Решение № 9 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3522/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юроспийд“ ООД, със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат П. М. и адвокат Й. Ч., срещу решение № 171 от 08.05.2024 г. по в.гр.д. № 105/2024 г. на Окръжен съд - София, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 246 от 04.07.2024 г., с което след отмяна на решение №7 от 04.01.2024 г. по гр.д. № 527/2022 г. на Районен съд – Костинброд „Юроспийд“ ООД е осъдено на основание чл. 215, ал. 1 КТ да заплати на Д. А. П. 4184,17 лв. командировъчни за м. април 2021 г. и 4550,21 лв. командировъчни за м. юли 2021 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 24.06.2022 г. до окончателното им изплащане. Жалбоподателят е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според него въззивният съд неправилно е определил различна правна квалификация от тази, посочена от ищеца и по този начин се е произнесъл по непредявен иск. Не се е произнесъл по направеното с отговора на исковата молба евентуално възражение за прихващане. След причиняването на конкретните имуществени вреди на работодателя ищецът се е съгласил писмено да възстанови загубите. Ответникът по касационната жалба Д. А. П., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат В. П., оспорва касационната жалба и претендира присъждането на разноски. По делото е установено, че страните са били в трудовото правоотношение, въз основа на което ищецът е работил като шофьор на товарен автомобил, международни превози. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от Д. А. П. против „Юроспийд“ ООД искове по чл. 215, ал. 1 КТ за заплащане на сумите 4 184,17 лв. командировъчни за месец април 2021 г. и 4 550,21 лв. командировъчни за месец юли 2021 г., ведно със законната лихва, е неправилно. Във връзка с наведените доводи за нарушения на правото на справедлив процес, включително основателността на отказа за отвод и разглеждане на делото в разумен срок съгласно нормите на ЕКЗПЧОС и ХОПЕС е посочено, че същите не са предмет на настоящото производство във връзка с дължимостта на сумите по трудовото правоотношение. По отношение на оплакването за реда на разглеждане на производството, съдът е приел, че спорът по чл. 215, ал. 1 КТ за неизплатени командировъчни не се разглежда по реда на бързото производство, поради което не е налице процесуално нарушение във връзка с разглеждането му по общия исков ред. Установено е, че за м. април 2021 г. и за м. юли 2021 г. са начислени командировъчни в размер на 1 922,43 евро и 1 084,94 евро в съответната левова равностойност, но на ищеца са преведени суми в по-нисък размер, като разликата е съответна на цената на иска – тоест претендираните в настоящото производство суми. Спорен между страните е въпросът дали работодателят правилно е направил удръжки от начислените командировъчни. Като неправилен е приет изводът на първата инстанция, че установената разлика е в резултат на „прихващане“ с дължими на работодателя суми за глоби и репутационни щети вследствие извършени от работника нарушения. Аргументирал се е, че във връзка с възможността на работодателя да удържа суми от дължимите на работника плащания, законодателят изрично е въвел изискването на чл. 210, ал. 1 КТ при ограничена имуществена отговорност да се издаде заповед, която може да бъде оспорена от работника и да се развие исково производство по чл. 210, ал. 3 КТ. Ако липсва оспорване, съгласно чл. 410, ал. 4 КТ работодателят има право да направи удръжки за сумата до размерите, предвидени в чл. 512 ГПК за удръжки от трудово възнаграждение. Прието е за незаконосъобразно направеното от работодателя автоматичното „приспадане“ на цялата сума, равностойна на понесените от него санкции вследствие нарушенията на работника. Допълнително е посочено, че ако се касае за пълна имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 КТ за вреди, причинени умишлено или в резултат на престъпление, то същите следва да бъдат доказани по исков ред, като удръжки е възможно да се направят само въз основа на влязло в сила съдебно решение съгласно чл. 211 КТ. Според съда посочените законови норми не могат да бъдат дерогирани чрез „споразумение“, с което работникът се съгласява на удържането на част от дължимото му възнаграждение, респ. командировъчни. Въззивният съд не се е произнесъл по направеното в срок от ответника по иска – с отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба евентуално съдебно възражение за прихващане. С определение № 2867 от 04.06.2025 г. е допуснато касационно обжалване на решение №№ 171 от 08.05.2024 г. по в.гр.д. № 105/2024 г. на Окръжен съд – София на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за задължението на съда да разгледа всички твърдения и възражения на страните, както и за изложи мотиви по тях, във връзка с направеното от дружеството работодател евентуално съдебно възражение за прихващане. По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: В задължителната съдебна практика, включително и посочената от касатора, е прието, че въззивният съд като решаваща инстанция по същество е длъжен да обсъди всички доказателства по делото, доводите на страните, както и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като следва да се произнесе по основателността на иска, респ. правилността на първоинстанционното решение, в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания. В мотивите на решението трябва да бъдат обсъдени и всички твърдения и възражения на страните, които имат значение за решението по делото. Според ТР №2 от 18.03.2022 г. по тълк. дело №2/2020 г. на ОСГТК на ВКС когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е съчетано с оспорване на основанието на иска, възражението е евентуално. По него съдът се произнася, след като отхвърли останалите. Когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна, тъй като въззивният съд не е изпълнил задължението си съобразно гореизложеното във връзка с направеното в отговора на исковата молба и поддържано и в отговора на въззивната жалба възражение за прихващане. По това възражение въззивният съд не се е произнесъл и не е формирал мотиви. Евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, което е предявено под условие, че претендирането с иска вземане ще бъде уважено. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за произнасяне на въззивния съд по непредявен иск. Ищецът не е длъжен, когато индивидуализира спорното право чрез основанието и петитума на иска, да посочи изрично и неговата правна квалификация. Погрешната правна квалификация, дадена от ищеца, не обвързва съда. Съдът е овластен да окачестви правно спорното право независимо от дадената от ищеца правна квалификация. Правната квалификация е резултат на прилагане на правните норми към изнесените от ищеца факти. Затова тя е задължение на съда, а не на ищеца. В случая въззивният съд правилно е квалифицирал предявения иск, като такъв с правно основание чл.215, ал.1 КТ. Предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената от ищеца защита, Въззивният съд е длъжен да разреши материалноправния спор по същество. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Въззивният съд в рамките на правомощията си ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. В разглеждания случай правилно въззивният съд е приел, че за м. април 2021 г. и за м. юли 2021 г. са начислени командировъчни в размер на 1 922,43 евро и 1 084,94 евро в съответната левова равностойност, но на ищеца са преведени суми в по-нисък размер, като разликата е съответна на цената на иска – тоест претендираните в настоящото производство суми. Правилен е и изводът, че е незаконно, въпреки писменото съгласие на ищеца за това, направеното от работодателя автоматичното „приспадане“ на цялата сума, равностойна на понесените от него санкции вследствие твърденията за нарушения на работника с оглед императивните разпоредби от КТ, които уреждат имуществената отговорност на работниците или служителите за вреди. След като съдът е преценил за основателен иска по чл. 215, ал. 1 КТ за неизплатени на ищеца командировъчни за м. април 2021 г. в размер на 4184,17 лв. и за м. юли 2021 г. в размер на 4550,21 лв., то е следвало да се произнесе и по направеното от ответната страна, при условията на евентуалност, възражение за прихващане със сумата в общ размер 3794,01 лв., представляваща стойността на глоба, заплатена от работодателя във връзка с извършени от ищеца нарушения при изпълнението на трудовата му дейност. Както беше посочено, съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението - чл. 281, т. 3 ГПК. Посоченото налага касиране на обжалваното решение, отмяната му и връщане на делото на за произнасяне по необсъденото възражение за прихващане предвид евентуалната необходимост от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските, направени от страните в касационното производство, ще се произнесе въззивният съд при новото разглеждане на делото. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 вр. ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.