Определение № 60454 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1168/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на държавата Република България чрез министъра на финансите срещу решение № 1509/09.11.2020 г. по т.д. № 2312/2020 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 2973/13.05.2020 г. по гр.д.№ 17160/2018 г. на Софийски градски съд и е уважен иск на „ФИЛИМЕКС“ ООД против държавата на основание чл.49 ЗЗД, вр.чл.7 КРБ, за сумата 47 777 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди в размер на удържаната такса за производство на електрическа енергия в периода от 01.01.2014 г. до 31.08.2014 г., причинени от приемането на закон от Народно събрание на Република България, обявен впоследствие за противоконституционен с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд на Република България /КСРБ/, ведно със законната лихва от 21.12.2018 г. и разноски по делото. Касационната жалба съдържа доводи за недопустимост на въззивното решение поради липса на пасивна процесуална легитимация на държавата да отговаря за действията и бездействията на законодателната власт, а споровете за обезщетение и възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания не са подведомствени на гражданските съдилища. В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и се претендират имуществени вреди от недължимо платени публични държавни вземания, за което законодателно е предвиден специален ред за възстановяването на сумите. Касаторът е поставил и въпроси, които уточнени при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК се свеждат до процесуалната допустимост на иск срещу държавата за вреди, причинени от законодателна дейност на НС, когато са приети законови разпоредби, впоследствие обявени за противоконституционни и по кой ред следва да се търси възстановяване на сумите от финансово задълженото лице; отпада ли публичноправния характер на получени от държавата такси по чл.35а ЗЕВИ от частноправните субекти до момента на влизане в сила на решението на Конституционния съд и допустимо ли е да се търси връщане на даденото по общия исков ред. представлява ли приложимо право нормата на чл.35а ЗЕВИ до обявяване на нейната противоконституционност и събрани ли са от държавата на годно правно основание такси за периода от 01.01.2014 г. до 31.08.2014 г.; влизането в сила на решение на КС, с което се обявява противоконституционност на закон равнозначно ли е на начална липса на основание по смисъла на ППВС № 1/1979 г.; допустимо ли е гражданският съд да извърши косвен контрол за конституционосъобразност;, длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства, с оглед твърденията на страните; при вътрешно противоречие и неразбираемост на мотивите, опорочен ли е съдебният акт. Според касатора, въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК., Отделно се твърди, че е налице очевидна неправилност на решението поради неправилни, недопустими и необосновани изводи на въззивния съд, в резултат на съществени нарушения на процесуалните правила и неправилното тълкуване и приложение на материалния закон, които обуславят недопустимост и неправилност на обжалваното решение. От „ФИЛИМЕКС“ ООД, представлявано от Н. Д. М., чрез адвокат К. П. от АК-София, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, като претендира сторените разноски в касационното производство. За да постанови решението, въззивният съд приема, че е сезиран с иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на парична сума, предоставена при начална липса на основание, а твърденията за претърпяна вреда от приемането на противоконституционни правни норми са ирелевантни за спора. Според въззивния съд, петитумът на исковата молба изключва възможността за обезвреда, а делото следва да се разгледа по правилата на неоснователното обогатяване. Съдът е установил, че дружеството–ищец, като производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, е сключил договори за изкупуване от 29.06.2012 г. и му е удържана такса по чл.35а ЗЕВИ, която е внесена в държавния бюджет. С приемането на § 6, т.2 и т.3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. са били създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35, ал.1, 2 и 3, и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, в сила от 1.01.2014 г., според които за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия. С Решение № 13/31.07.2014 г. по к..д. № 1/2014 г. на Конституционния съд на Република България /КСРБ/, разпоредбите на т.2 и т.3 от §6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г. са обявени за противоконституционни, поради което, според въззивния съд, събраните от дружеството през исковия период суми в размер на 47 777 лева за произведената електрическа енергия се дължи на ищеца. Въз основа на постановките в РКС № 3/28.04.2020 г., въззивната инстанция приема, че претендираните от ищеца суми са събрани при липса на валидно правно основание, поради което държавата дължи тяхното възстановяване, а предявения иск е основателен. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на държавата за вреди от деликт, вкл. в случаите, когато последиците, причинени с приетия противоконституционен закон, не са били уредени по предвидения за това ред. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените по делото факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора, за превратно тълкуване и неправилно прилагане на правните норми при установяване на правнорелевантните факти, преповтарят оплакванията в касационната жалба и съставляват доводи за недопустимост и неправилност на постановеното решение (касационни основания по чл.281, т.2 и 3 ГПК), поради което не обосновават допускане на касационно обжалване на решението поради „очевидна неправилност“, засягаща обема на търсената от страните защита. Съгласно чл.7 КРБ, държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица, а в случая, съдът е сезиран с иск за обезщетение на имуществени вреди в размер на удържаната такса за производството на електрическа енергия през периода 01.01.2014г. до 09.08.2014г., причинени от приетите противоконституционни норми (чл.35а–чл.35в и чл.73 ЗЕВИ), Поставените в изложението на касатора въпроси, в тази връзка, независимо че обуславят изхода на делото, не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради следното: В съдебната практика на Върховния касационен съд се приема последователно, че въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба, съдът е длъжен служебно да издири и приложи материалноправната норма относима към случая. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено от страната искане по съответния процесуален ред. В същия смисъл са решение № 388/02.12.2013 г. по гр.д.№ 1030/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 196/15.10.2013 г. по гр.д.№ 1348/2012 г., на ВКС ІII г.о., в които се приема, че когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогова решението ще е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В конкретния случай, обаче, съдът се е произнесъл по заявените в исковата молба твърдения и е преценявал гражданскоправните последици на акта на КСРБ, т.е. не се е произнесъл извън предмета на делото, поради което дадената правна квалификация обуславя правилността, а не недопустимостта на решението. След като съдът се е произнесъл по заявените в исковата молба обстоятелства, независимо че е приел различна правна квалификация на иска за обезщетение, липсва основание за обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, а поставените от касатора въпроси, във връзка с процесуалната допустимост и реда, по който държавата отговаря за възстановяване на събраните суми, не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. По отношение на въпросите за публичноправния характер на полученото от държавата, въз основа на обявения за противоконституционен закон; при иск за обезщетение на вреди, причинени от законодателна дейност на Народното събрание; допустимо ли е да се търси връщане на даденото по общия исков ред. представлява ли приложимо право нормата на чл.35а ЗЕВИ до обявяване на нейната противоконституционност и събрани ли са на годно правно основание от държавата такси за периода от 01.01.2014 г. до 31.08.2014 г.; влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на закон, равнозначно ли е на начална липса на основание по смисъла на ППВС № 1/1979 г.; допустимо ли е гражданският съд да извърши косвен контрол за конституционосъобразност, длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства, с оглед твърденията на страните; при вътрешно противоречие и неразбираемост на мотивите, както и опорочен ли е съдебният акт, също не обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. В решение № 22/18.02.2021 г. по гр.д.№ 664/2019 г., ІІІ г.о., се приема, че от решението на КСРБ логично следва извод, че нормата на чл.35а от ЗЕВИ за периода от 1.01.2014 г. до 09.08.2014 г., преди да бъде обявена за противоконституционна, представлява приложимо право в отношенията между добросъвестните правни субекти, с оглед правната сигурност, уредена чл.151, ал.2, изр. трето от Конституцията, когато няма повдигнат спор пред съда. Правните субекти имат основание да предполагат, че приетата от легитимния орган правна норма е конституционосъобразна и да изпълнят породените от нормата задължения или да се възползват от предоставените от нея права.Това обаче не означава, че съдът може да приложи разпоредбата на чл.35а от ЗЕВИ, след като тя е била обявена за противоконституционна преди завеждане на исковата молба, макар правоотношението да се е развило в минал момент. Когато се заведе иск, във връзка с приложението на чл.35а от ЗЕВИ и Конституционният съд вече се е произнесъл с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д.№ 1/2014 г., че тази норма е противоконституционна, има висящо съдебно производство. Налице е изключението от правилото на чл.151, ал.2, изречение трето от Конституцията за действието на решението на Конституционния съд занапред. При това изключение и в съответствие с чл.150, ал.2 от Конституцията съдът не прилага противоконституционна норма, макар тя да е действала в исковия период преди приемане на решението на Конституционния съд. Не е необходимо буквално да се изпълни разпоредбата на чл.150, ал.2 от Конституцията и Върховният касационен съд да спира производството, тъй като Конституционният съд вече се е произнесъл и е прогласил противоконституционността на чл.35а от ЗЕВИ. Достатъчно е ВКС да се съобрази с това задължително за всички решение, което е пречка да се приложи нормата на чл.35а от ЗЕВИ, тъй като в противен случай би нарушил забраната на чл.5, ал.1 от Конституцията. Нормата на чл.35а от ЗЕВИ към момента на произнасяне на съда вече не е част от правната система, а следователно не е приложимо право. Затова след решението на Конституционния съд правният субект, който е платил такса въз основа на противоконституционна правна норма може да поиска връщането й, като предяви иск пред съда. Тъй като обявената вече за противоконституционна правна норма не се прилага от съда към правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, държавата няма основание да задържи получената сума, защото в противен случай би се обогатила неоснователно. Налице е първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД на получена без основание сума, която подлежи на връщане /решение № 207 от 06.01.2020 г. по гр.д.№ 4662/2019 г. на ВКС, III ГО/. В случая, съдът не е сезиран с иск за връщане на недължимо платени публични задължения, а с иск за обезщетение на вредите от деликт, за които твърди, че отговаря държавата. Въззивната инстанция е обосновала решаващите си мотиви с цитираното решение на КСРБ, но в смисъл, различен от изложения в него, че таксите по чл.35а ЗЕВИ, предвидени за събиране в държания бюджет, са удържани от задължените лица, без те да получават насрещна услуга, т.е. предвиденото със закон основание за получаване на държавни такси противоречи на основния закон и принципите на правовата държава, поради което не се прилага. В този смисъл, повдигнатите въпроси във връзка с реализиране на отговорността на държавата извън хипотезите на специалния закон, обуславят изхода на делото, но не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По същността си въпросите представляват доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, по които съдът не може да се произнесе в производството по реда на чл.288 ГПК. В съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с решение № 72/21.04.2020 г. по гр.д.№ 2377/ 2019 г., ІV г.о. и решение № 71/06.04.2020 г. по гр.д. № 3804/2019 г., ІV г.о. е изяснено, че, уреденото в чл.5, ал.2 от Конституцията непосредствено действие, оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията права. Влезлите в сила решения на КС се ползват със задължителна сила и всеки съд е длъжен да я зачита. Той не може да не зачете действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционност на закон или отделна законова разпоредба. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. В цитираните решения се посочва, че приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. В случая, въззивният съд е достигнал до същия краен извод, като е приел, че държавата следва да възстанови удържаните такси, въз основа на законови разпоредби, приети впоследствие, че противоречат на Конституцията. След като съдебна практика на Върховния касационен съд е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставените въпроси са разрешени в противоречие на практиката на ВКС или са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. От „ФИЛИМЕКС“ ООД, представлявано от Н. Д. М., чрез адвокат К. П. от АК-София, са поискани разноски пред касационната инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съгласно договора за правна защита и съдействие от 2.02.2021 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение