Определение № 317 от 14.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 661/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална агенция на приходите/НАП срещу решение № 825/22.12.2022г. по възз.т.д. № 712/2022г. на Апелативен съд - София.С него е потвърдено решение № 56/276.01.2022г., поправено с решение № 426/19.04.2022г., по т.д.№ 1045/2022г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от НАП срещу „Диализен център Екзарх Антим I“ ЕООД, при участието на синдика на „Диализен център Екзарх Антим I“ ЕООД- Л. И. И., иск, с правно основание чл. 694 ТЗ, за установяване, че включените в списъка на приетите вземания на кредиторите на „Диализен център Екзарх Антим I“ ЕООД публични вземания в общ размер на 42 058лв. са с поредност на удовлетворяване по т.1 на чл. 722, ал. 1 ТЗ.

В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното решение.Искането е за неговата отмяна и за уважаване на иска.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следния правен въпрос:

1. Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ или посочената разпоредба създава тази привилегия единствено за кредиторите, чиито вземания са обезпечени с учредени по реда на ЗОЗ особени залози, както и допустимо ли е стеснително тълкуване на изрична правна норма, даваща привилегия на удовлетворяване?

Не са постъпили в срок писмени отговори на касационната жалба.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите и данните по делото, намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че с решение № 1124/19.06.2019г. по т.д. № 1508/2018г. на СГС е обявена неплатежоспособността на длъжника „Диализен център Екзарх Антим I“ЕООД и е открито производство по несъстоятелност, което е спряно, след което с решение № 1239/21.08.2020г. производството по несъстоятелност е възобновено.Кредиторът НАП е предявил в производството по несъстоятелност на „Диализен център Екзарх Антим I“ЕООД публични вземания по 5 пункта на обща стойност 56 324.23лв., от които 41 624.68лв. - главници и 14 696.55лв- лихви, които са били приети от синдика и включени в списъка на приетите вземания, като част от тях – процесните в размер на 42 597.22лв. са приети с поредност на удовлетворяване по т.1 на чл.722, ал.1 ТЗ.По подадено в срока по чл.690 ТЗ възражение от ФЛ срещу приетата поредност на удовлетворяване на вземанията на НАП по т.д.№ 1508/2018г. на СГС е постановено определение № 262921/31.05.2021г., с което списъкът на приетите вземания е изменен по отношение на процесните вземания на НАП, които са включени с поредност на удовлетворяване по т.6, вместо по т.1.

Освен, че е споделил фактическите и правни мотиви на първоинстанционния съд и, на осн. чл.272 ГПК, е препратил към тях, въззивният състав се е позовал на възприетото в съдебната практика становище, че нормата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ в частта, предвиждаща привилегия за удовлетворяване на вземанията, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ, следва да се тълкува корективно в смисъл, че вписването на обезпечителни мерки по реда на ЗОЗ не е създаване на право на предпочтително удовлетворяване, а е създаване на предимство при конкуренция между различните способи на принудително изпълнение върху същото имущество, както и има за последица забрана на длъжника да се разпорежда с вещта или вземането.

Настоящият състав не констатира вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдебната практика последователно приема, че е допустим иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ за установяване на поредност на удовлетворяване на вземане, която различна от приетата с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ, в която хипотеза предмет на иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ е съществуването на привилегията на приетото с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ вземане.

Извън хипотезите на чл.280, ал.2, предл.1 и 2 ГПК, допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от въведените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от касационния съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора материалноправен въпрос е релевантен за спора, тъй като е обусловил крайните изводи по спора.Необосновано е приложното поле на въведеното по него допълнително основание по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според дадената в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС дефинитивност на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, касаторът поддържа, че разпоредбата на чл.722, ал.1 т.1 ТЗ не поставя допълнителни условия за възникване на правото на предпочтително удовлетворяване на обезпечените вземания със запор, вписан по реда на ЗОЗ, и е недопустимо по тълкувателен път към фактическия му състав да са добавят нови елементи. Не сочи наличие на неправилна, поради неточно тълкуване, съдебна практика, която се нуждае от промяна, не поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, нито обосновава непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да създава необходимост от съдебна практика по въпроса. Ето защо, искането за допускане на касационно обжалване по формулирания правен въпрос следва да се остави без уважение.

По релевантния правен въпрос е формирана константна практика на ВКС, съгласно която разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ подлежи на корективно тълкуване в частта, предвиждаща привилегия при удовлетворяване на вземанията, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ, а именно, че запори, вписани по реда на ЗОЗ, разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ не пораждат в полза на обезпечения кредитор привилегия за предпочтително удовлетворяване спрямо останалите кредитори, а създават предимството при конкуренция между различните способи на принудително изпълнение върху същото имущество. Взискателят, вписал запор по реда на ЗОЗ, няма специални права и привилегии спрямо останалите кредитори на несъстоятелността, защото наложените в изпълнителното производство запори са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността, съгласно чл. 638, ал. 4, изр. 2 ТЗ. Постоянната практика на ВКС приема, че вписването на запора има за последица противопоставимост на правата на вписалия го кредитор на кредитор, вписал последващ залог - чл. 12, ал. 2 и чл. 30, ал. 1 от ЗОЗ. При тълкуването е отчетена целта на вписване на обезпечителните мерки, а именно да осуети пристъпване към принудително изпълнение от заложния кредитор - чл. 32а от ЗОЗ. Наличието на трайна съдебна практика по въпроса изключва приложното поле на основанието по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поради всичко изложено, не следва да се допуска касационно обжалване.

Разноски не са претендирани и не се присъждат.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: