Определение № 784 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2239/2020 г.

Производството е по чл. 280 ГПК.

Обжалвано е решение № 810/ 15.04.2020 г. по гр.д. № 1582/ 2019 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 837/ 06.02.2019 г. по гр.д. № 4333/ 2016 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил исковете на Г. П. Г. срещу „Чез Разпределение България“ АД с правна квалификация чл. 50 ЗЗД за сумите 410 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 110 643 лв. – обезщетение за имуществени, произлезли на 06.10.2011 г. от т.нар. „волтова дъга“, аномалия в отклонение от функционирането на електропровод над мост над р. С. в околностите на [населено място], част от електрическа мрежа, собственост на ответника.

Решението се обжалва от Г. П. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните материално-правни въпроси, които касаторът счита включени в предмета на делото, а решени от въззивния съд в противоречие със задължителните за съдилищата тълкувателни решения на ВКС и постановления на ВС, както и в противоречие с решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК (общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК):

1. Наличието на изключителна вина на пострадалия съставлява ли основание за освобождаване от отговорност по чл. 50 ЗЗД на лицето, под чийто надзор се намира вещта или е достатъчно да бъде установен определен принос на пострадалия, без да бъде необходимо установяване на неговата вина, в частност, относно условията за освобождаване от отговорност на лицето, под чийто надзор се намира опасна по свойствата си вещ?

2. За да е налице прекъсване на причинната връзка между свойствата на вещта и вредата, причинено от вещта в хипотезата на чл. 50 ЗЗД, следва ли да е установена конкретна изключителна вина при поведението на пострадалия, в частност, във връзка с условията за освобождаване от отговорност на лицето, под чийто надзор се намира опасна по свойствата си вещ?

3. Еквивалентни ли са по съставни елементи и по правни последици понятията „изключителен фактически принос на пострадалия“ и „изключителна вина на пострадалия“ при прилагането на чл. 50 ЗЗД в хипотезата на вреди от вещи във връзка с условията за освобождаване от отговорност на лицето, под чийто надзор се намира опасна по свойствата си вещ?

Касаторът намира и следните правни въпроси включени в предмета на обжалване, а решени от въззивния съд в противоречие с други решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, обсъждащи изискванията за мотивираност на решението по същество (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК):

1. За да освободи от отговорност по чл. 50 ЗЗД за вреди от опасна по свойствата си вещ, задължен ли е съдът изрично да обсъди и обоснове при своята оценка поведението на пострадалия в какво конкретно се изразява неговото изключително виновно поведение или е достатъчно да изведе съществуването на изключителна вина от самия факт на настъпилата вреда?

2. При отсъствие на легална дефиниция на понятието „ безопасно разстояние“ следва ли съдът, за да освободи от отговорност по чл. 50 ЗЗД за вреди от опасна по свойствата си вещ, да изложи конкретните критерии, по които разграничава опасното от безопасното разстояние при всеки конкретен случай, респ. да обоснове конкретно защо счита, че пострадалият се е намирал на опасно, а не на безопасно разстояние?

3. Следва ли понятието „безопасно разстояние“ да бъде конкретно определено от съда винаги по отношение на конкретна правна норма или на норма на обичайно поведение с оглед конкретна фактическа обстановка при прилагането на чл. 50 ЗЗД?

По тези въпроси поддържа евентуално и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Касаторът повдига и процесуално-правни въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и относимите към предмета на доказване правнорелевантни факти и доводите и възраженията, въведени от пострадалия, ищец по чл. 50 ЗЗД. Също се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът счита за обуславящи и други три правни въпроса, за които твърди да са решени от въззивния съд в противоречие с решения на Европейския съд по правата на човека в Страсбург и с едно решение на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК. Обобщаването им се свежда до възможността пострадалият да предяви иск по чл. 50 ЗЗД, а да е неоснователно възражението на ответника за погасителна давност в хипотезата, в която обезщетението е претендирано в предходен процес между същите страни, искът е бил квалифициран от първата инстанция по чл. 50 ЗЗД, преквалифициран е от втората инстанция по чл. 49 ЗЗД и е отхвърлен с въззивно решение в момент, когато (само формално) е изтекъл срокът на погасителната давност за вземането по чл. 50 ЗЗД.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение - основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът „Чез Разпределение България“ АД, ответник и по касация, възразява, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

В обжалваното решение въззивният съд е квалифицирал редявения иск по чл. 50 ЗЗД, а е приел, че страните не спорят за част от релевантните факти. За това, че: 1) на 06.10.2007 г. по време на риболов над моста над р. С. в околностите на [населено място] вследствие волтова дъга, образувана при функциониране на електропровод с високо напрежение, успоредно над мястото, на което се е намирал ищецът Г. Г., той е поразен от електрически ток, получил е термична травма, наложила ампутация на двете му ръце до ниво на лактите и 2) ответникът „Чез Разпределение България“ АД е собственик на електропреносна мрежа, част от която е електропроводът с високо напрежение.

Приемайки иска за допустим, а за неоснователен отвода на ответника за сила на пресъдено нещо, породена от влязлото в сила решение, с което е отхвърлен иск по чл. 49 ЗЗД на Г. Г. срещу „Чез Разпределение България“ АД за обезщетение на същите вреди, пристъпвайки към разглеждането на спора по същество, въззивният съд е приел, че той се концентрира върху причината за вредите, понесени от пострадалия. Според ищеца, те са резултат от опасното по свойството си качество на вещта – образувана е т.нар. „волтова дъга“ от електропровода, по който е преминавала ел. енергия с високо напрежение до 35 кВ, включително поради високата влажност на въздуха над моста над р. С. на датата на злополуката. Според ответника, увреждането е причинил самият пострадал - т.нар. „волтова дъга“ е образувана при замятане на карбоновата въдица, дълга около 4.5 – 5.0 м., която ищецът е използвал при риболова, с което той е нарушил безопасното разстояние от 1 м. до фазовите проводници на въздушния електропровод и е причинил термичната травма.

За да намери, че вредите са резултат от втората причина, въззивният съд се е мотивирал, че: 1) първата е почти изключена (така заключенията на техническите експертизи и справката от НИМХ за влажността на въздуха и дневните температури в деня на злополуката) и 2) в исковата молба фактът е признат (пострадалият е твърдял, че инцидентът е настъпил при замятането на карбоновата му въдица).

Въззивният съд е приел, че макар ответникът да е собственик на електропровода с високо напрежение, той се освобождава от отговорност, когато се установи, че вредите са резултат на „изключителната вина на пострадалия“. Добавил е, че този изказ, използван в т. 10 от ППлВС № 7/ 30.12.1959 г. – тълкувателен акт на ВС, със запазено, задължително за съдилищата действие, - е равностоен на „причиняване на увреждането от самия пострадал“. Вторият е юридически по-прецизният, включително поради обективния характер на отговорността по чл. 50 ЗЗД.

Тези мотиви са били достатъчни, за да обосноват извода за неоснователност на иска, респ. за неправилност на решение, с което е бил уважен частично от първата инстанция. Правото на принудително изпълнение на вземане, което не е възникнало, не се погасява по давност. Въпреки това въззивният съд е разгледал и отхвърлил и това възражение на ответника.

При тези мотиви на въззивният съд обжалваното решение не противоречи, а съответства на т. 10 от ППлВС № 7/ 30.10.1959 г., а първата и втората група от повдигнатите въпроси са все за приложението на този тълкувателен акт, включително за необходимите мотиви, които съдът дължи, за да зачете запазеното, задължително за съдилищата действие на Постановлението по предявен иск по чл. 50 ЗЗД. Начинът, по който въззивният съд им е отговорил не противоречи, а му съответства, включително и на останалите решения на ВКС, на които касаторът се позовава в тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил, а в мотивите си е отразил, в какво точно се е проявило поведението на пострадалия. Изложил е мотиви в какво се изразяват нарушените изискванията за безопасност, които пострадалият е нарушил – замятането на карбоновата въдица, дълга 4.5 – 5.0 м. на мост, непосредствено под преминаващата по електропровода енергия с високо напрежение и защо намира, че конкретната причина за вредите е в поведението на пострадалия. Не е и вярно, че само поради използвания от въззивния съд изказ – „изключителен принос на пострадалия“, - вместо този, ползван в т.10 от ППлВС № 7/ 30.10.195 г. - „изключителна вина на пострадалия“ - извежда противоречие на решението с това постановление или с практиката на ВКС, която го провежда.

Решението съдържа и необходимите мотиви, за да се приеме, че съдът е отговорил на всички доводи на ищеца, обсъдил е събраните доказателства по релевантните за спора факти. Следователно и процесуално-правният въпрос по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС.

Последният повдигнат от касатора въпрос, който настоящият състав обобщи съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС, е по възражението за погасителна давност. Както бе отбелязано обаче, мотивите на въззивният съд по това възражение са били излишни, доколкото обуславящите крайният изход на спора, са изложените за това, че вземането по чл. 50 ЗЗД не е възникнало. Следователно по въпроса е изключено общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Изложеното е достатъчно за обобщението, че въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, т.е. не е налице и това сочено от касатора основание за допускане на касационния контрол.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, извършени от ответника пред настоящата инстанция. Те се изразяват в заплатения адвокатски хонорар.

При тези мотиви съдът