Определение № 1495 от 20.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2405/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД, [населено място] чрез Адвокатско дружество „М. и Р.“ чрез адвокат А. С. срещу решение № 122 от 04.12.2017 г. по в. гр. дело № 262/2017 г. на Окръжен съд - Ямбол в частта, с която е потвърдено решение № 393 от 11.07.2017 г. по гр. дело № 1217/2017 г. на Районен съд – Ямбол в частта, с която са обявени на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1 връзка с чл.143, т. 10 и т. 12 ЗЗП за нищожни поради противоречието им със закона като неравноправни клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от сключения между Б. Я. М., ЕГН [ЕГН], от една страна и „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], от друга страна договор за потребителски кредит HL 32845/04.02.2008 г. и ответникът „Юробанк България“ АД е осъден да заплати на Б. Я. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 130 лв. - съдебно-деловодни разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и въззивното решение е очевидно неправилно:

1. Допустимо ли е прогласяване нищожност на процесните договорни клаузи, които са декларативни по своята правна същност? – касаторът поддържа, че съдът не е извършил анализ и установяване наличието на кумулативно дадените условия съгласно решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., както и че този въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/.

2. Какви са начина, критериите и метода, съгласно които съдът установява наличието на двете кумулативно дадени предпоставки на чл. 146, ал. 2 ЗЗП във връзка с индивидуално договаряне на процесните клаузи от договора за кредит?

3. Кои са начинът, методологията и критериите за определяне на „значителност“ на твърдяно неравновесие по смисъла на чл. 143 ЗЗП?

По отношение на последните два материалноправни въпроса касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Относно очевидната неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК касаторът излага следните съображения: не е отчетен декларативният характер и недопустимостта на претенцията за прогласяване нищожността на двете договорни клаузи; не е извършен анализ на съдържанието на двете клаузи; съдът е направил недопустима промяна в смисъла и съдържанието на договора; решението е очевидно неправилно по отношение установяване на индивидуалната договореност на процесните договорни клаузи, както и по отношение установяване значителността на твърдяното неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение, което е един от кумулативно дадените елементи на чл. 143 ЗЗП; не е установено наличието на кумулативно дадените условия на чл. 143 ЗЗП; недопустимо приравняване на приложимия БЛП и договорената годишна лихва; въззивният съд не е обсъдил, че в договора и в частност в процесните договорни клаузи не е предвидена възможност за увеличаване на уговорената лихва; не са обсъдени допълнителните споразумения и останалите документи към процесния договор, които по своята същност представляват извънсъдебни признания на кредитополучателя за дължимите от него суми и приемане на настъпилите промени; въззивното решение е очевидно неправилно и по отношение на становището на съда, че процесните договорни клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП - липсват мотиви; от друга страна, правото за отказ на кредитополучателя и на всяка страна по един договор е гарантирано ex lege и не съществува законово изискване за изрично включване на подобна клауза за отказ от договор в съдържанието на договора.

Ответникът Б. Я. М. /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Въззивният съд е констатирал, че между страните е сключен договор за потребителски кредит HL 32845/04.02.2008 г., обезпечен с ипотека върху търговски обект, находящ се в [населено място], съгласно който банката е отпуснала на кредитополучателя сумата 21 000 евро, от които 3 455 евро за рефинансиране на сключен между кредитополучателя и банката договор за кредит и 17 545 евро за текущи нужди със срок на издължаване 300 месеца. Уговорената в чл. 3, ал. 1 от договор годишна лихва по кредита е в размер на сбора на базовия лихвен процент /БЛП/ на „Юробанк И Еф Джи България“ АД /с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД; сега „Юробанк България“ АД/ за жилищни кредити в евро, действащ за съответния период, плюс договорна надбавка от 0,6 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП е бил в размер 6,35 %.

По отношение клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит съдебният състав е приел, че същата съдържа достатъчно ясна и разбираема за потребителя информация относно съществените условия на кредита по смисъла на чл. 58, ал. 1 ЗКИ и чл. 59, ал. 2 ЗКИ, и за условията и начина на изменение на лихвения процент по сключения договор за банков кредит, което от друга страна му дава възможност да се запознае със същите при проявено желание и грижа за собствените си дела и да реагира при несъгласие с някоя от уговорките или да откаже подписването на договора. Посочил е, че задължението за предварително предоставяне от страна на банката на конкретна методика за изчисляване на изменението на лихвения процент е въведено едва с чл. 33а от Закона за потребителския кредит/ДВ, бр. 58 от 2010 г./ и не е съществувало към момента на сключване на договора. Поради това въззивната инстанция е направила извод, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за потребителски кредит не е нищожна като неравноправна, а е породила целените правни последици.

По отношение на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, в които е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони /чл. 3, ал. 5/, както и че в случай на промяна от банката на БЛП на жилищни кредити по време на действие на договора размерът на погасителните вноски, определен в ал. 1, се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие /чл. 6, ал. 3/, въззивният съд е изложил съображения, че нито едно от кумулативните условията в ЗЗП, допускащи уговорка в договора за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, не са налице, а именно: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия /ОУ/; 2/ тези обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или общите условия, т. е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 ЗЗП.

Посочил е, че независимо, че част от уговорените основания за изменение на възнаградителната лихва са от обективно естество, и дори да се приеме, че лихвата се влияе от пазарните лихвени мерители, като EURIBOR, размерът на БЛП на самата банка и дали да приложи или не резултатът от това изменение зависи от нейната субективна преценка, тъй като размерът на БЛП е опосреден от изричен акт на банката, а не е налице автоматизъм на промяната, липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм, т. е. за начина на формиране на едностранно променената лихва и отделните компоненти в тази формула, и липсва изискване лихвата да бъде повишена именно с конкретния процент на повишение на пазарните лихвени мерители, напр. индекса EURIBOR, т. е. липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса. Приложената от банката методология за формиране на промените в БЛП и предвидените в нея индекси като индикатори за промяна на БЛП са неясни като механизъм на действие и не са сведени до знанието на ищеца. Съдебният състав е констатирал, че не е предвидена възможност за реципрочно намаляване на лихвата при снижаване на нефиксирания индекс, формиращ възнаградителната лихва, при понижаване на някои от пазарните индекси, като от заключението на вещото лице се установява, че съвкупната промяна на компонентите, определящи БЛП на банката за периода на кредита, са в посока увеличение.

Въз основа на изложените съображения и позовавайки се на константна практика на ВКС, въззивната инстанция е заключила, че липсата на точна методика за определяне на БЛП и математическа формула за изчисляване на дължимата договорна лихва не само в договора за кредит, както и възможността за едностранна субективна промяна от страна на банката, води до извода за уговаряне на клаузата единствено в полза на търговеца и до значително нарушаване на правата на потребителя. Невъзможността на потребителя да изчисли размера на погасителната си вноска, респ. да има предвидимост за задължението си по договора за кредит, както и възможността на банката едностранно да променя, без предупреждение и без уведомяване, с незабавен ефект БЛП, ясно сочи на неравноправността на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора и на нарушаване на съществени права на кредитополучателя като потребител на банкова услуга. Въззивният съд е приел, че посочените две клаузи от договора за кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 10, т. 12 и т. 13 ЗЗП, като изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо.

Съдебният състав е съобразил разпоредбите на чл. 146, ал. 1 – ал. 3 ЗЗП, констатирал е, че по делото не е проведено доказване от банката, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит са индивидуално уговорени, поради което е направил извод, че същите са нищожни и не пораждат действие за потребителя на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания първи правен въпрос „допустимо ли е прогласяване нищожност на процесните договорни клаузи, които са декларативни по своята правна същност“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, предвид липсата на допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Касаторът е цитирал решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., в което е даден отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Съгласно това решение, както и решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., „основният критерий за приложимостта на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл. 147, ал. 1 ЗПП/; че потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин /решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11/; както и че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока /решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10/, но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал. 2 ЗПП/, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл.145, ал. 1 ЗЗП/.“ Съдебният състав в съответствие с константната практика на ВКС е извършил анализ на събраните доказателства, установил е конкретните факти и обстоятелства, обсъдил е процесните договорни клаузи и е направил извод за тяхната нищожност поради неравноправност на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 10, т. 12 и т. 13 ЗЗП и за неприложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.

Ако касаторът е имал предвид въпроса „неравноправни ли са клаузи в договорите за банков ипотечен кредит, с които банката едностранно изменя размера на лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП“, то този въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 169/22.10.2024 г. по т. д. № 1609/2023 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. Съгласно практиката на ВКС предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. По договор за предоставяне на ипотечен банков кредит, какъвто е процесният, условията, при които банката може едностранно да увеличава ставката на уговорената възнаградителна лихва, трябва да са формулирани ясно, като методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти и клаузата не може да съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото за изменение. Въз основа на ясни и разбираеми критерии кредитополучателят трябва да може да предвиди изменението на референтния лихвен процент /променящата се величина на възнаградителната лихва/, което банката извършва едностранно. Необходимо е между страните по кредитното правоотношение да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно, методиката за изчисление на възнаградителната лихва, респ. на референтния лихвен процент също е елемент от договора за кредит, което, само по себе си, изключва възможността той да бъде променян едностранно. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на услугата, както и когато методиката на банката като нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не може да се приложи правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което тази клауза се явява неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП във връзка с чл. 143 ЗЗП. Основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. Съдебният състав в съответствие с константната практика на ВКС е извършил анализ на събраните доказателства, установил е конкретните факти и обстоятелства, обсъдил е процесните договорни клаузи и е направил извод за тяхната нищожност поради неравноправност на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 10, т. 12 и т. 13 ЗЗП и неприложимост на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.

С оглед наличието на константна практика на ВКС по първия, посочен от касатора въпрос, която не се налага да бъде променяна, не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория и третия материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. От една страна, в настоящия случай касаторът не е обосновал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на приложима законова разпоредба, до различни възприети правни разбирания или до необходимост от отстраняване на непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството. От друга страна, по релевантните материалноправни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.

Посочените от касатора материалноправни въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в различни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, напр. решение № 98/25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60058/04.11.2021 г. по т. д. № 2702/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 231/06.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други. В първите две решения е прието, че индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. Съгласно последните три решения доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата, в случая ответната банка - настоящ касатор. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява, че клаузата е сключена индивидуално.

По отношение на последния материалноправен въпрос е формирана практика на Съда на ЕС СЕС/, която е съобразена от въззивната инстанция. В решение от 14.03.2013 г. по дело № С-415/11, EU:C:2013:164, Mohamed Aziz срещу Caixa d ґEstalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa /Catalunyacaixa/, постановено във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори, СЕС се е произнесъл, че „чл. 3, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „значителна неравнопоставеност” в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право.” Съгласно решение от 16.01.2014 г. по дело C-226/12, EU:C:2014:10, Constructora Principado SA срещу Jos й Ignacio Menйndez Бlvarez „ за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност, запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за които е сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, както и всички останали клаузи от договора”. В решение от 03.10.2019 г. по дело С-621/17, EU:C:2019:820, Kiss и CIB Bank, т. 51, решение от 13.10.2022 г. по дело С-405/21, EU:C:2022:793, FV срещу Nova kreditna banka Мaribor d.d., т. 22 и цитираната в тях съдебна практика е изразено разбирането, че разглеждането на въпроса дали съществува евентуална „значителна неравнопоставеност“ не следва да се ограничава до количествена икономическа преценка, основана на сравнение между общата стойност на операцията, предмет на договора, от една страна, и разходите, поставени в тежест на потребителя с тази клауза, от друга страна. Всъщност значителна неравнопоставеност може да произтича от самия факт на достатъчно тежко посегателство над правното положение, в което е поставен потребителят, като страна по съответния договор, по силата на приложимите национални разпоредби, независимо дали под формата на ограничаване на съдържанието на правата, които според тези разпоредби той извлича от договора, или под формата на пречка за тяхното упражняване, или пък на поставянето в негова тежест на допълнително задължение, непредвидено от националните правила. В решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703, Andriciuc и др., т. 45 и цитираната в него съдебна практика СЕС е постановил, че в договора трябва прозрачно да е изложено конкретното действие на механизма, на който се позовава съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да прецени въз основа на точни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Предвид транспонирането на посочената Директива в националното право на Република България /§ 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ тълкуването на термина „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“ по чл. 143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС. В настоящия случай въззивният съд, като е отчел предмета на договора, взел е предвид обстоятелствата във връзка със сключването му, съобразил е и други договорни клаузи и доказателства, установил е, че ищецът в качеството си на потребител не е могъл да прецени въз основа на точни и разбираеми обективни критерии произтичащите за него икономически последици относно размера на погасителните вноски поради едностранна промяна на договорната лихва, и е направил извод за значителна неравнопоставеност между страните по договора за кредит, нарушаване на съществени права на кредитополучателя като потребител на банкова услуга и неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, не се е отклонил от практиката на ВКС и СЕС по релевантните правни въпроси.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд - Ямбол. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение