Определение № 1827 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 234/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. С. Т., чрез адв. Г., против решение № 557 от 17.10.2024 г. по гр. д. № 571/2024 г. на Окръжен съд – Враца.

Ответникът Областна дирекция на МВР (ОДМВР) – Враца с отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК счита жалбата за неоснователна. Претендира разноски.

Третото лице – помагач „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 475/07.11.2023 г. по гр. д. № 844/2022 г. на Районен съд – Козлодуй (РС – Козлодуй) в частта за отхвърляне на предявения от Л. С. Т. против ОДМВР – Враца иск, квалифициран по чл. 179, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) – за заплащане на допълнително възнаграждение в размер общо на 5 300.36 лв. за периода 15.07.2019 г. - 15.07.2022 г. включително, със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 15.07.2022 г. до окончателното изплащане и е ангажирана отговорността на ищеца за разноските по делото. В останалата му част, вкл. и в частта с характер на определение – тази, с която след частична отмяна на определение № 223/14.03.2024 г. по гр. д. № 844/2022 г. на РС – Козлодуй, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е изменено постановеното по това дело първоинстанционно решение № 475/07.11.2023 г. в частта за разноските, като е увеличено възнаграждението по чл. 78, ал. 8 ГПК, присъдено в полза на ответната областна дирекция, до размера от 250 лв., няма постъпила жалба и същото е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат по иска по чл. 179, ал. 4 ЗМВР като е установил, че страните по делото са обвързани от валидно служебно правоотношение през процесния период (15.07.2019 г. - 15.07.2022 г.), по силата на което ищецът е заемал длъжността „младши инспектор“ в сектор „Охранителна полиция” в Районно управление на АЕЦ – Козлодуй към ОДМВР – Враца и е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1, предл. 1 ЗМВР; за горния процесен период ищецът е получил допълнително възнаграждение по силата на решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет и договори за охрана на стратегически обект „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, сключени в изпълнение на същото министерско решение; на основание чл. 92, ал. 1 ЗМВР между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, като възложител и ОДМВР – Враца, като изпълнител, са сключени договори от 12.06.2017 г. и от 20.05.2021 г. за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на „АЕЦ Козлодуй“, осъществяваща се чрез действия по охрана на стратегически обект от значение за националната сигурност и охрана при съпровождане на товари; че съгласно чл. 4.1.6 от всеки един от договорите, резултатите от защитната дейност по съглашението и личният принос на служителите се преценяват от работна група, която предлага допълнителни възнаграждения на служителите на изпълнителя, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности на АЕЦ „Козлодуй“ – в процентно съотношение спрямо минималната месечна работна заплата за страната; че размерът на тези възнаграждения се определял от Вътрешни правила по Решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет, утвърдени със Заповед № АД-1960/16.07.2019 г., както и такива, утвърдени с последваща Заповед № АД-2630/14.09.2021 г. на изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, по отношение на които ОД на МВР Враца е изразила съгласие; във вътрешните правила е разписана процедурата по ежемесечното определяне на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет, които се изплащат към работната заплата на служителите на МВР, като е предвидено, че допълнителното възнаграждение се заплаща според личния принос на всеки служител в защитната дейност за съответния месец с цел стимулиране повишаването на качеството.

При тези факти, съобразявайки очертаните в договорите и във вътрешните правила цели, въззивният съд е приел, че претендираното от ищеца допълнително възнаграждение е такова, което има пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР и основанието му за дължимост е по чл. 179, ал. 4 ЗМВР, вр. чл. 6, б. “в“ от РМС № 282/ 15.07.1993 г., а именно – поощрение за положен труд за охрана на „АЕЦ Козлодуй“. На следващо място, решаващият състав е намерил - от една страна, че е налице служебно правоотношение между страните по делото, а от друга страна, че е налице облигационно правоотношение по договори за охрана между равнопоставени субекти – страни по тези договори, по които възложителят „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД заплаща възнаграждение за предоставената му от изпълнителя ОД на МВР Враца услуга, като компонент от общата цена по договора за охрана, дължима от възложителя, е и възнаграждението за служителите, осъществяващи тази охрана, което им се заплаща от изпълнителя. Определянето на индивидуалното възнаграждение, което представлява поощрение и няма постоянен, а бонусен характер, поради което и няма точно определен размер, тъй като зависи от трудовото представяне на служителите. В обжалваното решение е установено още, че изпълнителят по договора – ОД на МВР Враца - ежемесечно, чрез своето подразделение РУ на АЕЦ – Козлодуй е изготвял и предоставял на нарочно определената работна група обобщени доклади и списъци, в които са посочени дължимите на служителите му възнаграждения за изпълнението на договорите чрез осъществяване на охраната, подписани от началника на районното управление, който е присъствал на заседанията на работната група и е подписвал изготвените протоколи. Работната група, съобразявайки направените от началника на РУ на АЕЦ – Козлодуй предложения, е приемала обобщени доклади и е предлагала да се изплатят посочените в тях възнаграждения на служителите на управлението за съответните месеци, като съставените протоколи са утвърждавани от страните по договора. Видно от изготвените списъци на служителите, осъществили охрана на обекта, и обобщените доклади относно определяне размера на допълнителното възнаграждение „поощрение“ по Решение № 282 от 15.07.1993 г. на МС за процесния период, основа за изчисляването им е минималната работна заплата или определен процент от нея според заеманата длъжност и отработените дни за месеца, като липсва нормативна уредба, която да определя минимална или максимална граница на същото, поради което не е налице пречка размерът и критериите за изчисляването му да се уговарят между субектите на правоотношението по чл. 92, ал. 1 ЗМВР, сключили договорите за охрана. При тези мотиви и при съобразяване на приетото по делото заключение към съдебно-счетоводната експертиза, според което на ищеца за процесния период е изплатена сума в размер на 9698,20 лв. при спазване на клаузите на договора за охрана и на вътрешните правила, а именно 60% от договорения максимален размер според броя отработени от ищеца дни, като с изключение на м.07.2019 г. – 80% и 12.2020 г. – 100%, където ищецът е награден, е формирал извод, че исковата претенция за заплащане на разликата до максимално определения размер на допълнителното възнаграждение (70 % от минималната работна заплата), се явява неоснователна.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период?“;

2. „Може ли в договор по чл. 92, ал. 1 ЗМВР и в приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер?“;

3. „Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер?“;

4. „Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да участват чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт?“;

5. „Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. „г“ от Решение на МС № 282/94 г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер?“;

6. „Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период „Договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества“ на „АЕЦ Козлодуй“ между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно Договор №[ЕИК]/12.06.2017 г. и Договор №[ЕИК]/20.05.2021 г.?“.

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в частта на произнасяне по иска с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР.

Относно повдигнатите въпроси

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения и не удовлетворяват общо основание. За да отхвърли иска по чл. 179, ал. 4 ЗМВР, въззивният състав в обжалваното решение е приел, че претендираното от ищеца допълнително възнаграждение е такова, което има пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР, и основанието му за дължимост е по чл. 179, ал. 4 ЗМВР, вр. чл. 6, б. “в“ от РМС № 282/15.07.1993 г., а именно – поощрение за положен труд за охрана на „АЕЦ Козлодуй“; че размерът на същото не е нормативно определен, а начинът за начисляването, както и неговият максимален размер, са разписани в договори за охрана, сключени по реда на чл. 92, ал. 1 ЗМВР, по които ищецът не е страна, и във вътрешни правила, утвърдени от възложителя, и по отношение на които ответникът – изпълнител по договорите за охрана – е дал съгласие, както и че е спазена процедурата, предвидена в тях, при определяне на размера на поощрението и ищецът е получил същото в размера, в който то му се дължи. Въззивният съд не е давал разрешение по въпросите дали органът по назначаването е длъжен или не да уведомява служителите си с критериите, по които се определя и изплаща процесното възнаграждение, респ. имат ли право държавните служители в МВР да се запознаят с тези критерии и да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения. Решаващият състав не е и постановил, че възложителят и изпълнителят по договори за охрана могат да се договарят и да въвеждат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни възнаграждения на държавни служители в МВР, нито е разрешавал въпроса длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6 от Решение на Министерски съвет № 282/1993 г. Не е с обуславящ характер спрямо изводите на въззивния съд и последният от въпросите, доколкото решаващият съд е приел, че за посочения в исковата молба период на ищеца е изплащано не допълнително възнаграждение, а поощрение за всеки месец, при спазване на клаузите на договора за охрана и на вътрешните правила по Решение на Министерски съвет № 282/1993 г. Ето защо, непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

По поставените питания не може да бъде обосновано приложно поле и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позоваването на страната на това селективно основание е формално – без да излага конкретни твърдения за наличието му. В задължение на касатора е да обоснове предпоставки в приложно поле на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Така освен релевантен правен въпрос, включен в предмета на делото и изводим от правната воля на въззивния съд по обжалваното решение, искането за селекция на касационната жалба следва да съдържа и обосновка на допълнителното основание от съответния състав. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК релевантният въпрос следва да има значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, чието съдържание е изведено по тълкувателен път с разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това в случая не е сторено и не може да се допусне касационно обжалване.

Не може да се удовлетвори и искането за допускане на касационно обжалване, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на спора жалбоподателят дължи на ответника по касация заплащане на претендираните разноски за извършеното пред настоящата инстанция процесуално представителство от юрисконсулт. Възнаграждението по чл. 78, ал. 8 ГПК следва да се определи при условията на Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 ЗПП в размер на 200 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на III г. о.,