Определение № 60388 от 22.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1975/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Водоснабдяване и канализация- Варна“ООД против решение № 121/22.06.2020г. по в.т.д. № 150/2020г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1093/04.12.2019г. по т.д.№1544/2018г. на ВОС в частта за приемане за установено, че касаторът дължи на [община] сумата 86 116.36 лв. - общ размер на главница, от която: 36 266.56 лв., непогасен остатък от такса за правото на ползване на воден обект „Коригирано дере за дренажни и повърхностни води „Тел дере“, за заустване на отпадъчни води, съгл. Разрешително № 23740047/31.03.2014 г., за периода 01.01.2014г. – 31.12.2014г.; 1 1742.70 лв., законна лихва за периода 01.04.2015г. – 08.06.2018г.; 31 184.97 лв., непогасен остатък от такса за право на ползване на воден обект обект „Коригирано дере за дренажни и повърхностни води „Тел дере“, за заустване на отпадъчни води, съгл. Разрешително № 23740047/31.03.2014 г., за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г.; 6 922.13 лв., законна лихва за периода 01.04.2016г. – 08.06.2018г., дължима по силата на Договор изх. № Д12001337ВН/24.10.2012 г. за предоставяне на временно управление, поддържане и експлоатация на обекти, ведно със законната лихва върху главницата от депозиране на заявлението – 13.08.2018 г. до изплащането й, на осн. чл. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 6124/15.08.2018 г., поправена с Определение № 13874/28.11.2018 г., по ч.гр.д. № 12243/2018 г., на ВРС, Х с. и разноски в размер на 1771.19 лв. за заповедното производство и 2015.48 лв. за съдебното производство, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК. Касаторът счита, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално е неправилно и че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията [община] е подала писмен отговор, в който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на условия за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователно възражението на касатора за недопустимост на предявения установителен иск по чл.422 ГПК, тъй като липсва твърдяното несъответствие между основанието, посочено в заповедта за изпълнение и заявеното в исковото производство по установителния иск. Спроед ВнАС както в заявлението, така и в документа по чл. 417, т. 2 от ГПК – извлечение от счетоводни книги, е било посочено, че главното парично вземане за сумата 86 116.36лв. съставлява извършено от Общината плащане по акт за установяване на публично вземане № 18/2017г., издаден от Директора на Б. дирекция „Черноморски район“, което ответникът "ВиК - Варна” ООД е следвало да заплати съгласно поетото задължение по чл. 11 от сключен между страните Договор № Д12001337/24.10.2012г. за временно управление, поддържане и експлоатация на обекти и доставки по програма ИСПА мярка 2002/ BG/16/Р/РЕ/016: „Интергриран проект за подобряване на водния сектор на [населено място]“. Съответно ВнАС е преценил, че на напълно идентични фактически обстоятелства се основава и предявеният иск по чл.422 ГПК. Освен това съдът е посочил, че в процедура по чл. 129, ал. 2 ГПК ищецът е бил задължен да уточни как е формирано по основание, размер и период главното парично вземане от 86 116.36лв., посочено като общ размер разходи. ВнАС е заключил, че последвалите уточнения не променят основанието на исковата претенция, която е за установяване на парично вземане с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД – обезщетение вместо изпълнение в размер на претърпените загуби от заплащането на публични вземания - такси и лихви, които по силата на договорните отношения между титуляра на разрешителното и оператора "ВиК - Варна” ООД са дължими от последния. В тази връзка е коментирано и постановеното Определение № 13874/28.11.2018г. по ч.гр.д. № № 12243/2018 г., на ВРС, Х с. за отстраняване на очевидна фактическа грешка, изразяваща се в несъответствие между заявлението и заповедта за изпълнение във връзка с посочване на цитирания в заявлението договор като основание за възникване на претендираното право. По същество на спора въззивният съд е констатирал, че с Разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води от 31.03.2014г. на [община], като собственик на канализационната система на [населено място], е било предоставено право да ползва процесния воден обект за заустване на отпадъчни води в повърхностни води за експлоатация на „Канализационна система на [населено място] с краен срок– 30.04.2019г. В разрешителното е предвидено, че титулярът заплаща такса за правото на ползване на водния обект, която е годишна и се внася по сметка на „Б. дирекция за управление на водите в Черноморски район“. С процесния Договор за временно управление, поддържане и експлоатация на обекти и доставки от 24.10.2012г. [община], в качеството на възложител, е възложила на „ВиК–Варна“ ООД, в качеството на оператор и дружеството е приело да осъществява временно управление, поддържане и експлоатация на обект – „Интегриран проект за подобряване на водния сектор на [населено място]“. Договорът е бил сключен за срок до едновременното изпълнение на условията - изграждане на Асоциация за ВиК услуги и предоставянето на управлението, поддържането и експлоатацията на обектите по реда на пар. 30 от ПЗР на ЗИДЗВ. Операторът се задължил да кандидатства пред ДКЕВР за одобряване цена за пречистване на 1 м3 отпадъчна вода и предоставяне на потребителите на услугата пречистване на отпадъчни води по утвърдените цени, както и да кандидатства по реда на чл. 79, ал. 2 от ЗВ пред Б. дирекция – Варна за получаване на разрешително за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти и да превежда на БДЧР – Варна таксата за заустване. Предвид водената кореспонденция между „ВиК– Варна“ ООД и БДЧР Варна във връзка с определяне на дължимата такса за заустване за 2014г. и 2015г., както и покани за доброволно изпълнение, отправени от БДЧР до ищеца и ответника, решаващият състав е заключил, че е съществувал спор между посоченото дружество и административния орган относно начина на начисляване на такса за правото на ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води, което е довело до неплащане изцяло на дължимите такси и респ. до издаването на АУПДВ. С последния са били установени публични задължения, идентични на претендираните в исковото производство по реда на чл.422 ГПК, които са били заплатени от [община]. По направеното възражение относно недействителността на процесния договор ВнАС е изложил аргументи, че действието между страните и валидността му не са били подлагани под съмнение и не са били оспорвани извънсъдебно, до завеждането на иска, изрично или с конклудентни действия, от дружеството„ВиК – Варна“ ООД, на което е предоставено осъществява временно управление, поддържане и експлоатация на обекта. Договорът е бил изпълняван от момента на сключването му, включително и през 2014г. и 2015г., за които се отнасят платените от [община] публични задължения. Същият е действал до настъпването на второто от двете кумулативно предвидени условия в чл.5 – на 09.03.2016г. е сключен Договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги с учредената, съгласно Решение № РД-02-14-2234 от 22.12.2009г. на МРРБ, „Асоциация по ВиК на обособената територия, обслужвана от „ВиК– Варна“ ООД. Касаторът е бил третиран от всички административни органи, имащи отношение към контрола и определянето на дължимите такси към държавата като такова, което управлява, поддържа и експлоатира водния обект по Разрешително № 23740047/31.03.2014г., на договорно основание, по възлагане от [община]. Според ВнАС това, че разрешителното от 2014г. за правото на ползване не е издадено на оператора „ВиК – Варна“ ООД, а на [община] /поради законодателна промяна/ в качеството й на собственик на канализационната мрежа, а така също и че дружеството не е адресат на АУПДВ № 18/2017г., не влияе и не погасява във вътрешните отношения на страните поетото задължение от оператора по чл. 11 от договора за заплащане на таксите за правото на ползване на експлоатирания от него воден обект за заустване на отпадъчни води. С погасяването чрез плащане на сумата 86 116.36 лв. [община] е претърпяла загуба, която е в причинна връзка с неизпълненото задължение на ответника по чл. 11 от договора. По отношение оплакванията на касатора относно приетия размер на вредата апелативният съд е посочил, че в отговора на исковата молба ответното дружество не релевира възражения за оспорване, въз основа на конкретни съображения и доводи, на причинната връзка между неизпълнението по чл. 11 от договора и претендирания за репариране разход, направен от [община] с едно плащане за сумата 86 116.36 лв. Не е навеждало е възражения в отговора на исковата молба, че част от тях не е трябвало да се заплащат от Общината, тъй като всичко дължимо вече е било платено от него, или че таксите или част от тях са били погасени по давност съгласно ДОПК. Възникналият спор между „ВиК– Варна“ ООД и БДЧР относно начина на начисляване на такса за правото на ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води, съгласно разрешително № 23740047/31.03.2014г., според ВнАС не е бил привнесен своевременно в процеса, чийто предмет е уреждане на вътрешните отношения между титуляра на разрешителното и оператора за вече платените публични задължения. Само в допълнение въззивният съд е споделил като правилно становището на административния орган БДЧР и на административния съд, потвърдил АУПДВ, че таксата по разрешителното за съответната година следва да се определи по показания на монтирано, работещо и отговарящо на нормативните изисквания разходомерно устройство на изхода на ПСОВ „Варна“. В случаите, когато титуляр на разрешителното е лице, различно от оператора, експлоатиращ обекта, няма законова възможност таксата да се определи в съответствие с данните по подадените от „ВиК– Варна“ ООД декларациите за 2014г. и 2015г. по чл. 194б от Закона за водите за фактурираното количество вода, доставено на потребителите в населените места, попадащи в обхвата на БДЧР – Варна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Група въпроси относно несъотвтествието между заявеното в исковата молба спорно право и обстоятелствата, на които се основава искането за издаване на заповед за изпълнение, касаещи допустимостта на въззивното решение; 2/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните?; 3/Допустимо ли е въззивният съд, без да е събрал специални знания на експерти, да се произнася по факти, които не са общоизвестни или служебно известни на съда? По тези правни въпроси касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК – противоречие на въззивното решение с дадените по тях разрешения в задължителната практика на ВКС и в практиката на касационната инстанция, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, както следва: по втори въпрос – в Решение №197/29.01.2020г. по гр.д.№ 1047/2019г. на ВКС, I г.о.; по трети въпрос - в Решение № 24/23.04.2020г. по т.д. № 437/2019г. на ВКС, I т.о. и т.3 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддъжа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК– недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касация за проверка евентуална недопустимост на съдебния акт. Доводите са за произнасяне на въззивния съд по иск относно спорно право, което не съответства на изложените в заявлението обстоятелства, очертаващи основанието за възникване на вземането. Горните твърдения не се подкрепят от изложеното в исковата молба, съпоставено със заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. Видно от същите заявителят, респ. ищецът по чл.422 ГПК обосновава предявеното парично вземане с твърдение за направено от него плащане, установено с АУПДВ, за което изрично според клаузата на чл.11 от Договор № Д12001337/24.10.2012г. за временно управление, поддържане и експлоатация на обекти и доставки по програма ИСПА мярка 2002/ BG/16/Р/РЕ/016: „Интергриран проект за подобряване на водния сектор на [населено място]“ във вътрешните отношения между [община] и касаторът се е задължил последният. Посочени са по идентичен начин глобалният размер на главницата, какво представлява по естеството си тя – такса за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води, и на дължимата законна лихва. Цитиран е точно и АУПДВ. След като в него по еднакъв начин с наведеното по исковата молба се прецизират в рамките на общата главница и на общия период в какъв размер са таксите за по-кратките периоди, то е налице търсената идентичност на заявеното в заповедното производство субективно право и защитаваното по реда на чл.422 ГПК. Дали лихвите са предмет на клаузата по чл.11 от процесния договор е въпрос по съществото на спора, а не на неговата допустимост. По втори въпрос не е налице общото и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не отговаря на произнсянето на съда твърдението, че липсва обсъждане на възражението за нищожност на договора, поради сключването му с общината, а не с асоциацията. ВнАС е преценил, че договорът е валиден. Разгледал е в тази връзка издадените разрешителни за ползване във времето, отчел е законодатената промяна и сключването на договор между Асоциацията и В и К дружеството. Несъгласието на касатора с крайния извод не може да се проверява във фазата по чл.288 ГПК. Разглеждането по същество на оплакването за правилността на произнасянето на въззивния съд, предпоставя във фазата по селекция на касационната жалба в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК да е поставен правен въпрос, който да има връзка с материалноправното разрешение, а не процесуален, по който няма отклонение от практиката. Формулировката на трети въпрос не съответства на възприетата от ВнАС фактическа обстановка – въззивната инстанция е приела, че ответникът по иска не е привнесъл спора си с административния орган в процеса по иска по реда на чл.422 ГПК. В отговора на исковата молба липсват конкретни оспорвания с изложени доводи относно релевантни факти. Следва да се има предвид, че административният орган е установил дължимото публично вземане с влязъл в сила индивидуален административен акт спрямо задълженото за плащането му лице – [община]. Следователно касаторът има интерес да търси защита с оглед приложението на чл.17, ал.2 ГПК, но нито е предприел такава с отговора на исковата молба, нито поставя въпрос в тази връзка. Въпреки това за изчерпателност въззивният съд е извършил и инцидентен контрол на ИАА, като обуславящите му крайното разрешение съображения касаят приложението на правни норми – чл.12, ал.1 и 2 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване и в тази връзка е дал отговор кога е възможно таксата да се изчислява на фактурирано количество вода, доставено от В и К операторите към ползвателите и кога не, като дейността по тълкуване на нормативен акт е в прерогативите на съда, а не на вещите лица и техните специални знания относно логически, научни и опитни правила. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 100лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд