Определение № 430 от 14.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 1124/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], срещу решение № 1527/ от 17.08.2012г. по т.д. № 666/2012г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1087/ 30.09.2011г. по т.д. № 1299/2006г. на Софийски градски съд, ТО, и е отхвърлен иска на касатора срещу [фирма] по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за доставка на котелно гориво на обща стойност 462 698 щатски долара по договор за доставка и монтаж от 23.10.1996г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на процесуалния закон и съдопроизводствените правила. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото въпроси: за липсата на представителна власт на лицето, подписала въззивната жалба; задължението на въззивната инстанция да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност; за отхвърлянето на иска като недоказан по размер, когато е доказан по основание; относно служебното задължение на съда за назначаването на експертиза за доказване на размера на иска и приложението на чл.130 ГПК /отм./; за значението на извънсъдебното признание относно доказването на размера на иска. Поддържа се, че решението е недопустимо, а във връзка с поставените въпроси се сочат различни основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Ответникът по жалбата, [фирма], оспорва същата. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторът е изпълнил задълженията си по сключения с праводателя на ответника договор от 23.10.96г. за доставка и монтаж „под ключ” на турбогенератор /турбина, генератор и съоръженията към тях/ на цена от 5 350 000 щ.д., от които 60 000 000 лева - в срок до 20.12.1996г., а остатъкът- ежемесечно чрез доставка на котелно гориво, по предварително направени от изпълнителя заявки, като за равностойността на количествата гориво ищецът издава съответните фактури, от които доставени 41 410,671 тона котелно гориво. Същевременно, решаващият състав е счел, че в тежест на ищеца-настоящ касатор, е да докаже каква част от дължимата сума е погасявана с доставения тонаж котелно гориво и каква е неизплатената такава към датата на завеждането на исковата молба. Според въззивния съд, в тази насока ищецът не е провел пълно и главно доказване на заявените с исковата молба твърдения. Изложени са аргументи, че не са събрани доказателства, от които да се установява в кой момент е извършено плащането на първоначално определената сума от цената за доставка - 60 000 000 лева и каква е била нейната равностойност в щатски долари, с оглед приспадането й от общата цена, съответно не е установен в кой момент какви доставки на гориво са извършвани и каква част от дължимата сума е погасена с тях. Прието е, че съдът не може да се позове, нито на протокола от 21.10.1999г., нито на писмото на ответника от 29.02.2000г., представляващи по своя характер признание на страните относно договорните им задължения, тъй като двата документа са с противоречащо се съдържание- в първия ищецът е признал неизгодни за него обстоятелства - дължимост по договора на сума, по-малка от претендираната с исковата молба и е изразил съгласие за прихващането й, а във втория- ответникът е признал неизгоден за него факт-дължимост към по-късна дата на сума, равняваща се на претенцията на ищеца. Направен е изводът, че след като съдът не може са се „позове изцяло” на посочените извънсъдебни признания на страните и липсват доказателства относно точния размер на престацията, то искът подлежи на отхвърляне, като не следва да се разглежда направеното от ответника при условията на евентуалност възражение за прихващане. Въпросите относно задължението на въззивна инстанция да обсъди събраните по делото доказателства и значението на извънсъдебното признание относно доказването на размера на иска, касаят преценката относно правилността на решението, поради което не обосновават наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допуск до касация. Формулираните от касатора въпроси относно отхвърлянето на иска като недоказан по размер, когато е доказан по основание и за служебното задължение на съда за назначаването на експертиза за доказване на размера на иска и приложението на чл.130 ГПК /отм./, са относими към предмета на конкретното дело и обуславят изхода му, тъй като виззивният съд е отхвърли иска като недоказан по размер. Във връзка с тези въпроси е формирана задължителна съдебна практика- т.10 от Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, поради което е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, по конкретизираните от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпроси „ Може ли съдът да отхвърли иска като недоказан по размер, когато е доказан по основание; за служебното задължение на съда за назначаване на експертиза за доказване на размера на иска и приложението на чл.130 ГПК /отм./”, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешението, дадено в т.10 от Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. Твърдяната от касатора недопустимост на въззивното решение ще бъде разгледана в касационната фаза на процеса, тъй като соченият порок- липса на представителна власт на лицето, подписало въззивната жалба, е отстраним, предвид факта, че решението не е влязло в сила. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 13 110,62 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд