Определение № 84 от 02.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 216/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Имекс Груп“ ООД - Чешка Република, срещу определение №230/28.07.2021г. постановено по в.ч.т.д. №435/2021г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение №260560/27.05.2021г. по т.д.№1566/2018г. на Варненски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на „Имекс Груп“ ООД за възобновяване на първоинстанционното производство.

В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради противоречие със закона – чл.118, ал.1 КМЧП вр. с чл.51, ал.3 ЗМТА. Твърди се, че за разлика от допускане на изпълнение, признаването на чуждестранното арбитражно решение, може да се извърши от органа, пред който е предявено, т.е „инцидентно признаване“, като се прави позоваване в тази връзка на формирана съдебна практика. Според касатора първоинстанционният съд на основание чл.118,ал.1 КМЧП е бил длъжен да зачете установителното действие на арбитражните решение в рамките на висящото дело, след което да постанови възобновяване на спряното производство. Претендира се отмяна на обжалваното определение и на потвърденото с него определение на окръжния съд, възобновяване на производството по т.д.№1566/2018г. на Варненски окръжен съд и връщане на делото на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Извън твърдението за очевидна неправилност на определението по съображения, аналогични на тези изложени в частната касационна жалба, касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. „ При разглеждане на иск по чл.135 от ЗЗД, при който качеството на кредитор на ищеца е установено с чуждестранно арбитражно решение, необходимо ли е спрямо чуждестранното арбитражно решение предварително да бъде проведена нарочна съдебна процедура по признаване и допускане на изпълнението, или сезираният съд е компетентен да зачете арбитражното решение без предварително провеждане на процедура по екзекватура?“.

2. „Компетентен ли е съдът, по повод разглеждане на спора, с който е сезиран, да зачете постановено чуждестранно арбитражното решение по реда на чл.118, ал.1 КМЧП вр. с чл.51, ал.3 ЗМТА преди постановяване на нарочно решение за признаване и допускане на изпълнението на арбитражното решение?“.

Сочи се, че въпросите №1 и №2 са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №278/06.11.2013г. по гр.д.№1108/2012г. на IV г.о. и решение №248/26.10.2012г. по гр.д.№241/2012г. на II г.о. като основание за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като при условията на евентуалност се твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. „Дали за целите на установяване на качеството на „кредитор“ на ищеца в производство по иск по чл. 135 от ЗЗД, съдът е компетентен да зачете постановеното чуждестранно арбитражно решение без провеждане на екзекватура, или е необходимо да бъде проведена предварителна такава ?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие със съдебната практика, формирана по т.д.№2107/2018 г. на СГС; в решение №530/13.03.2020г. по т. д. №2576/2017г. на СГС, потвърдено с решение №144/15.03.2021г. по т.д № 2237/2020г. на САС, поради което с произнасянето си по спора касационната инстанция би унифицирала съдебната практика по тълкуване на правната норма.

4. „ Съдът, като орган на съдебната власт, представлява ли орган, по смисъла на чл.118, ал.1 от КМЧП, пред който е предявен акта и има ли съдът правомощията да извърши признаване на влязло в сила чуждестранно арбитражно решение с оглед нуждите на висящото пред него спряно производство ? “. Сочи се, че по този въпрос е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото се твърди, че липсва практика на касационната инстанция по него.

5. „ Нужно ли е, като предпоставка за развитие на производството по иск по чл.135 ЗЗД, качеството на ищеца като кредитор предварително да бъде установено със сила на пресъдено нещо?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в ТР № 2/09.07.2019г. по тълк.д.№2/2017г. на ОСГТК на ВКС.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от първия ответник по иска по чл.135 ЗЗД „Джайден Юнайтед България“ ООД, в който се излагат доводи за липсата на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и съображения за неоснователността на жалбата по съществото на процесуалния спор. Претендират се разноски за касационната инстанция.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на частната касационна жалба и от втория ответник по иска по чл.135 ЗЗД „ДДК Инвест“ ООД с приложено към него „становище по касационните основания“, в които се твърди, че не са налице сочените от касатора предпоставки да допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното определение е законосъобразно. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните относно основанията за допускане на касационно обжалване, намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното определение въззивният състав от Варненски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на „Имекс Груп“ ООД срещу определение №260560/27.05.2021г., постановено по т.д.№1566/2018г. на Варненски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на „Имекс Груп“ ООД за възобновяване на първоинстанционното производство.

Апелативният състав е посочил, че производството по т.д. №1566/2018г. на Варненски ОС е образувано по предявен от „Имекс Груп“ ООД против “Джайден Юнайтед България” ООД и „ДДК Инвест“ ООД иск с правно основание чл.135 от ЗЗД за обявяване недействителност на апорт от 17.07.2018г. на недвижими имоти в капитала на „ДДК Инвест“ ООД. С влязло в сила определение от 28.01.2019г. производството е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, до приключване на производствата по арбитражни дела №200011-2018 и №600526-2018 на Арбитражната институция при Швейцарската търговска камара - [населено място]. С молба от 17.05.2021г. „Имекс Груп“ ООД е сезирал съда с искане за възобновяване на производството по делото поради приключване на арбитражни дела №200011-2018 и №600526-2018 с окончателни арбитражни решения, които са представени по делото в легализиран превод. Апелативният състав е отразил, че с обжалваното пред него определение първоинстанционният съд е приел, че не са налице основания за възобновяване на спряното съдебно производство, тъй като арбитражните решения не се ползват със сила на пресъдено нещо и изпълняемост на територията на Република България. Съдът е взел предвид, че ищецът не е ангажирал доказателства относно признаването и допускането изпълнение на двете арбитражни решения съгласно Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения.

За да потвърди обжалваното определение, с което е отказано възобновяване на производството по делото, апелативният състав е акцентирал върху безспорното обстоятелство, че процесните арбитражни решения са актове, постановени от арбитраж в държава извън Европейския съюз, поради което по смисъла на чл.51, ал.2 ЗМТА за признаването и изпълнението им се прилагат сключените от Република България международни договори. Съдът е посочил, че съгласно Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение чуждестранни решения е необходимо да се проведе производство по екзекватура в Република България, в резултат на което със сила на пресъдено нещо ще се установи дали чуждестранното решение следва да бъде зачетено и допуснато до изпълнение. В обжалваното определение е подчертано, че искът за признаване и допускане на изпълнението се предявява пред СГС по молба на страната, която иска признаване и допускане на изпълнението, като за това производство, съгласно чл.51, ал.3 ЗМТА, се прилагат разпоредбите на чл.118-122 КМЧП. Отделно според съда в конкретния случай вторият ответник “ДЦК Инвест” ООД не е бил страна в арбитражните производства, поради което постановените арбитражни решения нямат каквото и да е обвързващо действие спрямо него.

Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на атакуваното определение въпросите на касатора: №1. „ При разглеждане на иск по чл.135 от ЗЗД, при който качеството на кредитор на ищеца е установено с чуждестранно арбитражно решение, необходимо ли е спрямо чуждестранното арбитражно решение предварително да бъде проведена нарочна съдебна процедура по признаване и допускане на изпълнението, или сезираният съд е компетентен да зачете арбитражното решение без предварително провеждане на процедура по екзекватура?“ и № 2. „Компетентен ли е съдът, по повод разглеждане на спора, с който е сезиран, да зачете постановено чуждестранно арбитражното решение по реда на чл.118, ал.1 КМЧП вр. с чл.51, ал.3 ЗМТА преди постановяване на нарочно решение за признаване и допускане на изпълнението на арбитражното решение?“. Спрямо тези въпроси не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решение №278/06.11.2013г. по гр.д. №1108/2012г. на IV г.о. и решение №248/26.10.2012г. по гр.д.№241/2012г. на II г.о. Цитираните съдебни актове не са относими към въпросите, тъй като в тях ВКС се е произнесъл по процедурата и условията за признаване на чуждестранни съдебни решения ( по чл.117 и сл.КМЧП), които са различни от регламентацията, касаеща признаване на чуждестранни арбитражни решения, постановени в държава извън ЕС ( по чл.IV от Ню-Й. конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решение, във вр. с чл.51, ал.3 и ал.3 ЗМТА и чл.118-122 КМЧП).

Не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация, както във връзка с горните два въпроса, така и с оглед въпрос №3 „Дали за целите на установяване на качеството на „кредитор“ на ищеца в производство по иск по чл. 135 от ЗЗД, съдът е компетентен да зачете постановеното чуждестранно арбитражно решение без провеждане на екзекватура, или е необходимо да бъде проведена предварителна такава? и въпрос №4: „ Съдът, като орган на съдебната власт, представлява ли орган, по смисъла на чл.118, ал.1 от КМЧП, пред който е предявен акта и има ли съдът правомощията да извърши признаване на влязло в сила чуждестранно арбитражно решение с оглед нуждите на висящото пред него спряно производство? “. Значимите за конкретния процесуален спор въпроси на касатора, а именно – дали чуждестранното арбитражно решение се ползва със сила на пресъдено нещо с факта на постановяването му и ако не – може ли да се иска инцидентно признаване на чуждестранно арбитражното решение пред съда, пред който то се предявява, не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

За да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на чуждестранното арбитражно решение на територията на Република България, е необходимо съгласно чл.51, ал.3, вр. с ал.2 ЗМТА от провеждане на исково производство пред Софийски градски съд за проверка наличието на условията, предвидени в чл.IV от Ню-Й. конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решение (ищецът може да иска признаване на чуждестранното арбитражно решение с цел зачитане силата на пресъдено нещо, без да иска неговото изпълнение с цел допускането му до принудително изпълнение). Производството е триинстанционно, като се прилагат правилата по чл.118-122 КМЧП. По аргумент от чл.118, ал.2 КМЧП, съдът, пред който е висящ друг правен спор, може да зачете силата на пресъдено нещо на постановено чуждестранното арбитражно решение, само и единствено когато липсва спор относно условията за неговото признаване, какъвто не е настоящия случай (в молбата от 26.05.2021г. ответникът „ДДК Инвест“ ООД оспорва признаването на решението без проведена процедура по екзекватура). С оглед така изложените постановки, въпросите на касатора не са от значение за точното прилагане на закона, който е ясен и не се нуждае от тълкуване или от осъвременяване на формираната по него практика. Следва да се има предвид, че решенията, на които се позовава касатора – решение №530/13.03.2020г. по т. д. №2576/2017г. на СГС, потвърдено с решение №144/15.03.2021г. по т.д № 2237/2020г. на САС, за да обоснове противоречива съдебна практика по поставените въпроси, като предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, се отнасят до арбитражно решение на АС при Международната търговска камара, което и било постановено в България и има характеристиката на вътрешно арбитражно решение (а не на чуждестранно арбитражно решение), за което не са приложими разпоредбите на чл.51, ал.2 и ал.3 ЗМТА.

Не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното определение въпрос №5: „ Нужно ли е, като предпоставка за развитие на производството по иск по чл.135 ЗЗД, качеството на ищеца като кредитор предварително да бъде установено със сила на пресъдено нещо?“. От една страна въпросът е относим към наличието на основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, който въпрос е бил решен от първоинстанционния съд с влязлото в сила от 28.01.2019г., с което производството по делото е спряно. От друга страна, въпросът не е решен в противоречие с постановките, съдържащи се в т.2 от мотивите на ТР № 2/09.07.2019г. по тълк.д.№2/2017г. на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД, не е необходимо предварително да бъде установено с влязло в сила решение, но при паралелно развиващи се производство, разглеждащо вземането на кредитора и производство по П. иск, между тях е налице връзка на преюдициалност като производството по иска по чл.135 ЗЗД следва да бъда спряно.

Обжалваното определение не е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като изводите на апелативния състав, обусловили законосъобразността на отказа на първата инстанция за възобновяване на спряното производство, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Не следва да се присъждат разноски за касационна инстанция в полза на ответниците по частната касационна жалба като се има предвид формираната трайна практика на ВКС (включително и на настоящия състав) - определение №511/19.10.2016г. по ч.т.д.№2006/2016г. на ІІ т.о определение №41/23.03.2021г. по ч.гр.д.№3311/2020г. на І г.о,; определение №218/03.05.2021г. по ч.т.д. №2833/2018г. на І т.о и др., съгласно която определението, с което по-горната съдебна инстанция се произнася по частна жалба срещу определение за спиране на делото, респ. за отказ за възобновяването му, няма характер на съдебен акт по чл.81 ГПК и по тази причина с него не се присъждат разноски. Отговорността на страните за разноски е обусловена от изхода на спора - чл.78 ГПК, като под „акт, с който приключва делото” по смисъла на чл.81 ГПК, законодателят е имал предвид онзи съдебен акт, с който съответната съдебна инстанция разрешава спора по същество или прекратява производството по делото по начин, изключващ последващата му висящност пред нея по повод на същия правен спор, какъвтго не е случая с обжалването на определението, с което е отказано възобновяване на производството.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,