Определение № 36 от 03.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 1740/2013 г.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу въззивно решение № І-168 от 12.12.2012 г. по гр.д.№ 1716/2012 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 443 от 28.05.20012 г. по гр.д.№ 4815/2011 г. на Бургаския районен съд за осъждане на касатора да заплати на [фирма], [населено място] сумата 394.80 лв., представляваща неплатена цена за извършени транспортно-строителни услуги със специализирана техника-автокран и 158.48 лв. – мораторна лихва за забава върху главницата 394.80 лв., сумата 6 000 лв. – неплатена цена за продадени авточасти и 2 408 лв. мораторна лихва за забава в плащането й, сумата 13 728 лв. – неплатена цена за 52 тона продаден скрап и 5 510.62 лв. мораторна лихва за забава върху сумата 13 728 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че при липса на сключен между страните договор изводът на съда за дължимост на цената на огромни машини и тонове скрап, основан само въз основа на представени от ищеца фактури, за доставката на които не са били представени никакви доказателства, вкл. за превозването им от едно място до друго. Поддържа довод, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е обсъдил възраженията му за изтекла погасителна давност и не се е произнесъл в диспозитива на решението релевираното от него възражението за прихващане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че въпросът за изправността на ищеца по договор, чието наличие последният не е доказал в процеса е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС, вкл. задължителната такава – Решение № 46 от 27.03.2009 г. на ВКС по т.д.№ 454/2008 г., ІІ т.о. и други. Счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса допустимо ли е съдът да не приложи разпоредбата на чл.161, ал.2 ГПК, след като ищецът не е представил писмените доказателства, за които е бил задължен в държаното по делото определение. Твърди се, че съдът е решил в противоречие със съдебната практика въпросите, касаещи възражението за прихващане, наличието на валидно извършена цесия и дължимостта на лихви за забава при отсъствието на отправена покана за плащане. Счита, че въззивният съд е изложил неправилни изводи относно фактите по делото – отказал е да кредитира и не е обсъдил множество доказателства по делото, с което е процедирал в противоречие със съдебната практика. Поддържа, че в противоречие с ППВС № 1/63 г. съдът е нарушил правото му на защита, като не е извършил проверка правилно ли са били установени фактическите положения от първоинстанционния съд, постановил е решението си при неизяснена фактическа обстановка и пълна липса на инициатива за изясняване на обективната истина, поради което същото противоречи на ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд приел за допустимо първоинстанционното решение, като изложил, че изложените от ответника доводи за погасяване на задълженията му по давност са относими към съществото на спора, а не към допустимостта на образувания исков процес. Счетени са за неоснователни тези доводи по съображения, че давностния срок се прекъсва с предявяването на иска, а не с отстраняване на недостатъците на исковата молба, както правилно е прието с обжалваното решение. Според решаващият съд липсата на произнасяне по възражението за прихващане се дължи на некомпесируемост на насрещните задължения, а не на процесуална незаконосъобразност. Оплакванията за недоказаност на валидно възникнали продажбени отношения са счетени за неоснователни с оглед на двустранно подписните от страните фактури и отразяването им от купувача-ответник в дневниците за покупки по ДДС. След преценка на представеното от последния кредитно известие за разваляне на сделката за продажба на скрап е прието, че освен че това доказателство е представено за първи път едва с въззивната жалба, но е и с дата, предшестваща датата на осчетоводената от него фактура за доставката, от което е направен извод за недоказаност на твърдяния от ответника правопогасяващ факт. Възприети са и изводите на първоинстанцинния съд, че ответникът не се легитимира като кредитор на ищеца на вземане за неустойка, цедирано му от [фирма] по сключен с ищеца договор за строителство, поради което е счетено за неоснователно релевираното възражение за прихващане. В тази връзка е изложено, че съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД, прехвърлянето на вземане има действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на длъжника от предишния кредитор, докато в разглеждания случай уведомлението за цесията изхожда от цесионера. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1- т3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въпросът за възникване на договорни отношения между страните и изпълнението на доставките по тях осъществява основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но той не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика. В цитираното от касатора Решение № 46 от 27.03.2009 г. на ВКС по т.д.№ 454/2008 г., ІІ т.о. е прието, че договорът за продажба е неформален, а доказателствата по делото – издадени от ищеца фактури, които са вписани в дневниците за покупки и теглен данъчен кредит установяват не само възникналите договорни правоотношения, но и изпълнението на доставките по тези договори. В този смисъл е и трайната съдебна практика, вкл.постановената по новия процесуален ред, според която отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, за които е съставена фактурата. При това разрешение непредставянето на доказателства за предаване на процесните стоки /поради архивиране на документите/ не обосновава правен извод за приложимост на разпоредбата на чл.161, ал.2 ГПК. Поставените въпроси за възражението за прихващане, за наличието на валидно извършена цесия и за дължимостта на лихви за забава при отсъствието на отправена покана за плащане, като са поставени общо и в контекста на поддържаното от страната становище по спора, дори и да се приемат за релевантни за спора, установяват само наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване. Приложените решения на ВКС и на различни по степен съдилища са относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но спрямо него страната не обосновава извод за наличие на противоречие при разрешаването на общо поставените въпроси, тъй като не е сравнявала актовете, нито е поддържала идентитет на хипотезите, при които поставените от нея въпроси са били разрешени противоречиво в сравняваните актове, т. е. не е обосновала конкретно такова противоречие. Освен това приложените решения на ВКС, третират и различна правна и фактическа обстановка, поради което и твърдяното противоречие при липса на конкретни доводи не може да бъде проверено, тъй като тези актове като цяло не разглеждат еднакви правни въпроси. Следователно, не може да бъде обоснован довода за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въпросът следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички доказателства по делото не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд - ТР № 1 от 4.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. ОСГТК на ВКС. В производството, проведено по реда на чл. 258 ГПК, въззивният съд, бидейки инстанция по съществото на спора, е съобразил т. 19 от ТР № 1/2001 г. ОСГТК на ВКС, като е извършил самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въз основа на която е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора. По отношение на останалите въпроси, касаторът не обосновава наличието на приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите за необоснованост на изводите на съда, както и тези свързани с нарушения във връзка с цялостното обсъждане на доказателствата по делото съставляват оплаквания за незаконосъобразност на акта, което се квалифицира по чл. 281 ГПК, но не обуславя приложно поле на нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка приложеното решение на ВКС по приложението на чл. 188 ГПК (отм.) не обоснова допускане на акта до касационно обжалване, тъй като преценката за наличие на установеност на твърдяните обстоятелства е свързана с доказване на настъпване на конкретни юридически факти и тя е винаги конкретна и обусловена от съвкупната преценка на всички събрани доказателства, от които се извежда извода за установяването на съответното поддържано от страната твърдение. Конкретността на всеки правен спор по този въпрос изключва еднородността на хипотезите, при които би могло да се получи противоречиво тълкуване. В обобщение, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което искането за допускане на въззивното решение до касация следва да се остави без уважение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение