Определение № 428 от 18.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2295/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Н. А., действаща лично и като управител, представляващ „Тивони - Здраве и красота“ ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Р. И., срещу решение № 78 от 07.03.2019 г., постановено по в. т. д. № 758/2018 г. на Апелативен съд- Пловдив. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 300 от 30.05.2018 г. по т. д. № 722/2017 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която по предявени от Ицхак Тивони искове е признато за установено по отношение на Е. Н. А. и „Тивони - Здраве и красота“ ООД, че издадените в полза на Е. А. записи на заповед от 12.01.2017 г. и 03.04.2017 г. за суми в размер на 30 000 лв., платими на 31.05.2017 г. от длъжника „Тивони - Здраве и красота“ ООД, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД, а по отношение на Ицхак Тивони в качеството му на съдружник в „Тивони - Здраве и красота“ ООД - че не съществува правото на вземане и самите вземания в полза на Е. А., инкорпорирани в записите на заповед от 12.01.2017 г. и 03.04.2017 г. В касационната жалба се прави искане за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо или за отмяната му като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи за нередовност на исковата молба, за липса на правен интерес от предявените искове и за отсъствие на активна процесуална легитимация за ищеца да релевира по исков ред произтичаща от чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД недействителност на издадените от името на „Тивони - Здраве и красота“ ООД записи на заповед. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон - чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, довели до незаконосъобразни изводи за нищожност на записите на заповед и за несъществуване на обективираните в съдържанието им менителнични вземания. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Поддържат се и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Ицхак Тивони - гражданин на И., представляван по пълномощие от адв. И. П.. Ответникът изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която са уважени предявените от Ицхак А. против Е. А. и „Тивони - Здраве и красота“ ООД установителни искове за нищожност на 2 бр. записи на заповед от 12.01.2017 г. и 03.04.2017 г., издадени от „Тивони - Здраве и красота“ ООД чрез управителя Е. А. в полза на Е. А. за суми в размер на 30 000 лв., и за признаване по отношение на ищеца, че не съществуват правото на вземане и самите вземания на Е. А., инкорпорирани в записите на заповед, Апелативен съд - Пловдив е приел, че записите на заповед са издадени в нарушение на забраната на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД, поради което са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и не са породили обективираните в съдържанието им вземания. Преди да се произнесе по съществото на спора въззивният съд е обсъдил оплакванията на ответниците - жалбоподатели за нередовност на исковата молба поради липса на изложени в обстоятелствената й част твърдения относно активната процесуалноправна легитимация на ищеца и правния интерес от водене на делото. След преценка на първоначалната и на допълнителната искови молби въззивният съд е приел, че ищецът е въвел достатъчно ясни твърдения, обосноваващи активната му легитимация и правния интерес от установяване нищожността на записите на заповед. От съдържанието на молбите съдът е направил извод, че ищецът е предявил исковете в качеството на съдружник, който притежава 70 % от дяловете в капитала на „Тивони - Здраве и красота“ ООД, но без право да управлява и представлява дружеството, с цел да установи нищожността на записите на заповед по отношение на дружеството и на другия съдружник - управител Е. А., в чиято полза те са издадени и въз основа на които е предприето принудително изпълнение. Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията на ответниците, че ищецът няма правен интерес от воденето на исковете, тъй като записите на заповед не засягат негови лични права и интереси. С оглед твърденията в исковата молба съдът е приел, че ищецът е обосновал наличието на правен интерес, произтичащ от снабдяването на ответницата Е. А. със заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК и насочването на принудително изпълнение върху имущество на дружеството за удовлетворяване на вземанията по записите на заповед. Изложил е съображения, че ищецът има интерес от воденето на исковете предвид обстоятелството, че започнатото принудително изпълнение срещу дружеството ще рефлектира върху неговите имуществени права на съдружник (право на дивидент и право на ликвидационен дял при евентуално решение за прекратяване на дружеството). За неоснователни въззивният съд е счел и възраженията на ответниците за недопустимост на исковете поради съществуваща възможност за ищеца да защити правата си на съдружник чрез предявяване на искове по чл.71 и чл.74 ТЗ. С мотив, че по делото няма твърдения за проведено общо събрание на съдружниците и за взето от събранието решение за издаване на записите на заповед, съдът е отрекъл възможността ищецът да защити правата си на съдружник, накърнени вследствие менителничното задължаване на дружеството в полза на другия съдружник и управител, чрез иск по чл.74 ТЗ. Посочил е, че искът по чл.71 ТЗ е способ за защита на членството или на отделните членствени права на съдружника, засегнати от органи на дружеството, и в конкретната хипотеза не изключва правния интерес от предявените установителни искове. По същество въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищецът и ответницата Е. А. са съдружници в „Тивони - Здраве и красота“ ООД, притежаващи съответно 70 % и 30 % от дяловете в капитала на дружеството, като към датите на издаване на спорните записи на заповед - 12.01.2017 г. и 03.04.2017 г., единствен управител и представляващ е била Е. А.. За да се произнесе по поддържаните в исковата молба твърдения и доводи, че записите на заповед са нищожни поради нарушение на забраната на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД, тъй като с издаването им управителят е задължил представляваното дружество в своя полза без предварително съгласие на представлявания, съдът е изходил от спецификите на органното представителство на търговско дружество, осъществяващо дейността си под формата на ООД. Възприел е разрешението, че в хипотезата, при която управителят на ООД е договарял от името на дружеството лично със себе си в качеството на физическо лице, не намира приложение т.2 от Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а отношенията между дружеството и управителя се регулират от разпоредбата на чл.38, ал.1, т.1 ЗЗД. Даденото разрешение е мотивирано със съображения, че макар отношенията между управителя и ООД да възникват по силата на овластяване с договор за възлагане на управление по чл.141, ал.7 ТЗ след решение на общото събрание, когато управителят сключва сделка със самия себе си като физическо лице, той действа в свой собствен интерес, а не в интерес на дружеството, и за него важи установената в чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД забрана да договаря от името на представлявания (дружеството) лично със себе си. Съобразявайки обстоятелството, че с оспорваните записи на заповед управителят Е. А. е задължила дружеството в своя лична полза, въззивният съд е формирал извод, подкрепен с практика на ВКС (решение № 14/27.01.2017 г. по т. д. № 1453/2014 г. на ІІ т. о. и решение № 217/10.03.2016 г. по т. д. № 2296/2015 г. на І т. о.), че при издаване на записите на заповед ответницата е действала в противоречие с разпоредбата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД. В зависимост от извода, че записите на заповед са издадени в нарушение на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съд е споделил преценката на първоинстанционния съд за основателност на предявените от ищеца в качеството му на съдружник в „Тивони - Здраве и красота” ООД установителни искове. Поради това е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено в отношенията между ищеца и двамата ответници, че записите на заповед са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и че не са породили обективираните в съдържанието им менителнични вземания в полза на ответницата Е. А. към „Тивони - Здраве и красота” ООД. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са въвели като основания за достъп до касационно обжалване вероятна недопустимост - чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, и очевидна неправилност - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо. Вероятната недопустимост е аргументирана с доводи, че при постановяване на решението въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало като „е дописал фактическите твърдения и въведените обстоятелства, отразени в исковата молба“, и е преценил неправилно правния интерес от водене на делото. Съпоставени със съдържанието на първоначалната и на допълнителната искови молби, мотивите към обжалваното решение не насочват към извършена от въззивния съд служебна подмяна („дописване”) на фактическите твърдения, с които ищецът е обосновал активната си легитимация в процеса и правния си интерес от търсената с предявените искове съдебна защита. В обстоятелствената част на първоначалната искова молба са изложени твърдения, че ищецът и ответницата Е. А. са съдружници в „Тивони - Здраве и красота“ ООД при съотношение на дяловото участие 70%/30 %; че дружеството се управлява и представлява само от ответницата; че действайки в качеството на управител, ответницата е нарушила забраната на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД като е задължила дружеството в своя полза със спорните записи на заповед и нарушението обуславя нищожност на записите на заповед на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД; че въз основа на записите на заповед ответницата се е снабдила със заповеди по чл.417 ГПК и е насочила принудително изпълнение върху имуществото на дружеството, което рефлектира върху правната сфера на ищеца и засяга неговите права и интереси на мажоритарен съдружник. Във връзка с така въведените твърдения ищецът е формулирал петитум да се признае за установено в отношенията му с дружеството и с ответницата като ползващо се от записите на заповед лице, че записите на заповед са нищожни и поради това не са породили за последната право на вземане за отразените в съдържанието им суми. С допълнителната искова молба ищецът е пояснил, че предявява исковете като съдружник в „Тивони - Здраве и красота“ ООД и че правният интерес от търсената защита е продиктуван от обстоятелството, че насоченото от ответницата принудително изпълнение върху имущество на дружеството с цел реализиране на вземанията по записите на заповед накърнява правата му на мажоритарен съдружник. Въззивният съд е възпроизвел в мотивите към решението си поддържаните в исковата молба фактически твърдения и въз основа на тях е приел, че ищецът е предявил исковете в качеството на мажоритарен съдружник в „Тивони - Здраве и красота“ ООД, за да защити своите права и интереси, засегнати от издадените в полза на управителя записи на заповед и от предприетото въз основа на тях принудително изпълнение срещу дружеството. Изводът на съда, че провеждането на принудително изпълнение върху имуществото на дружеството ще рефлектира косвено върху имуществените права на ищеца като съдружник (право на дивидент и право на ликвидационен дял), не може да се тълкува като „дописване” на исковата молба. Този извод отразява преценката на съда за последиците от започнатото въз основа на записите на заповед принудително изпълнение, от които се поражда правния интерес на ищеца да установи със сила на пресъдено нещо спрямо двамата ответници като страни по менителничните сделки, че записите на заповед са нищожни и че не са породили вземанията, за чието удовлетворяване ответницата Е. А. е инициирала изпълнително производство срещу дружеството. Предвид изложеното, доводите на касаторите за извършено от въззивния съд нарушение на принципа на диспозитивното начало не обосновават предположение за недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. Не могат да бъдат споделени и доводите за вероятна недопустимост на решението поради отсъствие на правен интерес за ищеца от търсената с установителните искове защита. Преценката на въззивния съд, че легитимирайки се като мажоритарен съдружник, ищецът има правен интерес да отрече със сила на пресъдено нещо действителността и правопораждащия ефект на издадените от името на дружеството в полза на управителя записи на заповед, въз основа на които е предприето принудително изпълнение срещу дружеството, е съобразен с практиката на ВКС в решение № 133/22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г. на І т. о. и решение 217/10.03.2016 г. по т. д. № 2296/2015 г. на І т. о. (цитирано в мотивите на въззивното решение). В посочените решения е прието, че съдружник в ООД има правен интерес да оспорва с установителен иск действителността на извършена от дружеството сделка, когато сделката има за предмет имущество на дружеството и опосредено рефлектира върху включените в съдържанието на членственото правоотношение имуществени права на съдружника (право на дял от печалбата и право на ликвидационен дял при евентуално прекратяване на дружеството), които не могат да бъдат защитени чрез иск по чл.71 ТЗ и чл.71 ТЗ; Правният интерес от водене на такъв иск следва да се преценява във всеки конкретен случай с оглед твърденията, с които съдружникът - ищец е обосновал нарушението на правата си в дружеството. В конкретния случай въззивният съд е преценил, че твърденията на ищеца за нарушаване на имуществените му права като мажоритарен съдружник вследствие задължаването на дружеството с издадените в полза на управителя записи на заповед и насочването на принудително изпълнение върху имущество на дружеството са достатъчни, за да се изведе правен интерес от предявените установителни искове за нищожност и липса на правопораждащ ефект на записите на заповед. Като се има предвид посочената практика на ВКС, няма основание правилността на така извършената преценка да бъде подлагана на касационен контрол по реда на чл.290 ГПК. В хода на производството по чл.288 ГПК касаторите са аргументирали допълнително тезата си за недопустимост на обжалваното решение с практиката, обективирана в решение № 30 от 03.06.2019 г. по т. д. № 207/2018 г. на ВКС, І т. о. С цитираното решение е отречена процесуалната възможност при наличие на влязла в сила заповед за изпълнение, издадена по реда на заповедното производство, съдружник в ООД да води установителен иск по чл.439 ГПК за несъществуване на отразеното в заповедта за изпълнение вземане към дружеството, обосновавайки правния си интерес от иска с твърдения, че в резултат на предприетото във връзка със заповедта принудително изпълнение срещу дружеството се накърнява имуществената му сфера на съдружник, конкретно - правото му на дружествен и на ликвидационен дял. В мотивите към решението е прието, че при наличие на влязла в сила заповед за изпълнение съдружникът не е легитимиран да оспорва съществуването на вземането с иск по чл.439 ГПК и няма правен интерес да води такъв иск, тъй като предприетата защита не би постигнала целения резултат - да запази имуществото на дружеството - длъжник и едновременно с това личния имуществен интерес на съдружника; Предприетото въз основа на заповедта принудително изпълнение би могло да бъде осуетено само от длъжника чрез специалните способи за защита в заповедното производство, но не и от съдружника като чуждо за заповедното правоотношение лице. Дори да се приеме, че цитираната практика е относима към разрешения с обжалваното решение правен спор, в рамките на който не е разглеждан иск с правна квалификация чл.439 ГПК, същата не се споделя от настоящия състав на ВКС по съображения, че ищецът - съдружник е трето за заповедното производство лице и издадената в полза на ответницата заповед за изпълнение му е непротивопоставима. По аналогия от разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК ищецът не е обвързан от субективните предели на влязлата в сила заповед за изпълнение, поради което нейното наличие не го лишава от правото да установи по съдебен ред недействителността на записите на заповед, въз основа на които тя е издадена, за да осуети предприетото срещу дружеството - издател принудително изпълнение и по този начин да защити опосредено своите имуществени права като съдружник. Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторите са аргументирали основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на принципа на законност - чл.5 ГПК, произтичащо от несъобразяване на диспозитивния характер на разпоредбата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД и несъвместимостта й с разпоредбата на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, „където противоречието трябва да е с императивна норма”. Изложените аргументи съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението на въззивния съд като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Наред с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК, касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните значими за изхода на делото въпроси: „ 1. Допустим ли е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от лице, което не е страна по атакуваната сделка, но е собственик на капитала на единия от съдоговорителите (противоречие с решение № 83/18.07.2011 г. по т. д. № 747/2010 г. на ВКС, І т. о., и решение № 62/12.07.2011 г. по т. д. № 458/2010 г. на ВКС, І т. о.); 2. От какъв порядък е нормата на чл.38, ал.1, предл. първо ЗЗД - императивен или диспозитивен; Съставлява ли противоречие на закона по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД нарушаването на нормата на чл.38, ал.1, предл. първо ЗЗД; Кога една сделка страда от порока противоречие на закона (противоречие с решение № 266/04.08.2010 г. по гр. д. № 625/2009 г. на ВКС, І г. о., и решение № 98/27.04.2017 г. по гр. д. № 60379/2016 г. на ВКС, ІV г. о.)“. Първият поставен въпрос не кореспондира с предмета на спора, разрешен с обжалваното въззивно решение, и по отношение на него не е изпълнена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. Ищецът е предявил исковете си за установяване нищожност на записите на заповед в качеството на съдружник в ответното ООД, от което качество е извел правния си интерес от водене на делото, а не е твърдял, че е едноличен собственик на капитала на дружеството. Отделно от това преценката на въззивния съд за допустимост на исковете не противоречи на практиката на ВКС, на която са се позовали касаторите. В решение № 83/18.07.2011 г. по т. д. № 747/2010 г. на ВКС, І т. о., е прието, че установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от лице, което не е страна по атакуваната сделка, но е едноличен собственик на капитала на единия от съдоговорителите, е допустим, стига ищецът да обоснове наличието на правен интерес, вкл. и произтичащ от нарушаване на членствените му права в дружеството - съдоговорител. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е счел за допустими предявените от ищеца в качеството на съдружник в ответното ООД искове по чл.26, ал.1 ЗЗД, за установяване нищожност на издадени от името на дружеството записи на заповед, след като в съответствие с посочената практика на ВКС е направил извод, че фактическите твърдения в исковата молба разкриват наличие на правен интерес от установяване на нищожността. В решение № 62/12.07.2011 г. по т. д. № 458/2010 г. на ВКС, І т. о., е прието, че лице, претендиращо да е бивш едноличен собственик на капитала на търговско дружество, не разполага с правен интерес от водене на установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД за нищожност на сключена между дружеството и друго лице разпоредителна сделка с недвижим имот на дружеството, основан на твърдения, че предмет на разпореждане със сделката е чужда вещ. Правният интерес е отречен с оглед на конкретните фактически твърдения, изложени от ищеца - бивш едноличен собственик на капитала на дружеството, които се различават съществено от твърденията, изложени от ищеца по настоящото дело в подкрепа на правния интерес от водене на исковете по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Въпросите по т.2 са теоретични и не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е излагал мотиви дали разпоредбата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД е диспозитивна или императивна и кога една сделка страда от порока „противоречие на закона”. С оглед възприетата фактическа обстановка по спора съдът е направил извод, че разпоредбата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД е приложима към правоотношенията, възникнали по повод задължаването на дружеството с издадените в полза на управителя записи на заповед, и че последицата от нейното нарушаване е нищожност на записите на заповед по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Поставените въпроси са насочени към оспорване правилността на решаващия извод на въззивния съд, че издаването на записите на заповед в нарушение на забраната на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД обуславя нищожност на записите на заповед, което е достатъчно, за да се отрече характеристиката им на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не преценява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни, тъй като правилността на решението не е предмет на проверка в стадия за селекция на касационните жалби. Предвид дадените от ОСГТК на ВКС разяснения, дори въззивният съд да е приложил неправилно разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД, нарушението на закона не може да бъде констатирано в производството по чл.288 ГПК и да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Поради несъответствие на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е необходимо да се обсъжда сочената от касаторите практика на ВКС, с която е аргументирана допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че по мнение на настоящия съдебен състав тази практика е неотносима към разгледания от въззивния съд правен спор, тъй като касае приложението на разпоредбата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД в хипотези на доброволно представителство и съдържащите се в нея разрешения не могат да се приложат буквално към органното представителство на ООД и в частност - към хипотезата, при която управителят на ООД е договарял от името на дружеството, което представлява, в своя полза като физическо лице. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по отношение на въпросите: „Каква е последицата от нарушаване на нормата на чл.38, ал.1, предл. първо от ЗЗД и нарушаването на забраната по чл.38, ал.1, предл. първо от ЗЗД обуславя ли абсолютна нищожност на сделката, на която може да се позове всяко трето лице; Кой е легитимиран да се позовава на нарушението на чл.38, ал.1 предложение първо от ЗЗД - представляваният или всяко лице“. Първият въпрос е теоретичен и аналогично на въпросите, за които се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е зададен с цел проверка на правилността на решаващия извод на въззивния съд, че нарушението на забраната на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД обуславя нищожност на оспорваните с исковете по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД записи на заповед. Естеството на въпроса препятства възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване по повод на него, поради което е безпредметно да се обсъжда осъществена ли е специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка, изяснена в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд е приел, че в качеството на съдружник в дружеството, от чието име са издадени записите на заповед, ищецът е легитимиран да оспорва с иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД действителността на менителничните сделки. Въпреки проявлението на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на поставения въпрос не е осъществена допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. С решение № 14/27.01.2017 г. по т. д. № 1453/2014 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл, че сключвайки с представляваното от него ООД облигационна или вещнопрехвърлителна сделка в качеството си на физическо лице, управителят на дружеството встъпва в сделката като самостоятелен гражданскоправен субект, воден от собствени интереси; Затова и спрямо него са приложими общите гражданскоправни разпоредби, в които установената в чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД запрета да договаря в лично качество с представляваното от него лице (дружеството) се включва. По приложението на разпоредбата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД съществува константна практика на ВКС (израз на която е и посоченото от касаторите решение № 915/07.06.2006 г. по гр. д. № 1160/2004 г.), в която принципно е прието разрешението, че легитимирано да се позовава на нарушение на забраната представляващият да договаря сам със себе си без изрично съгласие на представлявания е само ненадлежно представляваното лице. Възприетото разрешение обаче не винаги е относимо към органното представителство на ООД и в частност - към хипотезата, при която управителят и представляващ ООД е сключил сделка от името на дружеството лично със себе си като физическо лице. Дружеството, което осъществява търговска дейност под формата на ООД, се представлява от управителя и извършва правни действия чрез неговите волеизявления. Волята на управителя като представляващ дружеството не може да бъде заместена от друг орган, включително от общото събрание, което няма представителни функции. По тази причина за времето, през което се управлява и представлява от договарялия сам със себе си управител, дружеството не би могло да релевира нарушението на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД чрез иск или възражение, за да се освободи от правните последици на сделката, която управителят е сключил сам със себе си. Разпоредбата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД не е неясна и не поражда необходимост от тълкуване, за да се отговори на въпроса дали в разглежданата хипотеза нарушението на забраната по чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД може да се релевира по исков ред от съдружник в дружеството, обосновал свой собствен правен интерес от оспорване на правопораждащия ефект на сделката, с която управителят на ООД е договарял от името на дружеството в своя полза и чрез сключената сделка опосредено са накърнени правата на съдружника. Аргументите, с които касаторите са подкрепили искането си за допускане на касационно обжалване, не разкриват необходимост от касационно разглеждане на поставения въпрос за постигане на целта, заложена в основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 758/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация разноски за производството пред ВКС в размер на 2 520 лв. - адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, заплатено по банков път с преводно нареждане от 17.06.2019 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,