Определение № 510 от 06.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 955/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Юробанк България“ АД срещу решение № 79 от 06.01.2023 г.по в.гр.дело № 1394/22 г.на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 16.08.2021 г .по гр.дело № 45662/16г.на Софийски районен съд, 44 състав, В ЧАСТТА, с която на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД банката е осъдена да заплати на В. И. С.-И. и К. Т. И. сумите, както следва: на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 14047,01 лв., представляваща недължимо платени суми поради валутна разлика между швейцарския франк и лева за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г. по Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296 от 03.08.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 12.08.2016 г. до окончателното изплащане; на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 589,27 лв., представляваща недължимо платени суми поради валутна разлика между швейцарския франк и лева за годишна такса за управление на кредита за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г. по Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296 от 03.08.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 12.08.2016 г. до окончателното изплащане; на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 4085,47 лв., представляваща недължимо платени суми за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г., в резултат на едностранно изменение на лихвения процент на възнаградителната лихва по Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296 от 03.08.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 12.08.2016 г. до окончателното изплащане; на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 57,41 лв., представляваща недължимо платени суми за годишна такса за управление на кредита за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г, в резултат на едностранно изменение на лихвения процент по Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296 от 03.08.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 12.08.2016 г. до окончателното изплащане;

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост, в частта за присъждане на сумата от 589,27 лв., представляваща недължимо платени суми, поради валутна разлика между швейцарския франк и лева, на годишна такса за управление на кредита за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г., неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл.290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1и т.3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски в размер на 4000 лева-платено адв. възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и искът е с цена над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:

На 03.08.2007 г. между банката-ответник„Юробанк България „АД, с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД, от една страна и ищците-физически лица, от друга, е бил сключен договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296., по силата на който банката предоставила на ищците кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 117 000 лв., по курс "купува" за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита. Съгласно клаузата на чл. 1, ал. 3, в деня на усвояване на кредита страните подписват приложение № 1, неразделна част от договора, в което посочват приложимия към същата дата курс "купува" за швейцарския франк. Кредитополучателите са се задължили да върнат кредита, заедно с дължимата лихва, в срок от 248 месеца, на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, годишната лихва се формира като сбор от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0.95 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката е бил в размер на 4,5 %. Според уговорщата в чл. 6, ал. 2 от договора за кредит погасяването на последния се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен-швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на „БПБ“ АД за швейцарския франк към лева, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо съгласие и оправомощава банката. Съгласно чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от договора, кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове, съответно в лева, като за услугата следва да заплати съответната комисионна, съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на банката, като се съгласявал в тези случаи банката да превалутира кредита в лева по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката по реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута и вид на кредита.

В чл. 24, ал. 1 от договора е посочено, че кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на фиксинга купува и/или продава на швейцарския франк към лева, както и превалутирането по чл. 6, ал. 3 и по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като в тази връзка напълно приема да носи валутния и лихвения риск от промяна на фиксинга или превалутирането за своя сметка, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и лихвите, приложими по превалутирания кредит, след превалутирането му. С ал. 2 на същия член кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-24 вкл. от договора и че е съгласен с настъпването им. Не е спорно между страните, че процесния договор за кредит е бил обезпечен с договорна ипотека. Разрешеният кредит е бил усвоен на 15.08.2007 г. по блокирана сметка франкове /чл. 2, ал. 1/, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в лева, по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването и била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателите в лева /чл. 2, ал. 3/. Предвид обстоятелството, че предоставеният на ищците банков кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, според съда, същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответната банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, поради което и спорното правоотношение се регулират от нормите на ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за недължимо платени суми поради валутна разлика между швейцарския франк и лева за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г. по договора за кредит, въззивният състав е изложил следното: Искът се основава на твърденията от една страна, че клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за кредит са неравноправни, а от друга, че кредитът е усвоен в лева, а не в швейцарски франкове, поради което му се дължи връщане в лева. За да се приеме за неравноправна договорна клауза, съдържаща се в договор, сключен с потребител, следва да са налице следните кумулативни предпоставки: 1) клаузата да не е индивидуално уговорена; 2 ) да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3) да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4) да е сключена във вреда на потребителя.

Предвид изложеното, съдът е заключил, че тежестта за доказване, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени е на банката-ответник. Съдът се е позовал на е формираната константна практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК по приложението на чл. 146, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗП, обективирана в решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО; решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и др., в която е разяснено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл. 146, ал. 2 от ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. Разяснено е също така, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - ответната банка. От съвкупната преценка на клаузите в договора и фактите по действията на страните, въззивният състав е счел, че в настоящия случай презумпцията по чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, а твърденията на въззивника, че кредитополучателите са имали възможност да изразят становище по съдържанието на договора, вкл. на клаузите в него, както и че са имали възможност да повлияят върху тях, остава недоказано. В конкретния случай, съгласно чл. 1, ал. 1 от договора на ищците е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 117 000 лв. по курс „купува“ за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита.

Независимо, че в чл. 2, ал. 1 е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка кредитополучателите не са имали, тъй като същата е блокирана. Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, швейцарските франкове от блокираната сметка са превалутирани от банката в лева преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита от ищците е станало именно в лева по открита на тяхно име сметка в лева. Видно от уговорките в договора за кредит и от заключението на съдебносчетоводната експертиза, реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателите в швейцарски франкове не е налице, като действителното усвояване на кредита е във основната валута на страната – в лева по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването. Посоченото, според съда, не води до извод, че валутата, в която се договаря и предоставя кредита, е български лева, каквито са доводите на ищците.

Позовал се е на константната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 136 от 20.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1467/2019 г., II т. о., решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/16 г. на II т. о., решение № 294 от 27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на II т. о., решение № 314 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на II т. о., решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на I т. о. и решение № 155 от 24.01.2020 г. по т. д. № 2561/2018 г. на II т. о. и др., според която: в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, съответно в резервната валута на страна (евро – чл. 29 ЗБНБ), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната (евро) и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута (швейцарски франкове). Предвид така посоченото, според съда, следва, че процесният договор следва да се счита за сключен в чуждестранна валута – швейцарски франкове, доколкото ищците са се съгласили разрешения кредит в швейцарски франкове, да бъде усвоен по блокирана сметка в тази валута на кредитополучателите, която служебно да се превалутира в евро по търговския курс купува на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването, както и погасяването на кредита да бъде извършвано във валутата, в която той е усвоен – швейцарски франкове – чл. 2, ал. 1, чл. 2, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 от договора. Въззивният съдебен състав е счел, че уговорките за предоставяне на кредитен лимит в швейцарски франкове с равностойност в лева и превалутирането на процесния кредит, сами по себе си са действителни, доколкото са ясни и разбираеми и не пораждат никакво съмнение относно волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове. Видно от съдържанието на договора за кредит кредитополучателите са изразили ясно съгласието си да получат равностойността на 117 000 лева във франкове. Волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове, равностойни на 117 000 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и връщането на кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план, оформен като приложение към договора и представляващ неразделна част от него, е ясно изразена в клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 5 и чл. 6, ал. 1 от процесния договор. Приложените погасителни планове съдържат ясно и разбираемо посочване на дължимите вноски по кредита, изразени в швейцарски франкове - падеж, вноска за лихва, месечна вноска.

Предвид изложеното уговорката за предоставяне на кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове на 117 000 лв. по курс „купува“ за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита определя основна, характеризираща договора за кредит престация и не противоречи на разпоредбите от ЗКИ. Клаузите на чл. 6, ал. 2 (в частта за приложимия при служебно превалутиране курс) и чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит обаче, въззивният съд е счел за неравноправни, тъй като не са индивидуално уговорени и последиците от тях са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя. Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП (така: Решение № 384/29.03.2019 г. по дело № 2520/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 294/27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о.; в дело С-119/17 на СЕС, дело № С-119/17 СЕС, което препраща към решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, т. 1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 на СЕС, т. 2, т. 3, т. 54 и т. 56 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, т. 55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС, дело № С-119/17). Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП предвижда клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.

В случая по делото не са били ангажирани доказателства от банката, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 24, ал. 1 и ал. 2 са индивидуално уговорени. Липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателите необходимата информация и че им е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които да вземат решение, основано на добра информираност, и да направят разумна преценка какъв договор за кредит да сключат - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носят валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носят валутния риск. Предоставената от банката информация, декларирана в клаузата на чл. 24, ал. 1 и ал. 2, че кредитополучателите са информирани, че е възможно крайната цена на кредита в левова равностойност да бъде различна от първоначалната сума в швейцарски франкове и, че това ще доведе до неблагоприятни последици, според съда, не обосновава извод, че е налице „достатъчна информираност“ на потребителите. Така формулираните клаузи създават и значително неравновесие между банката и потребителите, тъй като банката възлага недобросъвестно редица задължения в тежест на потребителите-кредитополучатели като последните напълно приемат да носят за своя сметка риска от промени и повишаване на размера на погасителните вноски. Горният извод на съда не се променя и от събраните в първа инстанция гласни доказателства чрез разпита на свидетеля-служител при ответника. Съдът е преценил последните по реда на чл. 172 ГПК, с оглед заинтересуваността на свидетелят като лице, което е участвало пряко в договарянето на кредита и което към настоящия момент работи в същата банка, и е счел, че от показанията действително се установява, че на ищците е предоставена информация, за възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк, както и че това ще рефлектира върху размера на лева. Тази информацея, според съда, обаче се явява недостатъчна, доколкото не се установява да е предоставена информация за икономическите последици от подобно трайно обвързване при обезценяване на лева спрямо швейцарския франк, както и при неразяснено възможности за минимизиране н а риска (напр. чрез застраховане). Според изложеното от съда,без значение за спора е фактът, че за част от сумите ищците са внасяли на каса в банката швейцарски франкове, а не лева, т. e не е извършвано превалутиране при внасяне на месечните анюитетни вноски. В тази връзка следва се отбележи, че потребителят може да купи швейцарски франкове от където желае, но и така пак търпи загуба и оскъпяване на кредита, тъй като прави разход за покупка на тази валута, чиито курс след сключване на договора значимо и постоянно се е повишавал спрямо еврото/лева, с каквато валута ищцата е закупувала франкове.

В случая ищците претендират надплатени от тях суми в резултат на оскъпяването на кредита, което се дължи на извършеното служебно от банката превалутиране на швейцарските франкове от блокираната сметка в евро преди усвояването им. По изложените съображения съдът е направил извода, че оспорените клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от договора за банков кредит се явяват неравноправни. Предвид установената нищожност на клаузите за поемане на валутния риск от потребителите и на вредите, свързаните с този риск, въззивният съд е счел, че заплатените от кредитополучателите за периода 03.08.2007 г. – 01.09.2015 г. суми по курса на швейцарския франк към лева, надвишаващ курса определен в договора при усвояване на сумата, са платени при начална липса на основание, с оглед което и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД получените при начална липса на основание суми подлежат на връщане. Платените суми за този период при начална липса на основание, съгласно приетото по делото заключение на вещото лице са в размер на 19368,58 лв. Според съда, давностният срок за погасяване на вземанията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е общият пет годишен срок по чл. 110 от ЗЗД и тече от момента на получаване на плащането. Въз основа на вменената по чл. 162 ГПК компетентност на съда за определяне размера на основателната част от иска и с помощта на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, в която е посочен размерът на вземането за всеки месец, обхванат от исковия период, съдът е счел, че надплатените суми, вследствие на валутната разлика между швейцарския франк и лева възлиза на сумата от 14047,01 лв. Следователно искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен за сумата от 14047,01 лв., платени без основание през периода 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г., вследствие на валутната разлика между швейцарския франк и лева.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за недължимо платени суми поради валутна разлика между швейцарския франк и лева за годишна такса за управление на кредита за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г. по договора за кредит, съдът е изложил следното: Съгласно чл. 4, т. 2 от договора за кредит в началото на всяка следваща година, считано от датата на усвояване на кредита, кредитополучателят заплаща на банката годишна такса за управление в размер на 0,3 % върху размера на непогасената главница към същата дата. Въззивният съд е счел така уговорената клауза също за неравноправна, доколкото с нея се уговаря вземане, което е пряко обвързано с процентното съотношение на непогасената главница, което урежда в полза на банката е допълнително възнаграждение, наред с договорената възнаградителна лихва. Посоченото води до значителна неравноправност между произтичащите по договора права и задължение, в противоречие с изискването за добросъвестност. С оглед изложеното клаузата на чл. 4, т. 2 от договора за кредит се явява неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което сумите заплатени въз основа на процесната клауза като недължимо платени, подлежат на връщане. От заключението на вещото лице по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за периода от 03.08.2007 г. до 01.09.2015 г. банката е получила суми в размер на 692,91 лв. за годишна такса за управление на кредита по чл. 4, т. 2 от договора за кредит. От тази сума погасени по давност са вземанията за периода от 03.08.2007 г. до 11.08.2011 г. Изчислен по реда на чл. 162 ГПК искът се явява основателен за сумата от 589,27 лв. и за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за недължимо платени суми за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г., в резултат на едностранно изменение на лихвения процент на възнаградителната лихва е прието, че искът се основава на твърденията, че клаузите на чл. 3, ал. 1,ал. 3 и ал. 5, чл. 8, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, регламентиращи възможността на банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, такси и комисионни, са неравноправни. Съдът се позовал на практика на ВКС - решение № 205/07.11.2016 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според приетото в което, уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП е неприложимо. Посочил е, че при липса на ясни критерии и методология за промяна на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити не може да се извърши преценка дали възможността на банката е ограничена само до повишаване на лихвата или е предвидена забрана за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на горепосочените лихвени компоненти, които влияят върху СБР (решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, ІV ГО). Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти и не може клаузата да съдържа само изброяване на обективните фактори за възникване на правото на изменение, за да може потребителят да направи прогноза или самостоятелни изчисления, т. е. да предвиди икономическите последици от сключването на договора.

Необходимо е между съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя - относно конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно методиката за изчисление на лихвата, респ. на базовия лихвен процент, също е елемент от договора за кредит, а информацията за компонентите трябва да е публично достъпна. В случая съгласно чл. 3, ал. 1 за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франка (БЛП), валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,95 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франка е в размер на 4,5 %. Клаузата на чл. 3, ал. 1 касае цената на договора - определянето на размера на възнаградителната лихва като сбор от две компонентни – константна надбавка (0,95 пункта) и БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франка (4,5 % към момента на сключване на договора). От текста на клаузата се установява, че страните са били наясно с действащия БЛП за жилищни кредити в швейцарски франка, като с подписването на договора са изразили съгласието си с конкретния размер на БЛП към сключването на договора, съответно с цената на предоставения кредит и погасителния план към него. Следователно, за съда, клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит е ясна и разбираема, поради което същата не се явява неравноправна.

Според чл. 3, ал. 5 от договора действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на базовия лихвен процент за лева и дата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони, като договорените надбавки не се променят. Така уговорена клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за банков кредит не съдържа установени обективни критерии, механизъм и методология, на основание на които банката ще може да променя лихвения процент. В договора няма дефиниция на БЛП на банката, нито е предвидена методология как конкретно ще се изменя БЛП. С всяка промяна на приложимия БЛП би се променяла и приложимата възнаградителна лихва като в договора не са посочени конкретните критерии, на основание на които банката ще може да променя лихвения процент. Вещото лице по приетата без оспорване съдебно-счетоводна експертиза, посочва, че и в методологията на банката за определяне на базов лихвен процент (БЛП) няма формула (алгоритъм) за изчисляване на БЛП. Липсва каквато и да било яснота относно методика за изменението на лихвата, обосноваваща наличието на „основателна причина“ по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или даваща възможност за преценка за приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.

Процесният договор не попада и в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 2 ЗЗП, тъй като не представлява такъв за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута. Отсъствието на посочени в договора обективни фактори, водещи до изменението на лихвения процент, и предоставена изцяло в дискрецията на банката промяна на стойността на банковия лихвен процент, създава значително неравновесие между задълженията на страните и противоречи на изискването за добросъвестност. По делото не е доказано клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора да е индивидуално уговорена от страните, респ. страните да са постигнали предварително съгласие относно компонентите, които влияят на механизма на формиране на БЛП. Липсата на уговорка в този смисъл не може да бъде преодоляна в хода на съдебното производство чрез ангажиране на доказателства, в случая съдебно - счетоводна експертиза, за да се установи кои фактори са повлияли върху базовия лихвен процент. Правно релевантно е дали страните са уговорили по ясен и недвусмислен начин при наличие на промяна на някой от изрично уговорени обективни фактори, че за банката е налице възможност да измени променливия компонент от уговорената лихва. По изложените съображение съдът еднозначно е приел, че с клаузата на чл. 3, ал. 5 от процесния договор, на банката е предоставена възможност да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, поради което същата е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. С оглед нищожността на клаузата по чл. 3, ал. 5 от договора, съдът е счел, че кредитополучателите дължат на банката годишна лихва в размер на сбора на БЛП към момента на сключване на процесния договор – 4,5 % плюс договорна надбавка от 0,95 %. От приетата пред първа инстанция съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, се установява, че погасената в периода 03.08.2007 г. до 01.09.2015 г. възнаградителна лихва е в размер на 44528,88 швейцарски франка, а размерът на възнаградителната лихва за същия период при начална главница от 98452 швейцарски франка и непроменлив ГЛП от 5,45 % се равнява на 37757,87 лв., т.е разликата между двете суми от 6771,01 швейцарски франка (9660,88 лв.) се явява недължимо платена възнаградителна лихва в резултат от неправомерно увеличеният лихвен процент по кредита. Приложил е 5-годишната давност и е счел, че изчислен по реда на чл. 162 ГПК искът се явява основателен за сумата от 4085,47 лв., платена без основание през периода 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г. в резултат на едностранно увеличение от страна на банката на лихвения процент по кредита.

По иска с правно основание чл. 55, ла. 1, пр. 1 ЗЗД, представляващ недължимо платени суми за годишна такса за управление на кредита за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г, в резултат на едностранно изменение на лихвения процент съдът е изложил следното:

Съгласно чл. 12, ал. 1 от договора банката запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор. В договора не са посочени критериите, при които банката ще може да променя Тарифата, съответно – клаузите не отговарят на изискванията за яснота и разбираемост. Клаузите покриват хипотеза на едностранна промяна от търговеца на характеристиките на стоката или услугата без основание, която изрично е регламентирана като неравноправна в чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП. От заключението на вещото лице по допълнителната съдебносчетоводна експертиза, се установява, че за периода 03.08.2007 г. до 01.09.2015 г. банката е получила сума в общ размер от 34,86 ш. франка (62,62 лв.), представляваща разлика между първоначално уговорения размер на таксата за управление по т. 4 от договора и заплатения в резултат на едностранно увеличения от банката лихвен процент. Основателно е и възражението на ответника за погасени по давност вземания преди 12.08.2011 г. Следователно искът е основателен за сумата от 57,41 лв. и за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г. По изложените съображения и доколкото крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното първоинстанционно решение, според съда, следва да се потвърди.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора се сочат като такива:

1. Вероятна недопустимост по чл.280 ал.2 ГПК, доколкото въззивният съд се е произнасял извън правомощията по чл.269 ГПК по действителността на уговорката в чл.4 ал.2 от процесния договор и тъй като следвало да се произнесе разликата в дължимите и надвнесени вноски, а той на практика се бил произнесъл по разликите в дължимите и реално заплатените лихви;

2. Във връзка с обосноваването на хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и т.3 ГПК като обуславящи изхода по спора се формулират въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и доказателства и по-специално във връзка с необсъждането на довода на ответника за невъзможността на банката да е разполагала с информация за бъдещото движение на валутните курсове за целия период на кредита и по довода, че съдът следвало да се произнесе разликата в дължимите и надвнесени вноски, а той на практика се бил произнесъл по разликите в дължимите и реално заплатените лихви; 2. Когато при преговори между търговец и потребител търговецът предостави на потребителя възможност да влияе върху всички клаузи от договора, като му е разяснил,че трябва да подаде писмено искане за тяхната промяна, но такова не е било подадено, счита ли се, че всички клаузи са индивидуално договорени;

Настоящият състав на ВКС, Първо т.о. отделение по отношение на наведената от касатора вероятна недопустимост по чл.280 ал.2 ГПК, счита, че такава не е налице. В случай, че въззивният съд, без да е налице оплакване във ВЖ по действителността на уговорката в чл.4 ал.2 от процесния договор, беше разгледал такова, в нарушение на правомощията по чл.269 ГПК, то това би водило до допуснато процесуално нарушение от негова страна, но не и до недопустимост на постановеното съдебно решение, доколкото произнасянето обхваща част от спорното материално право и не излиза извън обема на търсената защита на това право. Последното се отнася напълно и до оплакването за недопустимост, доколкото съдът следвало да се произнесе по разликата в дължимите и надвнесени вноски, а той на практика се бил произнесъл по разликите в дължимите и реално заплатените лихви. Доколкото последните участват във формирането на анюитетните вноски произнасянето обхваща част от спорното материално право и не излиза извън него.

Относно наличието на основанията по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК:

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.

Така формулираният от касатора първи въпрос касае необсъждането от съда на довода на ответника за невъзможността на банката да е разполагала с информация за бъдещото движение на валутните курсове за целия период на кредита няма каквото и да е обуславящо за изхода на спора значение, доколкото неравноправността на клаузите в един договор е обективно правно състояние и не е в зависимост от знанието за движението на курса на валутата. Следователно отговора на първия въпрос не би довел до промяна в произнасянето на въззивния съд.

По отношение на втория въпрос, то следва да се отчете, че съдът въобще не е приел наличието на съдържащата се в самия въпрос твърдяна фактическа хипотеза: търговецът да е предоставил на потребителя възможност да влияе върху всички клаузи от договора, като му е разяснил,че трябва да подаде писмено искане за тяхната промяна и следователно отговорът на този въпрос не е формирал правораздавателната му воля и в този смисъл въпросът не се явява обуславящ за изхода по спора. Отделно от това, подобен въпрос принципно се явява фактически, а не правен.

С оглед изложеното не е налице първата обща предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане до касация-формулирани от страната правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК.

В полза на ответниците по КЖ следва да се присъдят разноски, под формата на договорено и платено възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция в размер на 4000 лева, с оглед приложените към отговора на КЖ писмени доказателства и на отправено съответно искане в тази насока.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т.о.