Определение № 2904 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3168/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1146 от 28.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2698/2022 г. на Софийски градски съд е:

1. отменено решение № 200049901 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 69355/2019 г. на Софийски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20215991/25.11.2022 г. по същото дело, в частта, с която е уважен предявеният от Ц. В. Т., Е. И. Т. и И. И. В. срещу Т. В. К. и Р. В. И. иск с правно основание чл. 109 от ЗС за премахване на един брой орехово дърво, намиращо се в собствения на ответниците недвижим имот, представляващ УПИ *.-*, кв. *, в.з. „Б. п.“ с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-68/02.12.2010 на ИД на АГКК, обозначено и надписано в зелено с номер 2 на схема 2 на л. 260 от делото на СРС, изготвена от в.л. П. А. и приподписана от съда, и вместо него е постановено друго, с което искът е отхвърлен;

2. потвърдено решение № 200049901 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 69355/2019 г. на Софийски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20215991/25.11.2022 г. по същото дело, в частта, с която Т. В. К. и Р. В. И. са осъдени по иска на Ц. В. Т., Е. И. Т. и И. И. В. по чл. 109 ЗС да премахнат един бор, намиращ се в собствения им недвижим имот, представляващ УПИ *.-*, кв. *, в.з. „Б. .“ с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-68/02.12.2010 на ИД на АГКК, обозначено и надписано в зелено с номер 2 на схема 2 на л. 260 от делото на СРС, изготвена от в.л. П. А. и приподписана от съда;

3. потвърдено допълнително решение № 20205090 от 29.10.2021 г. по гр. д. № 69355/2019 г. на Софийски районен съд, с което е оставено без разглеждане искането, направено в хода на устните състезания, на Ц. В. Т., Е. И. Т. и И. И. В. да се постанови решение ответниците да премахнат ореха чрез изваждане /умъртвяване/ на неговия пън.

В установения от закона срок е постъпила касационна жалба от Ц. В. Т., Е. И. Т. и И. И. В. против въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният срещу Т. В. К. и Р. В. И. иск с правно основание чл. 109 от ЗС за премахване на един брой орехово дърво, намиращо се в собствения на ответниците недвижим имот, представляващ УПИ *.-*, кв. *, в.з. „Б. п.“ с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-68/02.12.2010 на ИД на АГКК, обозначено и надписано в зелено с номер 2 на схема 2 на л. 260 от делото на СРС, изготвена от в.л. П. А. и приподписана от съда, както и в частта, с която е потвърдено допълнителното решение за оставяне без разглеждане искането им да се постанови решение ответниците да премахнат ореха чрез изваждане /умъртвяване/ на неговия пън. Обжалват решението и в частта за разноските.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Предвид непосредственото действие на чл. 125, ал .1 от Конституцията на Република България, може ли гражданският съд, вкл. въззивната инстанция и ВКС, да се произнесе по административноправен въпрос, възникнал в хода на гражданското производство, относно конкретен обект в противоречие с окончателен акт на Върховния административен съд по същия административноправен въпрос относно същия обект, или гражданските съдилища, респ. въззивната инстанция и ВКС, са длъжни да се подчинят на окончателния акт на ВАС?

2. Предвид непосредственото действие на чл. 125, ал .1 от Конституцията на Република България, представлява ли произнасянето от граждански съд по административноправен въпрос относно обект в противоречие с окончателен акт на ВАС по същия въпрос относно същия обект отменително основание за горестоящата гражданска инстанция поради неправилност – незаконосъобразност?

Поддържа се, че първият и вторият въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

3. Може ли въззивният съд да отхвърли първоначалния иск без проверка на относимите към спора императивни материалноправни норми под предлог (мнимо) неизпълнение на административнопроцесуална норма или е служебно задължен да се произнесе по изпълнението на императивните материални норми, включително да квалифицира неизпълнението на административнопроцесуална норма като съществено нарушение на съдопроизводствените правила? Може ли изобщо неизпълнението на административнопроцесуална норма да бъде съществено нарушение на съдопроизводствените правила в гражданския процес, т.е. достатъчен ли е Гражданският процесуален кодекс за гарантиране на справедлив процес или всички съдебни решения по гражданските дела, постановени при спазване само на гражданскопроцесуалните разпоредби не почиват на обективната истина и са априори несправедливи? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

4. Може ли съдът, който е орган на публичната власт и следователно правомощията му са ограничени до изрично позволеното му в нормативната уредба, да разширява задължителните условия за уважаване на негаторен иск, предвидени в чл. 109 от ЗС – „неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем…“, с нови задължителни условия като предварителното изчерпване от ищеца на съществуващи административни процедури досежно обекта на негаторния иск? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС.

5. Представлява ли отхвърлянето от граждански съд на първоначален иск без проверка на относимите към спора императивни материалноправни норми под предлог (мнимо) неизпълнение на административнопроцесуална норма, което не е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и въвеждането от гражданския съд на нови задължителни условия за уважаване на негаторните искове, извън вписаните в чл. 109 от ЗС, отменително основание за горестоящата гражданска инстанция поради неправилност – незаконосъобразност?

Постъпил е писмен отговор от ответника по касационната жалба Т. В. К., чрез процесуалните ѝ представители адв. В. В. и адв. Ц. В., с който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Т. В. К., чрез адв. В. В. и адв. Ц. В., е подала в срок касационна жалба против въззивното решение в частта му, с която е постановено премахване на един бор, намиращ се в собствения им недвижим имот, представляващ УПИ *.-*, кв. *, в.з. „Б. п.“ с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-68/02.12.2010 на ИД на АГКК, обозначено и надписано в зелено с номер 2 на схема 2 на л. 260 от делото на СРС, изготвена от в.л. П. А. и приподписана от съда.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният правен въпрос: Прилага ли се по аналогия действието на §16 ПР на ЗУТ, касаещо режима на търпимост на строежи (сгради), респективно разпоредбата на чл. 195 ЗУТ, като този режим обхваща ли и прилага ли се и по отношение на изградената към обекта инфраструктура, ландшафт, включващ засадените растения от всякакъв вид, в т. ч. декоративни дървесни видове? Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

С писмен отговор Ц. В. Т., Е. И. Т. и И. И. В. оспорват касационната жалба и поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбитеи наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационните жалби са допустими. Същите са подадени от легитимирани лица /ищци и ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищците Ц. В. Т., Е. И. Т. и И. И. В. са съсобственици на недвижим имот – УПИ *, кв. *, в местността „В. з. Б. п.“, с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-68/02.12.2010 на ИД на АГКК. Ответниците Т. В. К. и Р. В. И. са съсобственици на съседния от юг имот – УПИ *.-*, кв. *, в.з. „Б. път“ с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-68/02.12.2010 на ИД на АГКК, в който са засадени процесните 2 броя дървета – бял бор и орех, на разстояние по-малко от нормативноустановеното за това и които се претендира да бъдат премахнати от тях, тъй като пречат на ищците да осъществяват в пълен обем правото си на собственост.

Въззивният съд е посочил, че не следва да обсъжда твърдението на ответницата К. за нарушаване на имотните граници, доколкото спор относно съответствието на оградата с регулационните линии, тоест относно границите на имотите, не е бил повдигнат пред първоинстанционния съд и е недопустимо това да става с нови фактически твърдения за първи път пред въззивната инстанция.

Прието е, че засаждането на дървесни видове в нарушение на нормативно предвидените отстояния за това представлява неоснователно действие, с което се пречи на упражняването на правото на собственост, поради което същите подлежат на премахване и не е необходимо доказване на конкретни пречки, които дървото създава, освен когато се касае за дървета, обект на особена закрила, каквито са и орехите. По отношение на същите, без оглед на това дали са засадени на законното отстояние от съседния имот или не, се прилага специален режим, установен с чл. 34, ал. 1 ЗОСИ. Редът за тяхното отсичане е регламентиран в чл. 10 и чл. 11 от Наредба № 1 по опазването на селскостопанското имущество, издадена от Министъра на земеделието и хранителната промишленост (обн., ДВ, бр. 52 от 29.06.1976 г.). В такива случаи иск по чл. 109, във вр. с чл. 52 ЗС може да бъде уважен, само ако по установения ред е дадено писмено разрешение за премахването на дървото от председателя на общинския съвет (кметът не е компетентния орган). Прието е за установено, че за процесното орехово дърво не е дадено писмено разрешение за отсичането му. Поради това съдът е счел, че искът за премахване на това дърво е неоснователен. Относно дървото от вида „Бял бор“ е посочено, че то не се ползва с особена закрила. Според заключението на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-лесотехническа експертиза това дърво е от вида на високите според правилата на издадената по ЗУТ Наредба № 7 от 22.12.2003 г. и е на разстояние 0,6 метра от оградата на имота на ищците. Затова съдът е приел, че искът с правно основание чл. 109 ЗС за премахването му е основателен.

За да потвърди допълнителното решение на първоинстанционния съд, с което е оставено без разглеждане искането на ищците за постановяване на „изкореняване“ на ореховото дърво, въззивният съд е посочил, че под „премахване“ следва да се разбира отстраняване както на надземната част, така и на кореновата система, поради което при диспозитив за премахване на дървото, не е необходимо да се постановява и диспозитив за изкореняване. Счел е обаче, че допълнителното решение като краен резултат е правилно с оглед неоснователността на иска за премахване на ореховото дърво.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните в двете касационни жалби основания за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на Ц. В. Т., Е. И. Т. и И. И. В.:

В т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС е прието, че допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Първите два въпроса, поставени от касаторите, не са правни въпроси по смисъла на цитираното Тълкувателно решение, защото не са във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, поради което и по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Видно от обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по административноправен въпрос, а напротив, разгледал е негаторен иск с правно основание чл. 109 ЗС за премахване на намиращи се в съседния имот два броя дървета, който безспорно е подсъден на гражданския съд. В практиката на ВКС (решение № 60 от 29.05.2014 г. по гр.д.№ 7375/2013 г., II г.о., решение № 60098 от 14.01.2022 г. по гр. д. № 812 / 2021 г., II г.о.) безпротиворечиво се приема, че поначало засаждането на дървесни видове в нарушение на нормативно предвидените отстояния за това винаги представлява неоснователно действие, с което се пречи на упражняването на правото на собственост, поради което същите подлежат на премахване, освен когато се касае за дървета, обект на особена закрила, каквито са и ореховите. Когато се касае за такива, без оглед на това дали са засадени на законното отстояние от съседния имот или не, прилага се специалният режим на особена закрила, който е установен в Закона за опазване на селскостопанското имущество ( ЗОСИ ). Съгласно чл.34,ал.1 ЗОСИ ореховите, кестеновите, бадемовите, лешниковите и черничевите дървета, както и други видове дървета, представляващи особена ценност за селското стопанство, се намират под режим на особена закрила. Редът за тяхното отсичане е регламентиран в чл. 10 и чл. 11 от Наредба № 1 по опазването на селскостопанското имущество, издадена от Министъра на земеделието и хранителната промишленост (ДВ, бр. 52 от 29.06.1976 г.). Искове по чл. 109, вр. чл. 52 ЗС, отнасящи се до дървесни видове под режим на особена закрила, могат да бъдат уважени, само ако по установения ред е дадено писмено разрешение за премахването им. В случая въззивният съд е констатирал, че такова разрешение не е дадено, поради което е направил извод за неоснователност на предявения иск по чл. 109 ЗС относно ореховото дърво. Това обаче не означава, че съдът се е произнесъл по административноправен въпрос, който е в компетентност на административния съд. Цитираното в изложението определение № 10341/04.07.2019 г. по адм. дело № 7041/2019 г. на ВАС не е релевантно за разглеждания спор, тъй като със същото е потвърдено определение на Административен съд – София град, с което е оставена без разглеждане жалба на Ц. и Е. Т. против писмо от 17.01.2019 г. на кмета на СО-район Витоша и образуваното съдебно производство е прекратено, като е прието, че това писмо няма характер на индивидуален административен акт, поради което не подлежи на обжалване. Така постановеното определение на ВАС не представлява съдебна практика, която решаващият съд по иска по чл. 109 ЗС е следвало да вземе предвид при разглеждане на настоящия спор.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по третия и петия въпрос, защото и по тях не се констатира наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросите са поставени общо, без конкретна връзка с мотивите на въззивния съд. Ищците -касатори не посочват кои императивни материалноправни норми съдът не е приложил, а са изложили единствено съображения, че въззивният съд е постановил решението си съобразно съдебната практика на ВКС по други казуси, вместо да разгледа делото според точния смисъл на законите (чл. 5 ГПК). В случая, видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приложил относимите правни норми и е постановил обжалваното решение в съответствие със съдебната практика по сходни случаи.

По четвъртият въпрос също липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото въпросът е повдигнат на база твърдението на касаторите за неправилност на въззивното решение, а правилността на обжалвания акт не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Следва да се посочи, че при формиране на изводите си за неоснователност на иска досежно ореховото дърво, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. В мотивите на т. 3 от ТР №4/2015 на ОСГТК на ВКС е прието, че ЗС предвижда две задължителни условия за уважаването на иска по чл. 109 ЗС - неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота, че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/ и това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Разяснено е също, че понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, като такива случаи са например, когато действията на ответника са в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Както беше посочено по-горе, в съдебната практика на ВКС се приема, че засаждането на дървесни видове в нарушение на предвидените в закона отстояния за това представлява такова неоснователно действие, с което се пречи на упражняването на правото на собственост, поради което подлежат на премахване. За някои дървесни видове, вкл. и ореховите дървета, представляващи особена ценност за селското стопанство, е създаден режим на особена закрила (чл. 34, ал. 1 ЗОСИ), като отсичането им се извършва по ред, регламентиран в чл. 10 и чл. 11 от Наредба № 1 по опазването на селскостопанското имущество. Въз основа именно на тази нормативна уредба, в трайно установената практика на ВКС се приема, че, иск по чл. 109, във вр. с чл. 52 ЗС относно някои от ценните видове дървета може да бъде уважен, само ако от съответния административен орган е дадено писмено разрешение за премахването. Т. е. не съдът, а законодателят е предвидил допълнително условие за уважаване на негаторния иск с оглед особената важност на посочените дървесни видове за селското стопанство.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По касационната жалба на Т. В. К.:

По поставения от ответника въпрос също не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, защото и той не е изведен от мотивите на въззивното решение. Съдът не се е произнесъл по въпроса дали режимът на търпимост по § 16 от ЗУТ следва да се прилага и по отношение на засадени растения в имота. За пълнота на изложението, следва да се посочи, че видно от текста на цитираната разпоредба, същата не е неясна, а по приложението й е налице практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. Нормата на § 16 от ЗУТ касае строежи, изградени или започнати в посочените периоди. Легална дефиниция на понятието „строежи“ по смисъла на ЗУТ е дадена в разпоредбата на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, съгласно която „строежи“ са надземни, полуподземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, надстройки, укрепителни, възстановителни работи, консервация, реставрация, реконструкция по автентични данни по смисъла на чл. 74, ал. 1 от Закона за културното наследство и адаптация на недвижими културни ценности, огради, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, благоустройствени и спортни съоръжения, както и техните основни ремонти, реконструкции и преустройства със и без промяна на предназначението. Следователно режимът за търпимост е приложим само към изброените обекти, а не и към засадени в поземления имот растения. Предвид изложеното следва, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и на база изложените твърдения в т.2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за неправилно недопускане на поисканата съдебно-техническа експертиза за установяване на точната граница на двата имота с оглед установяване на действителните отстояния на дървото от границата на съседния имот. Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулиран правен въпрос във връзка с изложените от съда мотиви, че спор относно границите на имотите не е бил повдигнат пред първоинстанционния съд и е недопустимо това да става с нови фактически твърдения за първи път пред въззивната инстанция. Това означава, че отсъства обща предпоставка за допускане на тази част от въззивното решение до касационен контрол. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните от касатора. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на другата страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед изхода на спора /недопускане на касационно обжалване по жалбите и на ищците и на ответника/, разноските в касационното производство следва да останат за сметка на страните така, както са направени.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение