Определение № 1856 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2743/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. П. срещу решение № 64 от 22.08.2024 г. по в. т. д. № 97/2024 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 141 от 17.05.2024 г. по т. д. № 452/2022 г. на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „Д. - 67” ЕООД, [населено място] иск за заплащане на сумата от 60 000 лв., предявена частично от 100 000 лева, представляваща полагаща й се част от печалбата за две години (2021 и 2022 г.) по договор за съвместна дейност от 14.10.2020 г., ведно със законната лихва считано от завеждането на делото на 14.12.2022 г. до окончателното изплащане. Касационната жалбоподателка поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага оплаквания, че съставът на Бургаски апелативен съд не е обсъдил релевираните с въззивната жалба доводи и не е изложил мотиви към постановения от него съдебен акт. Твърди, че въззивното решение не дава отговор на оплакванията, че сключеният от страните договор няма характеристиката на договор за гражданско дружество, както и че съставът на Бургаски апелативен съд безкритично е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В касационната жалба се оспорва извода на въззивния съд, че липсата на регистрация на гражданското дружество в регистър БУЛСТАТ и в НАП е явно доказателство за липсата на изпълнение на процесния договор. Касационната жалбоподателка сочи, че съгласно договора извършването на тези регистрации било задължение на ответното дружество, поради което от неизпълнение му то не можело да черпи изгодни за себе си последици. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касационната жалбоподателка поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд, извършвайки самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди всеки един от въведените в производството фактически и правни доводи на страните и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им, съобразявайки възприетото от първоинстанционния съд в решението му, а така също трябва ли съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки всички доказателства в производството, както и правилата на формалната логика, опита и научното знание?; 2. Длъжен ли е съдът, извършвайки правораздавателната си дейност, да се ръководи от основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенство на страните, решаване на правния спор, както и да не допуска нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти (явна необоснованост)?“. Твърди, че по първия въпрос съдът се е отклонил от практиката на ВС и ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 246 от 28.12.2018 г. по дело № 4719/2017 на ВКС, IV г.о., решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 43 от 04.06.2014 г по т. д. № 213/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г. на ВКС, I г. о., а във връзка с втория въпрос се позовава на определение № 140 от 20.03.2018 г. по ч. т. д. № 726/2018 г. на ВКС, I т. о., определение № 127 от 16.03.2018 г. по ч. гр. д. № 866/2018 г. на ВКС, IV г. о., определение № 16 от 14.01.2019 г. по ч. т. д. № 2732/2018 г. на ВКС, I т. о., определение № 638 от 07.12.2022 г. на ВКС, І т. о. Сочи, че необосноваността на фактическите констатации, върху които въззивният съд е изградил правните си изводи при постановяване на крайния си съдебен акт, както и явното им противоречие със събрания доказателствен материал са довели до неговата очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба „Д. - 67“ ЕООД изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, както и постановено при изяснена фактическа обстановка. В първоинстанционния акт е установено, че на 14.10.2020 г. между страните е сключен договор за съвместна дейност, като за ответното дружество договорът е бил подписан от управителя Д. Д.; с договора съдружниците са се съгласили да обединят усилията си за извършване на стопанска дейност, изразяваща се в инвестиции и експлоатация на сграда за обществено хранене – бистро „Воденицата“ в [населено място]; в договора е предвидено управлението на дружествените работи и представителството пред трети лица да се осъществява от съдружника „Д. - 67“ ЕООД. В първоинстанционното решение е констатирано, че съгласно чл. 6 от договора всеки от съдружниците има право на част от печалбата на дружеството, а именно 50 %, като печалбата се определя и изплаща от управляващия съдружник „Д. - 67“ ЕООД до 31 октомври на всяка текуща година и не следва да бъде по-малко от 50 000 лв. Бургаски окръжен съд е установил, че по силата на договор за наем от 30.10.2020 г. ответникът „Д. - 67“ ЕООД е наел процесния обект, собственост на „Благоустройствени строежи“ ЕООД, след проведен открит публичен конкурс за отдаването му под наем за срок от пет години. Посочил е, че съгласно договора за наем наемателят няма право да преотстъпва или пренаема обекта нито частично, нито изцяло, или да стопанисва и ползва същия съвместно с трети лица, под каквото и да е било форма. Първоинстанционният съд е приел, че по делото не са събрани доказателства за осъществявана съвместна дейност по процесния договор, който според състава на съда притежава характеристиките на договор за гражданско дружество. Изтъкнал е, че представеният по делото фискален бон, от който е видно, че е направена покупка в ресторант „Воденицата“, [населено място], Приморски парк, установява, че обектът е действащ, но не може да установи експлоатацията му от гражданското дружество на страните, доколкото издателят на документа е ответното дружество. В обжалваното въззивно решение е извършен анализ на сключения между страните договор от 14.10.2020 г., като решаващият състав на Бургаски апелативен съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че договорът е с характеристиките на договор за гражданско дружество. Въззивният съд е приел, че договорът очертава само най-общо параметрите на планирана съвместна експлоатация на сграда, нуждаеща се от инвестиции, за да функционира като заведение за обществено хранене. Посочил е, че съдружниците е следвало да си поделят поравно необходимите в тази връзка разходи, без да са посочени конкретните им стойности, като ползването на сградата е трябвало да се осигури от ответника, а ищцата е следвало да извършва рекламната дейност и да организира събития за привличане на клиенти. В решението на апелативния съд е прието, че постигнатото съглашение има само рамков характер. Въззивният съд е намерил, че по делото няма данни страните да са предприели реална съвместна дейност, както и че такъв извод не може да бъде направен от представения с исковата молба фискален бон от 09.11.2022 г. Изложил е съображения, че развиващите стопанска дейност граждански дружества се вписват в регистър БУЛСТАТ и подлежат на данъчна регистрация. В атакуваното решение е формиран извод, че след като не е започнала предвидената с процесния договор обща стопанска дейност, няма как да се разпределя печалба от нея. Изразено е становище, че липсата на изпълнение на договора изключва приложението на клаузата на чл. 6, ал. 2, гарантираща на ищцата дивидент от минимум 50000 лв. годишно. Същевременно, въззивният съд е споделил и съжденията на първоинстанционния съд, че посочената уговорка противоречи на забраната по чл. 361, ал. 2 ЗЗД за изключване на съдружник от участие в загубите или печалбите. С оглед изложеното в атакуваното решение е прието, че исковата претенция е неоснователна. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият процесуален въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретния спор. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява решаващият състав на апелативния съд да се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставения релевантен процесуален въпрос. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – известните на състава решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и посочените от касационната жалбоподателка, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които е въведено питането по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че съставът на апелативния съд не е дал отговор на оплакванията в жалбата за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че сделката, от която се извежда спорното материално право, има характеристиките на договор за гражданско дружество. В атакуваното решение действително са споделени изводите на първоинстанционния съд, но въззивният съд е извършил и собствена преценка относно вида на договора съобразно уговорките на страните относно задълженията им по сделката. Изложените от касационната жалбоподателка във връзка с въпроса съображения, че страните са били обвързани не от договор за гражданско дружество, а от ненаименовано съглашение, насочват към оспорване правилността на въззивния акт и не могат да мотивират допускането му до касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/ и в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, който се отнася до задължението на съда за спазване на основополагащи принципи на съдопроизводството и е свързан с доводите на касационната жалбоподателка за явна необоснованост на въззивното решение, и въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, следва да се разгледат заедно. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява и допуснато нарушение на основополагащи принципи на гражданския процес. Оплакванията на касационната жалбоподателка за несъответствие на изводите на въззивния съд на събраните по делото доказателства са свързани с правилността на въззивното решение и предполагат извършване на проверка на доказателствения материал по делото, която не би могла да се осъществи в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. С оглед горния резултат и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 5280 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение