Определение № 216 от 25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3152/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. С. Д., чрез адвокатите Е. Н. и А. И., срещу въззивно решение № 535/25.05.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 491/2021 г. в частта, с която е отхвърлен иска му против на Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за разликата над 5000 лв. до целия предявен размер от 25 500 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 05.11.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Г. С. Д. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди, в размер на 5000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.11.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с прокурорско постановление от 18.07.2017 г. на прокурор при СРП е било образувано досъдебно производство срещу Д. - за това, че на 12.05.2017 г. се е заканил на лице с убийство - престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. с ал. 1 от НК. Д. е привлечен като обвиняем с постановление от 20.10.2017 г. на разследващ полицай при Първо районно управление към СДВР. На 06.11.2017 г. постановлението било предявено на лицето и то е разпитано в качеството му на обвиняем. На 11.12.2017 г. СРП е внесла обвинителен акт по повдигнатото обвинение срещу Г. Д. и е било образувано нохд № 20845/2017 г. по описа на СРС. С присъда от 27.02.2019 г. по същото дело Д. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение със съображения, че извършеното от него деяние сочи на хипотезата на чл. 144, ал. 1 НК, което деяние обаче се преследва само по тъжба на пострадалия. Срещу присъдата е постъпил протест на СРП и е образувано внохд № 3636/2019 г. по описа на Софийски градски съд. С решение № 898/05.11.2019 г. Софийски градски съд потвърдил оправдателната присъда. Против Д. не е вземана мярка за неотклонение. Участвал е в 5 открити съдебни заседания общо в двете инстанции Установено е още, че в периода, в който е продължило воденото срещу Л. А. наказателно производство и в резултат на същото, последният претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние – тревога, безпокойство, стрес. Същият по време на повдигане на обвинението бил на 74 години. В заключение въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Определил паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразил вида и тежестта на инкриминираното деяние (умишлено тежко престъпление от общ характер); продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал (над 2 години и 4 месеца, с развили се досъдебна и съдебна фаза на процеса), който не е неразумно дълъг; възрастта на обвиняемия и неговата личност; поведението, което е довело до повдигане на обвинение; броят на съдебните заседания, на които е присъствал; липсата на наложена мярка за неотклонение – нито на досъдебна, нито на съдебна фаза. Съдът обобщил, че претърпените вреди попадат в рамките на обичайните за лице, подложено на незаконно наказателно преследване и не е налице изключителност, която да обосновава по-висок размер на обезщетението от присъдения, сравнен и със сходни случаи; по делото не се установява Д. да е развил здравословни проблеми или действително да е загубил подкрепа от близки и уважение от обществото. Съдът още взел за база при определяне размера на паричното обезщетение икономическата конюнктура в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпросите: абстрактно ли е понятието “справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и по какви критерии се определя размера на обезщетението за незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършено престъпление, като поддържа противоречие с ТР № 3/02.04.2005 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 г., ОСГК, ППВС № 4/23.12.1969 г., решение № 179/09.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017 г., III г.о., както и множество други актове на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 ГПК; длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение, разрешен според него в противоречие с решение № 77/17.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2040/2014 г., IV г.о.; решение № 229/18.10.2013 г. на ВКС по гр.д. № 3099/2013 г., I г.о. и решение № 149/03.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1084/2011 г., III г.о.; Съставът на Върховния касационен съд намира, че повдигнатите правни въпроси са от значение за постановения резултат, но разрешението им от въззивния съд в случая не е в противоречие, а напротив, в пълно съответствие с посочената съдебна практика. Въззивният съд е отговорил като съд по съществото на спора на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, след собствена преценка на относимите доказателства и при изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които е и изложил обосновани правни съображения - логически следствия от дадени условия. Съдебното решение е ясно и точно мотивирано. При определяне паричния размер на обезщетението за установената неимуществена увреда, въззивният съд правилно е изходил от нормата на чл. 52 ЗЗД. Несъмнено справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, от които се гради заключение и за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице; в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Във всички цитирани от касатора съдебни актове е изяснено, че тези релевантни обстоятелства носят обективни характеристики. Така именно е сторил и въззивния съд – той е отчел всички установени по делото и относими обстоятелства относно личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, отразило ли се е и как незаконното обвинение върху авторитета и името в обществото, конкретните негативни изживявания и техния интензитет, обстоятелствата, свързани със самото наказателно производство. Размерът на присъденото обезщетение не е неразумно нисък с оглед стандарта на живот в страната към 2019 г., нито то би могло да служи като източник за неоснователно обогатяване; осъждането – признаването, че държавата е повдигнала незаконно обвинение и с това му е причинила вреда, само по себе си също има ефекта на овъзмездяване. Настоящият състав не установи противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос за значението на обществените критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД, нито разлики в размера на присъдените обезщетения при идентични случаи с разглеждания. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът