касаторът поддържа, че са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационен контрол. Поставени са два въпроса, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1/ Сделката, обективирана в договорната ипотека, засяга ли пряко или косвено имуществена сфера на ипотекарния длъжник, ако с иска се претендира нищожност на ипотеката относно частта, която не се притежава от длъжника, а от трето лице и 2/ Възможността за упражняване на облигационни права свързани с неоснователно обогатяване спрямо собственика на ипотекираната вещ, произтичаща от уважаване на иска по чл. 167 ЗЗД, представлява ли косвена полза за ищеца, обуславяща правния му интерес от водене на иска. Твърди се противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 224 от 23.10.2018 г. по гр. дело № 1634/2018 г. на ІV г.о., решение № 93 от 12.11.2012 г. по т.д. № 1069/25011 г. на І т.о., решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г. на І т.о., решение № 11 от 09.02.2009 г. по т. д. № 634/2008 г. на І г.о. и решение № 147 от 21.06.2019 г. по гр. дело № 3400/2018 г. на ІІІ г.о. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото, въззивният съд е приел за установено следното: Производството е образувано по искова молба на А. К. Ч., срещу „Банка ДСК“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 предл. първо, вр. чл. 167, ал. 3 ЗЗД, като се иска съдът да се произнесе с решението си по преюдициалния въпрос относно правото на собственост върху ипотекирания имот към момента на учредяване и вписване на договорната ипотека, а именно да бъде установено, спрямо ответника, че към 19.07.2007 г. имот № .. с площ от 600кв.м. и построената в него сграда с площ от 203кв.м. са били съсобствени между А. Ч. и Държавата, при права на собственост: 345 кв.м. идеални части за държавата и 243 кв.м. за А. Ч. и съответно по силата на чл. 92 ЗС, Държавата е притежавала следните права на собственост върху сградата: 58.6735% от застроената площ или 119/203кв.м., а ищеца А. Ч. 41 3365% от площта, или 84/203кв.м. На основание чл. 26, ал. 1 предл. първо вр. чл. 167, ал. 3 ЗЗД се иска прогласяване на нищожността на сключения договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ...., том ...., рег. №......, дело №...../....... г. на нотариус с рег. №...... от НК, като сключен в противоречие на закона, тъй като ипотеката е била учредена върху имот, който при сключването на договора не е принадлежал изцяло на учредителя до размера на идеалните части, които ищецът не притежава, а именно за: 345/600 ид.части от земята и 119/203 ид.части от построената двуетажна сграда, за които е учредена ипотеката. С влязло в сила решение № 1649/07.11.2017 г. на Окръжен съд Варна по гр. д. № 2511/2016 г. е установено по предявения от Държавата, представлявана от Министерство на земеделието и храните срещу А. К. Ч. и "Банка ДСК" ЕАД, иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК, че реални части от поземлен имот с идентификатор №........, находящ се в землището на [населено място], район „П“, местност „..........“, а именно: 202 кв.м. в югозападната част на имот с идентификатор № ........, в която попадат 15 кв.м. от сграда с идентификатор № ....... и 143 кв.м. в североизточната част на имот с идентификатор № ......., оцветени в жълто на комбинирана скица № 8 от заключението на съдебнотехническата експертиза, изготвено от вещото лице Ж. Б. Б., върху който е насочено паричното вземане на „Банка ДСК“ ЕАД към А. К. Ч. по изп.дело № 20167190400376 по описа на ЧСИ С. Я., рег. №.... с район на действие Окръжен съд - [населено място], не принадлежат на длъжника. Ищецът счита, че по силата на приращението той е построил за държавата такава част от застроената площ на постройката, която е съответна към притежаваната земя държавна собственост в размер на 345кв.м., а за себе си такава част от постройката, съответна на притежаваните от него 243кв.м. от обща площ 600кв.м. С оглед постановеното решение по чл. 440 ГПК, на основание чл. 92 ЗС, съсобствеността върху сградата е в съотношение 58.6735% или 119/203 кв.м. е за Държавата, а 41 3365% от площта или 84/203 кв.м. е за А. Ч.. Към настоящия момент сградата попада в два имота: с идентификатор № ...... с площ от 150 11кв.м. собственост на държавата, и имот с идентификатор №....... с площ от 243 кв.м., собственост на А. Ч.. Към този момент е образувано дело за делба между ищеца и Държавата, което е висящо пред Районен съд Варна. Иска да бъде обявена за нищожна ипотеката, учредена от А. Ч. в полза на Банка ДСК върху ПИ ....., обективирана в обективиран в нотариален акт № ....., том ....., рег. № ......, дело №....../...... г. на нотариус с рег. №..... от НК по отношение на 345/600кв.м. идеална част от стар имот пл. №..... и на 58.6735% от застроената площ или 119/203кв.м. от построената в имота двуетажна сграда, на основание чл. 26, ал. 1 пр.първо ЗЗД, вр.чл. 167, ал. 3 ЗЗД. С обжалваното определение първоинстанционният съд е прекратил производството, поради липса на правен интерес. Въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е за установяване на права на собственост върху имота, предмет на ипотеката и въз основа на това-прогласяване на нищожност върху учредена от него ипотека върху част от имот, собственост на Държавата, с посочените квоти. Прието е, че с предявените искове, ищецът цели защита на правата на държавата, които счита за накърнени, от предприетите от ЧСИ действия върху целия имот - т.е. и върху частта, собственост на Държавата, т.е. с предявените искове ищецът цели защита на чужди права. Разяснено е, че правен интерес от установяване на съсобственост върху имота, респективно недействителност на учредената върху частта от имота ипотека, предмет на принудителното изпълнение, в качеството й на трето лице по изпълнението, има Държавата, а не ищеца в качеството му на длъжник по изпълнението. Видно е, че с влязло в сила решение № 1649/07.11.2017 г. на Окръжен съд Варна по гр. д. № 2511/2016 г. е установено по предявения от Държавата, представлявана от Министерство на земеделието и храните срещу А. К. Ч. и „Банка ДСК“ ЕАД, иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК, че правото на собственост върху следния недвижим имот, не принадлежат на длъжника А. Ч., а именно: реални части от поземлен имот с идентификатор №....., находящ се в землището на [населено място], район „П.“, местност „.......“, а именно: 202 кв.м. в югозападната част на имот с идентификатор №....., в която попадат 15 кв.м. от сграда с идентификатор №........ и 143 кв.м. в североизточната част на имот с идентификатор №......., оцветени в жълто на комбинирана скица № 8 от заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещото лице Ж. Б. Б.. Прието е, че с това решение въпросът за правото на собственост върху реални части от имота, предмет на принудително изпълнение, е решен и не може да бъде пререшаван повторно. Това е така, понеже в производството са участвали и взискателя в изпълнителното производство, и длъжника А. Ч. - ищец по прекратеното производство. Въззивният съд е посочил, че е недопустимо пререшаване на спора за правата на собственост, установени с влязлото в сила решение, каквото се цели с предявения установителен иск. В допълнение е посочено, че редът за защита от незаконосъобразни действия на ЧСИ в изпълнителното производство-при условие че същият не се съобрази с постановеното по реда на чл. 440 ГПК решение, е предвидения в чл. 435 ГПК. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим и на основание чл. 130 ГПК производството подлежи на прекратяване. Съгл. т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът трябва да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалваното решение. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. В случая поставените в изложението по чл.284, ал.1 ГПК въпроси не представляват правни въпроси, по които да е налице решаващо произнасяне на въззивната инстанция. Дори да се приеме обратното, то не е налице и специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС, в която са дадени разрешения по правни въпроси, които са неотносими към настоящия правен спор, който се свежда до приложението на нормата на чл.26, ал.2 ГПК, забраняваща предявяване от свое име на чужди права пред съд, освен в посочените от закона случаи. В част от цитираната съдебна практика, постановена по дела с предмет искове с правно основание чл.26, ал.1 предл. първо вр. чл. 167, ал. 3 ЗЗД, предявени от съсобственик на недвижим имот, върху който друг съсобственик е учредил ипотека върху целия имот, е прието, че така учредената ипотека от съсобственик върху целия имот без участието и съгласието на останалите съсобственици, е нищожна за идеалните части, които не принадлежат на учредителя на ипотеката и е действителна за неговите идеални част, т.е. дадени са правни разрешения за приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД относно идеалната част на съсобственика, учредил ипотеката, поради което в тази част сделката се явява действителна. В останалите съдебни решения е разгледан въпросът за правния интерес на трето лице от предявяване на иск за прогласяване на нищожност на правни сделки, в които то не участва, поради което и тази практика се явява неотносима към настоящия правен спор, доколкото ищецът-жалбоподател е страна по договора за учредяване на ипотека, а не трето лице. В конкретния случай Държавата, в качеството й на трето лице по изпълнението, а не ищеца-длъжник по изпълнението, има правен интерес от установяване недействителност на учредената върху собствената й част от имота ипотека. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание, което е самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК е обосновано от жалбоподателите с твърдения за неправилност на изводите на въззивния съд по приложение на разпоредбите на чл.127, ал.1, т. 4 и т.5 и чл.129, ал.2 и ал.3 ГПК. Така изложените съображения в случая са за пороци на въззивното определение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т.е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,