Определение № 2647 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1572/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби на М. А. К., както и на А. Я. С. срещу определение № 280 от 30.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 50/2026 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 14190 от 04.11.2025 г. по гр. д. № 7720/2024 г. на Пловдивския районен съд, с което е върната исковата молба на М. А. К. против А. Я. С. в частта по предявения иск за делба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], обл. П., ведно с построените в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** и селскостопанска сграда с идентификатор ****, и производството по делото в тази част е прекратено. Жалбоподателките считат определението за неправилно и незаконосъобразно, поради което искат неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частните касационни жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирана лица, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на М. К. срещу А. С. за делба на посочения недвижим имот, като впоследствие е включен и друг недвижим имот, както и един лек автомобил. В проведеното на 15.09.2025 г. открито съдебно заседание първоинстанционният съд, позовавайки се на ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед задължението му да следи за нищожността на правни сделки, е посочил, че по отношение на представения по делото договор за доброволна делба от 1998 г. са налице съмнения, че същият представлява нищожно дарение и е дал възможност на страните да вземат становище. В същото съдебно заседание страните са заявили допълнително основание, на което техните праводатели са придобили имота – изтекла в тяхна полза придодобивна давност, считано от сключването на договора за доброволна делба. С оглед релевираното ново придобивно основание районният съд е приел, че са налице нередовности на предявения иск за делба на описания по-горе имот, доколкото с оглед евентуалната изначална недействителност на договора за доброволна делба от 1998 г. и твърденията на страните, че праводателите им са завладели имота, като са го владели срещу останалите съсобственици, в производството по делба следва да участват и лицата, чиято идеална част от имота се твърди да е придобита по давност. С оглед на това, с определение от 15.09.2025 г. исковата молба е оставена без движение, като на ищцата са дадени указания, че в двуседмичен срок следва да насочи иска си за делба и срещу А. Я. С. и Н. Я. С., като е посочено, че при неизпълнение указанията на съда в срок, исковата молба ще бъде върната, а производство по делото в тази част – прекратено. В изпълнение на указанията, на 25.09.2025 г. е постъпила молба от ищцата, в която е заявено, че въпросът за действителността на договора за доброволна делба от 1998 г. е ирелевантен за спора, както и че наследодателите на страните се легитимират за собственици на имота въз основа на представен по делото нот. акт № 45/1998 г. Посочила е още, че доколкото страните не спорят относно изтеклата 10-годишна придобивна давност в полза на техния праводател, повдигнатият от съда въпрос за недействителност на договора за доброволна делба от 1998 г. не следва да се разглежда, като не следва да се конституират за участие в производството други лица като страни. Поради неизпълнение на указанията районният съд е върнал исковата молба по отношение посочения имот и е прекратил производството по делото в тази част. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на районния съд, като е приел, че същият е обявил на страните, че ще провери валидността на договора за доброволна делба, от който те черпят права, поради неспазване на предвидената в закона форма. Посочил е, че в производството по делба следва да вземат участие като страни всички страни по този договор за доброволна делба, респ. техните наследници, които имат качеството задължителни необходими другари, което обуславя съвместната процесуална легитимация на съсобствениците, за която съдът следи служебно, и има задължение да даде указание на участващите съделители да конституират като страни в делбата лицата, за които има данни по делото, че притежават права върху делбените имоти. Съдът е посочил, че дали договорът за доброволна делба от 1998 г. е нищожен, респ. дали констативният нотариален акт, издаден по документи, удостоверява права, са въпроси по съществото на спора и следва да се обсъждат в решението по делото. Преди да разгледа по същество частните касационни жалби, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторката М. А. К. се посочва, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Следва ли въззивният съд, при подадена жалба, съдържаща редица оплаквания /от процесуален и материалноправен характер/ срещу дадените от първата инстанция указания, неизпълнението на които е мотивирало Пловдивския районен съд да прекрати производството по делото, да обсъди правилността на тези указания, в светлината на доводите и мотивите на страната, отказала тези указания да бъдат изпълнени; 2. Посоченото тълкувателно решение, прието през 2020 г., и изразеното от ВКС разбиране за служебно произнасяне по въпрос за действителността на договор, може ли да намери приложение спрямо един договор за доброволна делба, сключен през 1998 г.; 3. При положение че съдът е сезиран с особено делбено производство, в което двете страни- наследници не оспорват правата на своите наследодатели, оформени в представения констативен нотариален акт, съдът може ли да подложи на проверка и оспорване един издаден констативен нотариален акт за собственост от 1998 г., удостоверяващ легитимацията им като собственици, който акт никой не оспорва; 4. Недействителен ли е договор за доброволна делба, в който страните – участници са заявили, че считат всички отношения между тях за уредени и никой няма претенции един спрямо друг – изявление, което фигурира в стотици подобни договори за доброволна делба; 5. Следва ли в тази делба, инициирана от наследници, да се конституират за участие и предходни съсобственици. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторкaта А. Я. С. се посочва, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е служебно да се изисква документ от страните – договор за доброволна делба, при липса на позоваване от страните на такъв документ и липса на твърдения в исковата молба и в отговора на исковата молба за такъв договор, след което съдът служебно да проверява нищожността на този договор, без наведени възражения от страните в тази насока; Съставлява ли посоченото нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес; 2. Длъжен ли е съдът да зачете задължителната обвързваща доказателствена сила на констативния нотариален акт по чл. 587 ГПК и правният извод на нотариуса за съществуването на това право счита ли се за верен до доказване на противното с влязло в сила решение, при липса на направено в съдебното производство оспорване, както на осъществяването на придобивното основание, така и на съществуването на самото право и при признаване на доказателствената сила на нотариалния акт от всички страни в процеса; При описаната хипотеза, допустимо ли е съдът служебно да изисква от страните документи, като договор за делба, предхождащи констативния нотариален акт, за които страните не въвеждат твърдения, в случай че страните се позовават на нотариален акт и признават неговата сила; 3. Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните съгласно изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частните касационни жалби до разглеждане в случая не са налице. Първият въпрос, формулиран в изложението на касаторката М. К., както и третият въпрос на касаторката А. С., относими към дейността на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, при разрешаването на който следва да се обсъдят всички твърдения, доводи и възражения на страните, са от значение за всяко гражданско дело и съставляват оплакване за неправилност на въззивното определение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и доводите на страната, поради което не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, тоест съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. В случая обаче въззивният съд е обсъдил всички релевирани възражения в частните жалби и е изложил свои мотиви, като е съобразено и посоченото по-горе тълкувателно решение, поради което по тези въпроси не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият поставен въпрос в изложението на касаторката М. К., както и първият въпрос в изложението на касаторката А. С., свързани с възможността на съда да се произнесе служебно по нищожността на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор, са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС. С ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства. Когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността, и да изпълни задължението си по чл. 146, т. 2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността, съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение, като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая въззивният съд е постановил обжалваното определение в съответствие със задължителните разяснения, дадени в цитираните по-горе тълкувателни решения, и по тези въпроси също не следва да се допусне касационно обжалване. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпросите касаещи доказателствената сила на констативния нотариален акт (третия въпрос в изложението на касаторката М. К. и втория въпрос в изложението на касаторката А. С.). Същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не са намерили отражение при постановяване на съдебния акт. Освен това позоваването на противоречие на въззивното определение с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС по тези въпроси е неоснователно, тъй като въззивният съд не е приел, че издаденият в полза на наследодателите на ищците констативен нотариален акт се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, а посочил, че е налице вероятност договорът за доброволна делба от 1998 г., въз основа на която е издаден констативният нотариален акт, да е нищожен. Не е налице противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС относно съдържанието на мотивите на въззивното определение. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по четвъртия формулиран от касаторката М. К. въпрос, тъй като дали договорът за доброволна делба е нищожен, е въпрос по съществото на спора и не е предмет в настоящото производство за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По отношение на петия поставен въпрос от касаторката М. К. следва да се посочи, че съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС № 1/1985 г., т. 12, б. „д“, съсобствениците са задължителни другари в производството по прекратяване на съсобствеността, тъй като само делба с участието на всички съпритежатели на правото на собственост, би могла да доведе до ликвидиране на съсобствеността. Задължителното другарство обуславя съвместна процесуална легитимация на съсобствениците по иска за делба; за нея съдът следи служебно и има задължение да даде указания на участващите съделители да конституират в процеса и лицата, за които има данни по делото, че притежават права върху делбените имоти. В този смисъл е и казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 60 от 17.07.2017 г. по гр. д. № 3431/2016 г., І г. о. В случая съдът е действал в съответствие с посочената практика на ВКС, доколкото е указал на ищцата да насочи иска за делба и по отношение на останалите страни по договора за доброволна делба, с оглед констатираното съмнение за неговата валидност и нуждата от участието им в производството. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие със задължителната практика на ВКС изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Обжалваното определение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. В случая от съдържанието на мотивите му не се разкрива да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,