Определение № 5893 от 17.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 200/2024 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. К. П. Б. обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение от 11.07.2023 год. по гр. д. № 8309/2022 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 8.03.2022 год. на по гр. д. № 43689/2020 год. на Софийския районен съд. С него са отхвърлени предявените от касаторката срещу А. Д. А., Л. С. К. и М. И. Д. осъдителни искове по чл. 72 ЗС за сумата 10 950 лв., с която се е увеличила стойността на апартамент № 3, находящ се в [населено място],[жк], № 97, ет. 1 вследствие на извършени от ищцата подобрения в него. Касаторката поддържа наличие на основанията по чл. 281 ГПК и иска отмяна на въззивното решение и вместо това исковете й за заплащане на подобренията бъдат уважени. В съдържащото се в подадената молба от 3.11.2023 год. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поставя следния правен въпрос: „При отхвърлен иск с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС, съдът длъжен ли е да се произнесе относно правата на подобрителя на имота, произтичащи от разпоредбите на чл. 74 ЗС“, като не се релевира конкретно основание по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответниците по жалбата не са взели становище. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Въззивното решение е постановено по обективно и субективно съединени искове за заплащане на подобрения в процесния имот – подробно описаните в исковата молба такива по вид, стойност, местонахождение, извършени от ищцата, сега касатор от нанасянето й в имота през 1998 год., като общо предявената претенция е за сумата 10 950 лв., претендирана както следва: от ответника А. А. – 7 000 лв., от М. Д. и Л. К. – по 1 975 лв. от всяка от тях /молба от 4.08.2021 год./. Претенциите са отхвърлени от първоинстанционния съд, като е прието, че ищцата не е доказала да е добросъвестен владелец на имота. Позовал се е и на влязлото в сила решение по гр. д. № 82270/2017 год. на Софийския районен съд, с което ищцата е осъдена да предаде на ответниците собствеността и владението върху процесния апартамент, на основание чл. 108 ЗС. При липса на представени доказателства за увеличената стойност на имота вследствие твърдените подобрения съдът отхвърлил предявения на основание чл. 72, ал. 1 ЗС иск. Въззивният съд потвърдил решението му, като приел, че неоснователността на исковете произтича от недоказване на извършване на твърдените ремонтни работи в имота от ищцата, а не поради липсата на установяване на качеството й на добросъвестен владетел. Позовал се е на съдебната практика, съгласно която при положение, че не е установено подобрителят да е направил подобренията в качеството си на добросъвестен владелец, както е поддържал, то следва да се разгледа искът за заплащането им като на обикновен подобрител на чужд имот, а не да се отхвърля иска само на това основание, че е квалифициран от ищеца по чл. 72, ал. 1 ЗС. Изводът, че не е установено извършването на подобренията от ищцата, респ. в кой период са осъществени, въззивният съд обосновал въз основа на показанията на ангажираните по делото свидетели. Не е кредитирал заключението на изслушаната експертиза за извършване на подобренията през 2017-2018 год., тъй като не се подкрепя от останалите доказателства, а противоречи и на твърденията на самата ищца. Съдът е посочил, че вещото лице не може да събира доказателства, а сочените от него такива не са представени по делото. С оглед изложените мотиви във въззивното решение за неоснователността на иска за подобрения, поставеният в изложението на касатора въпрос не е обусловил решаващия извод на съда по спора. Същият е относим към правната квалификация на претенцията за обезщетение за извършени подобрения, като произнасянето на въззивния съд е съобразено с приетото в сочената съдебна практика относно това, че правната квалификация на ищеца на претенцията му по чл. 72, ал. 1 ЗС не ограничава съда да даде търсената защита за присъждане на стойността на подобренията по чл. 74, ал. 1 ЗС, а не да отхвърля иска по чл. 72, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд не поради съобразяване с дадената от ищцата правна квалификация на претенцията при липса на доказателства да е била добросъвестен владелец, а поради липса на доказателства за извършени от нея подобрения в процесния имот, което обосновава неоснователност на исковете и при квалификацията им по чл. 74, ал. 1 ЗС. При това положение не е налице и противоречие със съдебната практика, което обосновава извод за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.