Определение № 2808 от 07.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3463/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, представлявана от юрисконсулт Ж. Д., срещу решение № 1686 от 03.04.2023 год. по въззивно гр. д. № 2257/2022 год. на Софийския градски съд, постановено в производство по искове по чл. 49, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 3 ГПК.

Решението се оспорва в частите му, с които след частична отмяна на решението от 10.12.2021 год. по гр. д. № 31152/2021 год. на Софийския районен съд, като краен резултат „Банка ДСК“ АД /в качеството ѝ на правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД/ е осъдена да заплати на Е. Ч. и Т. Ч. обезщетения за причинени вреди вследствие на проведено материално незаконосъобразно принудително изпълнение (несъществуване на изпълняемото право, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 778/2014 год. на СРС, 64 състав) по изпълнително дело № 20147810400196 на ЧСИ Г. Д., рег. № * към КЧСИ, както следва:

• по 1/2 за всеки от сумата от 7 953,71 лв., представляваща обезщетение за вреди, поради лишаване от ползване на имота, представляващ еднофамилна жилищна сграда с УПИ *, кв. 70, по плана на в. з. „Б.“, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 29.07.2020 год. до окончателното погасяване на задължението, поради неправомерното му изнасяне на публична продан;

• по 1/2 за всеки от сумата от 1 809,55 лв., представляваща обезщетение за вреди, поради лишаване от ползване на имота, представляващ УПИ *, кв. 70 по плана на в. з. „Б.“ – за периода от 22.05.2015 год. до 22.05.2017 год., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 29.07.2020 год. до окончателното погасяване на задължението, поради неправомерното му изнасяне на публична продан;

• за всеки по 2 500 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 21.02.2016 год. до 29.07.2020 год., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 29.07.2020 год. до окончателното погасяване на задължението.

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост – касационни отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и отхвърляне на претенциите, евентуално за намаляване размера на присъдените суми.

В срока за отговор Е. и Т. Ч., чрез адв. Св. Н., поддържат становище за неоснователност на жалбата, както и, че не са обосновани предпоставки за допускането ѝ до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното:

Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.

След анализ на твърденията на ищците Е. и Т. Ч. в исковата им молба е прието, че се касае за предявени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК – причинени вреди в резултат от недобросъвестно упражняване на процесуалните права по чл. 417 ГПК и сл., при знание от страна на кредитора за отсъствие на материалните предпоставки за законност на изпълнителния процес. Посочено е, че превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на увреждащата злоупотреба. Злоупотребява с процесуалното си право лицето, което го упражнява, макар да знае, че то не съществува, или пък че не съществува материалното право, чиято защита се търси. Съответно предмет на установяване по делото са недобросъвестното /противоправно/ искане за допускане на незабавно изпълнение на кредитното задължение по отношение на поръчителите Е. и Т. Ч., причинената вреда и причинно-следствената връзка между тях.

Съгласно констатациите на въззивния съдебен състав, по делото е несъмнено установено, че материалното право - предмет на образуваното изпълнително дело, не съществува. В тази връзка са съобразени приложените доказателства за обезсилване по съдебен ред както на заповедта за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, така и на издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Взето е предвид още направеното от взискателя „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /праводател на ответната „Банка ДСК“ АД/ нарочно изявление пред съда, разгледал възражението по чл. 423 ГПК на длъжниците, в което изрично е признато несъществуването на изпълняемото право, както и че при подаване на заповедта са били нарушени изискванията на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 147 ЗЗД. При така заявеното признание въззивният съд е намерил за безспорно установено, че на банката-кредитор е било известно още при подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, че липсват предпоставките за издаване на такава, както и че вземането срещу поръчителите не съществува. Изложен е аргумент за това, че неспазването на надлежния ред за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, както и на преклузивния срок за съхраняване на поръчителската отговорност, по естеството си представляват такива нарушения, които сами по себе си изключват незнанието на банката относно изначалната неоснователност на искането по чл. 417 ГПК. Освен това е прието, че банката, като търговец и икономически по-силна страна, е длъжна да съблюдава стриктно принципа на добросъвестността при упражняване на процесуалните си права, особено в отношенията с потребители, ползващи се със засилена закрила, осигурена им както от националното законодателство, така и от правото на Европейския съюз.

Според мотивите към обжалваното съдебно решение, по делото са доказани и останалите елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. Подаването на заявление за издаване на заповедта по чл. 417 ГПК и образуването на изпълнително дело по издадения въз основа на заповедта изпълнителен лист се явяват вътрешно необходимо, не случайно, решаващо условие за настъпване на вредата – станалата публична продан на процесните имоти, вследствие на която ищците са били лишени от възможността да ги ползват за посочените в исковата молба периоди. Същата е съизмерима със средния пазарен наем за периода, за определянето на който е прието заключение по допусната от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза. Възприемайки изчисленията на вещото лице, въззивният съд е определил дължимите обезщетения в размер на 7 953,71 лв. за УПИ * и 1 809,55 лв. за УПИ *.

На база установените факти са приети за частично основателни и предявените искове за присъждане на обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди, вследствие на материално незаконо-съобразното принудително изпълнение и извършената публична продан на собствените им недвижими имоти. При преценка по чл. 52 ЗЗД относно справедливия размер на обезщетението, съставът на Софийския градски съд е намирил, че в случая са доказани обичайните вреди при такъв вид непозволено увреждане – притеснения относно отстраняването на последиците от незаконосъобразно проведеното принудително изпълнение и възстановяване на собствеността върху имота, чувство на безпомощност, повишена изнервеност и преживян стрес, като тези усещания са били най-интензивни в периода преди постановяване на решението на ВКС за отмяна на постановлението на възлагане. За всеки от ищците съдът е определил размер на справедливото обезщетение в размер на 2 500 лв.

При така изложените съображения по предмета на спора и след проверка на материалите по делото, настоящият съдебен състав намира, че не се обосновават поддържаните от касатора твърдения за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, съответно чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Мотивите за това са следните:

За да обоснове хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че при липса на конкретно оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, въззивният съд е разгледал причинно-следствената връзка като елемент от фактическия състав на отговорността за вреди, в противоречие с казуалната практика на ВКС. Цитира решения по гр. д. № 60218/2016 год., III г. о., гр. д. № 396/2014 год., I г. о., гр. д. № 4494/2019 год., IV г. о., гр. д. № 4492/2014 год., III г. о., по смисъла на които въззивният съд допуска съществено процесуално нарушение на чл. 6, ал. 2 във вр. с чл. 269, ал. 2 ГПК, когато отхвърля иска без съответно оплакване във въззивната жалба. Конкретен правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, не е формулиран. Липсата на такъв въпрос, съгласно дадените задължителни разяснения, е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

Извън изтъкнатото формално основание за недопускане на касационното обжалване на поддържаното основание, за пълнота на изложението, следва да бъде подчертана и явната неоснователност на оплакването за противоречие с практиката на ВКС по отношение правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото по смисъла на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК. Практиката по приложението на последната е окончателно уеднаквена с ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно.

В разглежданата хипотеза във въззивната жалба е наведено изрично оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в частта му по предявените искове за вреди срещу взискателя по изпълнително дело № 20147810400196 на ЧСИ Г. Д., рег. № 781 към КЧСИ. Посочено е, че обезсилването на заповедта за изпълнение е ключов факт, който доказва, че цялото принудително изпълнение е незаконосъобразно и за нанесените вреди на длъжниците, в качеството им на потребители и на основание правото на ЕС, включително чл. 13, т. 1 от Регламент (ЕС) № 655/2014, кредиторът носи отговорност. Направено е оплакване за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд с довода, че извършеното признание на факти в провелото се производство по чл. 423 ГПК установява факта на недобросъвестно упражняване правата на кредитора по чл. 417 ГПК при изначално знание за тяхната незаконосъобразност. В резултат на тях жалбоподателите изтъкват, че са лишени от владението на процесните имоти, като подробно излагат и съображения за неправилното квалифициране от страна на първоинстанционния съд на исковете им като такива за обезщетения за лишаване от ползването на имотите по чл. 59 ЗЗД, вместо по чл. 49 ЗЗД. Тези вреди сочат във въззивната си жалба, че са преки и се дължат именно поради действията на кредитора по заповед за незабавно изпълнение от 20.01.2014 год. по гр. д. № 778/2014 год. по описа на Софийския районен съд. Или видно от изложеното, оплакванията на касатора не кореспондират с действителната фактическа и правна рамка на делото.

По аналогични съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по поддържания довод за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпроса: „ В случай че жалбоподателят (и ищец по иск за вреди) сочи оплакване срещу първоинстанционното решение по отношение извода за липса на противоправно деяние и въззивният съд е уважил оплакването, то може ли последният да се произнесе служебно по всички останали елементи от фактическия състав на отговорността за вреди, без да има изрично оплакване за тях? “. Несъстоятелна и нелогична се явява тезата на касатора, че „въззивниците са пропуснали да наведат оплакване, че районният съд неправилно е разгледал елемента на причинно-следствена връзка, поради което същият елемент от фактическия състав на отговорността за вреди не може да се разглежда служебно от въззивния съд, след като не е спорен за страните“. За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е приел, че изобщо не се установява незаконосъобразно поведение на взискателя, поради което и останалите елементи от фактическия състав на деликтната отговорност изобщо не са изследвани в първоинстанционното решение. Във въззивната си жалба ищците са оспорили по подробни съображения именно този извод. Като е достигнал до различна констатация по отношение наличието на противоправно поведение от страна на взискателя, въззивният съд правилно се е произнесъл и по останалите правопораждащи основанието на иска факти, тъй като същите са част от единното правно основание за ангажиране деликтната отговорност на ответника и са били надлежно заявени с исковата молба, както и поддържани във въззивната жалба. Както вече беше изложено, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор посредством установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумирането на установените факти под приложимата материалноправна норма. Произнасянето на въззивния съд е в пълно съответствие с така цитираната задължителна тълкувателна практика и по отношение на поставения въпрос не се разкриват предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не се установява разглеждането му да е от значение за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото по смисъла на дадените разяснения в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК.

Не се констатира също така наличието на очевиден порок на обжалваното решение, който да се установява в самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато и на релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Очевидната неправилност е налице при грубо нарушение на закона, когато той е приложен в неговия обратен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена норма или не е приложена императивна правна норма. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща и явната необоснованост, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай, при прочита на въззивното решение, не се установява същото да страда от тези пороци. Оплакванията за неправилна интерпретация на извършеното от взискателя признание на факти в производството по чл. 423 ГПК са съотносими към състава на „обикновената“ неправилност, визирана в чл. 281, т. 3 ГПК и сами по себе си не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.