Определение № 5817 от 12.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3261/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 112/08.05.2025 г. по гр.д. № 629/2024 г., с което Апелативен съд – Велико Търново, потвърждавайки решение № 160/26.07.2024 г. по гр.д. № 615/2023 г. на Окръжен съд – Ловеч, е осъдил Областна дирекция на МВР – Ловеч да заплати на И. А. С. сумите 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени от трудова злополука, настъпила на 25.12.2014 г., ведно със законната лихва от 23.12.2019 г., 54 710.57 лв. – обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука, изразени в разходите за лечение, ведно със законната лихва от 25.12.2014 г., и 37 509.30 лв. – обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука, изразени в разликата между трудовото възнаграждение и обезщетенията от общественото осигуряване, ведно със законната лихва от 24.03.2016 г., като исковете са квалифицирани по чл. 78 ЗДСл. Решението се обжалва от Областна дирекция на МВР – Ловеч с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси, уточнени съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. В установяване на основанието на предявен иск за обезщетение на вреди от телесна повреда или смърт на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР необходим ли е влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 60 КСО, а ако такъв не е издаден – при какви условия следва да се приеме, че е налице хипотеза по чл. 58, ал. 1 КСО, възпроизведена в чл. 7, ал. 2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (НУРРОТЗ)? и 2. Възниква ли вземането за обезщетение по чл. 238 ЗМВР, ако средната телесна повреда е причинена, респ. настъпила в междудневната или междуседмичната почивка по време на командироването на служителя със заповед по чл. 181а ЗМВР? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд е отговорил на първия в противоречие с решение № 205/08.10.2018 г. по гр.д. № 5039/2017 г. на ВКС, IV-то ГО, а на втория – в противоречие с решение № 178/10.09.2019 г. по гр.д. № 3418/2018 г. на ВКС, IV-то ГО – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон – присъдените обезщетения са за вреди от средна телесна повреда, която не е установена по надлежния ред и която не е причинена при или по повод изпълнение на служебните задължения на ищеца, полицейски служител в МВР. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация И. А. С. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред тази инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е намерил, че в периода 01.07.2002 г. – 24.03.2016 г. ищецът е полицай в група „Охрана на обществения ред“, сектор „Охранителна полиция“, Районно управление „Полиция“ към Областна дирекция на МВР – Ловеч. Съгласно заповед № 295з-488/08.12.2014 г. на директора на ОД МВР – Ловеч на основание чл. 181а ЗМВР той и други полицейски служители в ОД на МВР – Ловеч са командировани за времето от 11.12.2014 г. до 27.12.2014 г. в [населено място], обл. Ямбол и придадени в разпореждане на директора на Районна дирекция „Гранична полиция“ – Елхово със задачата да участват в специализирана полицейска операция в зоната на отговорност на дирекцията за предотвратяване, пресичане и разкриване на престъпления, свързани с незаконна миграция и трафик на хора на държавната граница на Република България с Република Турция. Въззивният съд е приел, че в установяване на основанието на предявените искове за обезщетение на вредите от средната телесна повреда, причинена на ищеца на 25.12.2014 г., е необходим влязъл в сила индивидуален административен акт – разпореждане по чл. 60 КСО, но в конкретния случай, поради изключението, предвидено в третата хипотеза на чл. 58, ал. 1 КСО, възпроизведена в чл. 7, ал. 2 НУРРОЗ, разполага с компетентност да установи дали има характер на трудова злополука внезапното увреждане на здравето на ищеца от нанесения побой в ранните часове на 25.12.2014 г. в бар Я. в [населено място], обл. Ямбол. При събраните данни от извършената проверка по инициатива на органа на назначението, според които ищецът не е допуснал дисциплинарно нарушение и няма вина за побоя, както и тези, според които срещу собственика на бара и друг съизвършител е образувано ДП № 94/2016 г. ОСлС при ОП – Ямбол за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, вр. ал. 2, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, е имало основание да се предположи, че причинената на ищеца средна телесна повреда ще доведе до инвалидност, а неизпълненото задължение по чл. 58, ал. 1, пр. у КСО, респ. чл. 7, ал. 2 НУРРОЗ на компетентния административен орган да разследва злополуката предоставя на съда в правомощие да установи или изключи трудовия характер на злополуката, включително като съобрази решението от 26.02.2016 г. на ТЕЛК за определената на ищеца трайно намалена работоспособност (инвалидност) 96 %, 70 % от които е за уврежданията от средната телесна повреда. След това съдът е намерил, че трудовата злополука/причинената средна телесна повреда е при изпълнение на служебните задължения на ищеца, а изводът не опровергава установеното по делото обстоятелство, че нападението е станало в ранните часове през втория почивен ден на ищеца. Той се е намирал в срока и условията на командироване, определени със заповедта по чл. 181а ЗМВР – в мястото на командироване, извън осигурената му квартира. При поставената със заповедта задача - предотвратяване на миграционните процеси и опазване на българската граница, следва да се приеме, че заповедта забранява на командированите полицейски служители да напускат местата на командироване, определени от РДГП – Елхово. Въззивният съд е заключил, че хипотезата на трудова злополука е разширена, а средната телесна повреда, причинена на ищеца, е функционално свързана с изпълнението на заповедта по чл. 181а ЗМВР. Добавил е изводът за трудовия характер на злополуката да обосновават и установените по делото обстоятелства, че ищецът е бил предупреден от колеги да не ходи в това заведение, защото ставали инциденти с полицаи, и докато нападателите са го ритали в главата и гърба, единият е казал: „Катаджии мръсни, напълнихте града.“ При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че първият повдигнат въпрос обуславя решението. В решение № 205/08.10.2018 г. по гр.д. № 5039/2017 г., IV-то ГО, на което касаторът се позовава, а и в цитираното с него, се приема, че в своята практика ВКС не допуска инцидентно установяване на характера на злополуката в исковото производство, образувано по претенция за обезщетяване на вредите от нея. Прието е, че изключение се допуска само в хипотезите по чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ, които възпроизвеждат законовото разрешение в чл. 58, ал. 1 КСО, т.е. когато компетентният админинистративен орган не е изпълнил задължението да разследва злополуката. Когато се установи, че при злополука е причинено увреждане на повече от трима работещи или че има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност или смърт, разпоредбата на чл. 58, ал. 1 КСО, респ. чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ задължава компетентният административен орган да разследва злополуката и не обвързва задължението със срокове. Законът не поставя задължението в зависимост от сезиране на органа. Компетентният административен орган е длъжен и служебно да предприеме предписаните от закона действия по разследването. Неизпълнението на задължението съставлява противоправно бездействие, което възпрепятства издаването на акта по чл. 60 КСО. В тази хипотеза пострадалият не разполага с разпореждане, с което злополуката се приема или не за трудова именно поради незаконния отказ за разследване от компетентния административен орган. Съдът може инцидентно да установи какъв е характерът на злополуката, защото с друг ред на защита пострадалият не разполага. И обратното. Когато се касае за злополука, при която са пострадали по-малко от трима работници, от която не е настъпила инвалидност или смърт, законът не предвижда задължение за служебно разследване на злополуката. В този случай не е допустимо инцидентно установяване на характера на злополуката и за да бъде приета същата за трудова, пострадалият трябва да представи влязъл в сила акт по чл. 60 КСО. Практиката е утвърдена и с решение № 50264/19.12.2022 г. по гр.д. № 4558/2021 г., ВКС, IV-то ГО, но тя е по искове за обезщетение за вреди от трудова злополука. Разгледаните искове обаче са за обезщетение за вреди от претърпяна средна телесна повреда и са от служител на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, който претендира обезщетения над размера в чл. 238, ал. 1, пр. 2 ЗМВР. По исковете за обезщетение по чл. 238, ал. 1 и 2 ЗМВР, а преди – чл. 255, ал. 1 и 2 ЗМВР (отм.) също има казуална практика – решение № 688/17.11.2025 г. по гр.д. № 649/2025 г. ВКС, III-то ГО и цитираните в него. Те изясняват предпоставките/материалноправните условия за възникване на вземането за обезщетение, за което утвърдената практика приема, че по исков ред може да се претендира над размерите в чл. 238, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР. Така акцентът на повдигнатия въпрос, респ. обуславящия му характер, е върху това дали установяването на характера и степента на увреждането на държавен служител по ЗМВР, респ. неговата смърт, изисква разпореждане по чл. 60 КСО, а когато такова не е издадено – поставя установяването на факта в компетентност на съда, но само при изключенията в чл. 58, ал. 1 КСО, респ. чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ. Налице са общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Те са налице и по другия въпрос. По него на настоящия състав практика не е известна, а също е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, включително с необходимост казуалното тълкуване да изследва дефинициите в § 1, т. 5 – 8 ДР ЗМВР. При тези мотиви, съдът