Определение № 2426 от 18.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 261/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на касационна жалба на Е. Д. А., чрез назначения щ особен представител адв. Н. Н., против решение № 360/28.11.2022 г. по т.д.№ 274/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260006/08.04.2022 г. на Окръжен съд – Силистра, постановено по т.д.№ 3/2021 г. С потвърденото решение са уважени предявените от „Юробанк България“АД обективно съединени установителни искове, по реда на чл. 422 от ГПК, като са установени вземания на банката към „Норд“ ЕООД, с едноличен собственик и управител Е. А., на основание сключен с дружеството договор за кредит, продукт „Бизнес помещения“ № BL16801/09.05. 2008 г., както и към самата нея, в качеството щ на солидарен длъжник по този договор, както следва: 81 806,70 евро – главница, ведно със законна лихва върху същата от 12.03.2020 г. до окончателното щ изплащане, 187,17 евро - разноски по имуществени застраховки, за периода 17.06.2019 – 09.03.2020 г., 60 лева – просрочени такси, за периода 11.03.2019 г. – 09.03.02020 г. и 403, 20 лева – нотариални разноски, за периода от 10.12.2019 г. до 09.03.2020 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано. Оспорва извода на съда за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, като счита, че същата трябва да се преценява и с оглед спазване принципа за равнопоставеност на страните и добросъвестност в упражняване на правата им, като в този аспект акцентира на несъщественост на неизпълнението към момента на предявяване на предсрочната изискуемост. Оспорва да е доказана обявена предсрочна изискуемост на кредита по отношение Е. А., тъй като представените нотариални покани са връчени на лице, упълномощено да представлява кредитополучателя „Норд“ЕООД, но не и ответницата. Оспорва правилността на извода на съда, че няма качеството на потребител и не се ползва от потребителска защита, съгласно Закона за защита на потребителите във връзка със сочени от страната за неравноправни клаузи на договора за кредит и анекси към същия. Счита, че съдът неправилно не е отчел качеството щ на физическо лице, сключващо договора за кредит не за цели, свързани с упражняване от самото него на търговска дейност, съответно, че неправилно е отказал да коментира неравноправността на сочените клаузи и правните последици от същата. Касационната жалба съдържа подробно изложение относно поддържаната неравноправност, обоснована с формирана съдебна практика на касационна инстанция и на Съда на Европейския съюз. Формиран е изричен касационен довод за неправилност на решението, досежно размера на дължима главница по кредита, предвид нарушения в осчетоводяването му от банката. Поддържа се и неправомерно начисляване на лихва върху лихва („анатоцизъм“), съгласно анексите към договора, които, предвид поддържаната неравноправност на клаузи от договора, според касатора също се явяват нищожни. Страната твърди, че довод с това съдържание е наведен с въззивната жалба, но съдът не се е произнесъл по същия. Ответната страна – „Юробанк България“АД, оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните въпроси са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, а и последните не конфронтират с формираната от Върховния касационен съд практика. Изложени са подробни съображения по правилността на правните изводи на съда, относно липса на качество „потребител“ на ответницата, надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита, доколкото е безспорно предявена на длъжника по кредита „Норд“ЕООД и допустимо начисляване на лихва върху лихва по договор за кредит, сключен с търговец, съгласно чл. 294, ал. 2 от ТЗ (макар страната да оспорва визираното от касатора като „ анатоцизъм“). Върховният касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: „Юробанк България“ АД е предявило обективно и пасивно субективно съединени искове срещу „Норд“ ЕООД и Е. Д. А. за установяване, по реда на чл. 422 от ГПК, вземания срещу ответниците, на основание договор за банков кредит, продукт „Бизнес помещения“, по който дружеството ответник е кредитополучател, а ответницата – едноличен собственик на капитала и негов управител, има качеството на съдлъжник. Предоставеният кредит в размер на 120 000 евро е за закупуването на недвижим имот - магазин, който дружеството ще ползва за търговската си дейност. Кредитът се усвоява по открита на името на дружеството – ответник разплащателна сметка в банката (с наименование към този момент „Юробанк И Еф Джи България“ АД). Последващо са сключени пет анекса, неразделна част от договора за кредит. Относно отговорността на ответницата, която единствено е подала касационна жалба, ищецът се позовава на чл.14 от Анекс № 3/15.09.2011 г., с който същата е поела да отговаря солидарно за задълженията на „Норд“ЕООД, както и на чл. 6 от Анекс № 4 / 15.10.2013 г., според който кредитополучателят погасява кредита на равни месечни вноски, при дължима съгласно същата клауза годишна възнаградителна лихва, формирана от действащия базов лихвен процент за малки фирми по кредити в евро, намален с 2.3 пункта. Ищецът се е позовал и на чл. 5 от Анекс № 5/27.06.2018 г., съгласно който, при просрочие с повече от 30 дни на която и да е дължима погасителна вноска по кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на 11,23 % - сбора на действащия базов лихвен процент за малки фирми, за кредити в евро, обявен от банката, плюс надбавка от 0,93 пункта, като увеличението е валидно за целия остатъчен период на кредита. Ищецът твърди предявена на ответниците предсрочна изискуемост на кредита, с нотариални покани, връчени на 29.01.2020 г., по реда на чл. 47 от ГПК (чрез обявление), на което е откликнал, съответно е получил нотариалните покани, пълномощник на „Норд“ЕООД Г. Д. И., с пълномощно, изходящо от управителя на дружеството и съответница в настоящия спор – Е. А., от 25.03.2011 г., видно от представени разписки от 29.01.2020 г., удостоверяващо получаване на поканите от името на всеки от ответниците. „Норд“ЕООД не е депозирало отговор на исковата молба. В производството ответницата Е. А. е представлявана от назначен особен представител – адв. Н. Н. от АК Силистра, който е оспорил исковете със следните възражения: 1/ не са настъпили предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем - няма забава, като неизпълненото е несъществено и, с оглед принципа на добросъвестност при упражняването на права, не следва да се санкционира с предсрочна изискуемост; 2/ на ответницата не е предявена предсрочна изискуемост на кредита, тъй като представените нотариални покани не установяват такова (липсва, обаче, позоваване на осъществените от Г. И. действия, по получаване на нотариалната покана и от името на Е. А., като действия без представителна власт, нито се оспорва обективно достигнало до знанието щ, макар като управител на кредитополучателя, изявление за обявена предсрочна изискуемост); 3/ в евентуалност – ако се приеме за редовно предявената щ предсрочна изискуемост на кредита, страната счита, че съдът е следвало предварително да щ предостави срок за изпълнение на просрочените вноски; 4/ договорът за кредит и анексите към същия съдържат неравноправни клаузи, съответно: чл. 4.1, чл. 5, чл. 6 и чл. 8 от договора, чл. 4 и чл. 5 от Анекс № 4. В отговора на исковата молба са развити съображения относно поддържаната неравноправност, възпроизведени и в касационната жалба; 5/ нищожността на сключените анекси се обосновава с предоговаряне на кредита, при което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи в първоначалния договор; 6/ налице е противоречие в претенциите на ищеца, доколкото той претендира предсрочна изискуемост на вземанията по кредита, но и изискуемост на падежирани вноски за лихва; 7/ неправилно банката е осчетоводявала задълженията на кредитополучателя, като високият размер на главницата е резултат от договорения в анексите анатоцизъм – начисляването на лихва върху лихва. В допълнителната си искова молба ищецът не се е позовал на нови релевантни факти и обстоятелства, в относими към възраженията, коментирайки тяхната неоснователност въз основа на вече представените доказателства. Оспорва, че Е. А. обосновава качество на „потребител“, доколкото е обезпечила дълг на търговско дружество, поет във връзка с търговската му дейност, с което, в качеството си на негов едноличен собственик и управител, обосновава тесни професионални (функционални) връзки. Предвид това, позоваване от същата на неравноправни и като такива – нищожни клаузи от договора за кредит и анексите към същия, е недопустимо. Ищецът се позовава на спазване разпоредбите на Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск на БНБ, поради възникнали за кредитополучателя временни затруднения за погасяване на задълженията. Възприемайки възражението на ответницата за „анатоцизъм“, като възражение за преоформяне на дълга, чрез прибавяне на изискуеми лихви към главницата, ищецът оспорва да е приложил такъв механизъм, като твърди, че с всеки анекс кредитополучателят е „усвоявал сума“, с която са били погасявани просрочените по кредита задължения, съгласно чл.13 на горецитираната Наредба. Размерът на претенциите е установен със заключение на съдебно-икономическа експертиза. Първоинстанционният съд е уважил исковете, като (в относимост към поддържаните касационни доводи) е приел, че представените нотариални покани установяват надлежно предявена предсрочна изискуемост на кредита по отношение всеки от ответниците, излагайки и мотиви за наличие на предпоставките за обявяването на предсрочна изискуемост. Неприложимост на разпоредбите на ЗЗП съдът е обосновал с факта, че ответницата последващо е поела да отговаря при вече уговорени с търговското дружество, за нуждите на търговската му дейност, съществени условия на договора за кредит („основни параметри на правоотношението“). Отчел е неустановени от СИЕ нередовности в счетоводните записвания на банката и е кредитирал установените със заключението размери. Няма изложени мотиви относно възражението за „анатоцизъм“ на ответницата, а по същество - за недопустимо преоформяне на главницата, чрез прибавяне към същата на просрочени лихви (капитализация на лихви). Въззивната жалба на Е. А. преповтаря възраженията щ срещу основателността на исковете, аналогични с поддържаните касационни доводи за неправилност на въззивното решение. Въззивният съд е потвърдил правният резултат, като е приел следното: С получаването на нотариалните покани от лицето Г. И., упълномощено от ответницата, в качеството щ на управител и представляващ „Норд“ЕООД, освен надлежно предявена на дружеството - кредитополучател, предсрочната изискуемост на кредита следва да се счита предявена и на Е. А. като физическо лице - солидарен длъжник. Цитирайки решения на състави на ВКС, въззивният съд е отрекъл качество „потребител“ на ответницата, позовавайки се на тесните професионални и функционални връзки на същата с „Норд“ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител е тя и предвид което не може да се приеме, че поемайки да обезпечи възникнал за дружеството дълг по сделка, обслужваща търговската му дейност, лицето действа във връзка с цел извън и независимо от осъществявана търговска дейност или професия. Само на това основание възраженията на ответницата за неравноправни клаузи в договора за кредит и анекс № 4, съгласно ЗЗП, респ. за нищожност на същите и правните последици на такава нищожност, са оставени без разглеждане от въззивния съд. По възражението за „анатоцизъм“ (с преждепосоченото действително съдържание), предмет на изричен въззивен довод, въззивното решение не съдържа мотиви. В изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Следва ли да се приеме за редовно връчване на уведомление по чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции (за обявяване на предсрочна изискуемост на кредит) по отношение съдлъжник– физическо лице, извършено чрез нотариална покана, връчена на трето лице, което никога и по никакъв повод не е упълномощавано за подобни действия от адресата на нотариалната покана – съдлъжник физическо лице ?; допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с приетото в т. 18 на ТР № 4/2013 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и 2/ Може ли физическо лице – нетърговец, съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец, да има качеството на потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит и в анекси към него ?; допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, поради противоречие на въззивния акт с приетото в решения по т.д.№ 2931/2017 г. на ІІ т.о., т.д.№ 2754/2015 г. на І т.о. ,гр.д.№ 4452/2014 г. на ІІІ г.о., т.д.№ 240/2015 г. на ІІ т.о., т.д.№ 154/2015 г., № 1777/2015 г. и № 2615/2016 г. всички на І т.о. на ВКС. Първият от въпросите не съответства на въведената в преклузивните срокове за това защита на ответницата, която, с отговора на исковата молба не се е позовала на осъществени от Г. И. действия, във връзка с уведомяването си за предсрочната изискуемост на вземанията по кредита, като осъществени без представителна власт. Независимо че като физическо лице за същата не би се приложил чл. 301 от ТЗ, респ. се изисква изрично потвърждаване на действия без представителна власт от нейно име, а не само изрично непротивопоставяне веднага след узнаването, с ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС – т.2, предл. трето се прие, че само мнимо представляваният може да се позове на това обстоятелство, т.е. не е преценимо служебно, освен когато преценката за ненастъпилите правни последици на упълномощителната сделка е пряко свързана с разрешаването на материалния спор по същество, какъвто не е настоящият случай. Дори да не се сподели предходното, не се явява обоснован допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Т. 18, пар. 1 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС гласи: „В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост“. Въззивният съд не е споделил автоматично настъпила предсрочна изискуемост на кредита, какъвто е смисълът на даденото в пар.1 на т. 18 разрешение. Съгласно т.18, пар. 2 на ТР: „В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита“. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с тези задължителни указания, обосновавайки предявена предсрочна изискуемост, преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК. Преди всичко, обаче, дадените задължителни указания не съдържат отговор на формулирания първи въпрос, относим към решаващия извод на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на кредита е надлежно предявена на ответницата чрез лице, заявило се като пълномощник, получил от нейно име уведомлението на банката, без да е имал представителна власт. Но дори да би бил удовлетворен допълнителният селективен критерий, формулираният въпрос не удовлетворява изискването за правен, тъй като и да би се отрекла представителна власт на лицето Г. И. за ответницата А., то правният резултат не би бил променен, след като е надлежно установено предявяване на предсрочната изискуемост на длъжника кредитополучател – „Норд“ЕООД. По отношение на отделните солидарни длъжници предсрочната изискуемост не настъпва в различни моменти и достатъчно за последиците щ е връчване на уведомлението на един от тях, респ. на длъжника – кредитополучател (аналогично, макар по отношение предявяването щ на поръчител, също отговарящ солидарно, приетото в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по т.д.№ 2142/2015 г., т.д.№ 1608/2022 г. на І т.о. на ВКС и др.). Вторият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващия мотив на въззивния съд за отхвърляне качеството „потребител“ на ответницата, възприети от съда за установени, с качеството на страната, като едноличен собственик на капитала и управител на търговското дружество – кредитополучател, както и с целта на договорения кредит, тесни функционални връзки с търговската дейност на дружеството, които изключват поемане на дълга за различна, освен обслужване търговската му дейност, цел. Дори да би бил надлежно формулиран спрямо съдържанието на решаващите мотиви, въпросът не е обоснован с допълнителен селективен критерий, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с цитираната практика. Решенията по т.д.№ 240/2015г. на ІІ т.о., т.д.№ 2615/2017 г. и т.д.№ 1777/2015 г. на І т.о. на ВКС не са дали отговор за квалифицирането на кредитополучателя като потребител в идентична хипотеза – казусите касаят сключени жилищни и жилищно-ипотечни кредити от физически лица, но не и за нуждите на търговска дейност на кредитополучателя. Идентично в решението по т.д.№ 4452/ 2014 г. на ІІІ г.о. са обсъждани неравноправни клаузи по договор за кредит, сключен с физическо лице, но отново не за нуждите на осъществявана от него стопанска дейност - изобщо не е коментиран спор относно качеството му на потребител. По т.д. № 154/2015 г. на І т.о. е постановено единствено определение по чл. 288 от ГПК, което не попада в обхвата на съобразими съдебни актове, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно, въззивното решение се явява съобразено с приетото в съобразените от съда решения по т.д. № 2754/2015 г., т.д. № 1934/2015 г. на І т.о. и т.д .№ 2931/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС. В решение по т.д.№ 2754/2015 г. на І т.о. на ВКС (посочено и от касатора) е прието: „Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото, с оглед установяване на качеството „потребител“. Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални (функционални) връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото.“. По нататък в решението по конкретния правен спор съдът е обосновал липса на качество „потребител“ за съдлъжник - физическо лице, което чрез договор за встъпване в дълг обезпечава кредит на търговско дружество, съобразявайки, че при встъпването в дълг физическото лице не е действало за цели извън рамките на своята търговска или професионална дейност, релевантни за което е счел безспорно установените факти, че към момента на встъпването в дълг физическото лице - касатор е управител и съдружник в ООД - кредитополучател, макар без мажоритарно участие. Съставът на ВКС е приел, че придобиването на качеството на съдлъжник към банката от физическото лице е осъществено с оглед тесните му професионални връзки с дружество-кредитополучател, изразяващи се в осъществяване на управлението на дружеството, поради което не може да се приеме, че задължаването му е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия. Същото се споделя и в решение по т.д.№ 2931/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС ( цитирано и от касатора), въз основа приетото в определение по дело С–74/15 на СЕС и решение по дело С–419/11, в които Съдът на ЕС е приел, че физическо лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарно участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на чл. 15, пар. 1 на Регламент 44/2001, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит. В конкретния случай ответницата – съдлъжник е единствен собственик на капитала на дружеството – кредитополучател и управляващ същото, което, съобразно горецитираната съдебна практика, въззивният съд правилно е отчел като изключващо качеството щ на потребител, съответно възползването щ от защитата по Закона за защита на потребителите, предвид което е оставил без разглеждане доводите щ относно неравноправност на клаузите на договора за кредит и анекс № 4 към същия. Следователно, касаторът не обосновава основание за допускане на касационното обжалване. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,