Определение № 301 от 24.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 1199/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, oбразувано по частна касационна жалба на М. Н. Н. против определение № 468/13.02.2020 г. по ч.гр.д. № 256/2020 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по частната касационна жалба не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане на частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Със своето изложение, инкорпорирано в частната касационна жалба, частният касатор Н. е разглеждала разбирането си за неправилност на изводите на съда, с оглед наличие на упълномощаване на адвокат, съобщението, до който, според нея, обосновавало извод за единствено валидно получено съобщение за решението. В тази връзка е поставяла множество въпроси като – „ кой е адресат по делото..”, „допустимо ли е отклоняване от посочения по делото адрес за връчване…” и др., като всичките тези въпроси съдържателно са обобщени от страната с въпроса / болтиран и изведен с различен шрифт/- „ При извършено връчване на книжа на два адреса и адресата – съответно до адвоката и до страната, въпреки изрично посочения по делото адрес за връчване и адресат, съответно упълномощения адвокат, от кое връчване се броят сроковете.” Страната е изложила своето разбиране за това, че личното връчване на страната било без значение, като съдът бил задължен да я уведоми, само чрез процесуалния й представител.Поддържано е основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК,като е посочено в тази връзка, че въпросите не били уредени ясно” има смесване на понятия адресат”, като съдът „ асоциирал понятието само със страната”. Така лаконично е обоснован посоченият допълнителен критерий. Направено е и искане „при необходимост” съдът да уточнява и допълва поставените въпроси.Други доводи не са развити. Частният касатор не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разрешенията дадени с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г., поставеният и съдържателно обобщен от страната въпрос -„ При извършено връчване на книжа на два адреса и адресата – съответно до адвоката и до страната, въпреки изрично посочения по делото адрес за връчване и адресат, съответно упълномощения адвокат, от кое връчване се броят сроковете.” е общ, формулиран при смесване на понятия, като „ съдебен адресат” и пълномощник. Първото понятие е изяснено от закона и еднозначно възприето от теорията и практиката – арг. чл.40, ал.1 ГПК, легално определящ това понятие, като посочено от страната физическо лице в седалището на съда, на което да се връчват съобщенията по делото.Това е лице различно, обикновено, от процесуалния представител, но същият само при изрично посочване може да изпълнява и такава функция. Адв. П .К. е пълномощник на страната и е обозначена като такъв, а не като съдебен адресат. Или така поставен въпросът съдържа редица неточности, но дори и да бъде възприет като релевантен страната не обосновава с лаконичните си твърдения наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието предполага, установеност, на това, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки, страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в подкрепа на разбирането си, за това, че е налице разглежданото основание. За такъв аргумент, не може да се счита твърдението й, че въпросите не били уредени ясно” има „смесване на понятия адресат”, като съдът „ асоциирал понятието само със страната”. Конкретни норми, обаче частният касатор не е разгледала в този общ контекст, нито е обосновала като нуждаещи се от тълкуване конкретни разпоредби. Освен това, правната уредба на съобщенията / чл.37 и сл.ГПК/ е тълкувана многократно, като по нея е налице многобройна практика – както казуална, така и тълкувателна една част, от която е разгледана и посочена и от въззивният съд, като мотивираща крайният му извод за просрочие на въззивната жалба, с оглед личното получаване от страната на съобщението за решението.. Или с оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение