Определение № 1668 от 19.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1219/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Й. К. – синдик на „Контракт инвест” ООД /в несъстоятелност/, срещу решение № 29 от 27.03.2023г. по в.т.д. № 21/2023г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 260077 от 07.11.2022г. по т.д. № 85/2021г. на Окръжен съд Бургас в частта, с която е отхвърлен предявеният от „А и Л търговско представителство” ЕООД и съищеца А. Й. К. – синдик на „Контракт инвест” ООД /н./ против „К. инвест” ООД /н./ и О. В. Чикирева иск по чл.647, ал.2 вр. ал.1, т.3 ТЗ за обявяване на недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелния длъжник на сделка, сключена между ответниците с нотариален акт за покуко-продажба № 20, т. IX, рег. № 10488, н.д. № 1551/2019г. на нотариус С. А..

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно и при липса на доказателства е приел за доказано пълното изплащане от страна на купувача по атакуваната сделка О. Чикарева на продажната цена в размер на 30 000 евро. Сочи, че във въззивното производство са изключени като доказателства представените от ответницата неавтентични копия на квитанции от приходни касови ордери, поради което по делото е останало недоказано плащането на продажната цена, който факт е оспорен. Поддържа, че въззивният съд не се е съобразил с константната практика, че нотариалният акт в частта му относно направените пред нотариуса твърдения за заплащането на цената не се ползва с удостоверителна сила и има характер на частен свидетелстващ документ, доколкото в случая плащането не е извършено пред нотариуса или по негова специална сметка. Намира за необоснован извода на въззивния съд, че възражение относно липсата на плащане по сделката е направено едва с въззивната жалба и поради това е преклудирано, като сочи, че в допълнителната искова молба е направено такова възражение и е оспорено съдържанието на представените от ответника копия от касови ордери. Сочи още, че въззивният съд не е съобразил противоречието между отразеното в нотариалния акт заплащане на цената чрез „превеждането” й и възражението на ответницата, че цената е заплатена в брой. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди и да се произнесе относно всички направени от страна по делото твърдения, доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и своевременно въведени с допълнителната искова молба, като ги съобрази с доводите и възраженията на противната страна и при наличие на твърдени отрицателни факти да разпредели доказателствената тежест между страните относно доказването на настъпването на положителния факт, отричан от страната, направила възражението? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 261 от 05.06.2015г. по т.д. № 2857/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 97 от 02.05.2019г. по гр.д. № 3457/2018г. на ВКС, IV г.о., решение № 33 от 09.04.2020 по т.д. № 693/2019г. на ВКС, I т.о.

2. Ползват ли се със задължителна удостоверителна сила изявленията на страните в нотариалното производство в частта на техните изявления относно размер на договорената продажна цена и начина на нейното заплащане? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 70 от 11.07.2022г. по гр.д. № 1942/2021г. на ВКС, III г.о.

Не са подадени отговори на касационната жалба от „А и Л търговско представителство” ЕООД – ищец по иска, „Контракт инвест” ООД /н./ и О. В. Чикирева – ответници по иска.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 20, том IX, рег. № 10488, д. № 1551 от 06.08.2019 г. на нотариус С. А. – Несебър “Контракт инвест” ООД е продало на О. В. Чикирева недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], [община], м. Юрта с площ 53,93 кв.м., за сумата 30 000 евро. Посочил е, че в акта е удостоверено волеизявление на страните, че сумата “е преведена преди подписване на настоящия нотариален акт”, както и изявление на продавача, че сумата 30 000 евро е изплатена изцяло преди подписването на акта. Приел е, че твърденията на ответницата за привидност на уговорката в нотариалния акт относно цената на имота, за сключен преди окончателната сделка предварителен договор за продажба на същия имот и за действително уговорена и платена цена в размер на 40 000 евро са останали недоказани. Посочил е, че представените в тази връзка с отговора на исковата молба копия на документи – предварителен договор от 25.03.2011г., квитанция от 24.03.2011г., приходен касов ордер от 06.04.2011г. и квитанции за плащани комунални услуги – не са представени в оригинал, за което ответницата е задължена във въззивното производство на основание чл.183, ал.1 ГПК, и са изключени от доказателствата. Поради това е намерил, че не е налице начало на писмено доказателство и се явяват недопустими свидетелските показания, събрани с цел установяване привидността на изразеното в нотариалния акт съгласие относно цената на имота (арг. чл.165, ал.2 ГПК).

Въззивният съд е обсъдил и възприел като пълно, обосновано и компетентно заключението на съдебнотехническата експертиза, според която към датата на сключване на сделката пазарната стойност на имота е била 54 500 лв. без ДДС, т.е. 65 400 лв. с вкл. ДДС, а при отчитане на наличните вещни тежести пазарната стойност на имота е 46 325 лв. без ДДС или 55 590 лв. с вкл. ДДС.

При тези факти въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл.647, ал.1, т.3 ТЗ за неоснователен. Посочил е, че за да бъде уважен искът, е необходимо по сключена възмездна сделка даденото от длъжника да надхвърля значително по стойност полученото, т.е. да има значително несъответствие между платената цена и действителната стойност на продадения имот. Посочил е, че в случая длъжникът-продавач е прехвърлил собствеността върху недвижим имот с пазарна стойност 65 400 лв., респ. 55 590 лв. при отчитане на вещните тежести върху имота, с включен ДДС, а ответницата-продавач е платила срещу прехвърлената й собственост цена в размер на 30 000 евро или 58 675 лв. Приел е, че за плащането, респ. получаването на цената страните са направили нарочни изявления, които са удостоверени от нотариуса в нотариалния акт при сключване на сделката. Приел е, че възраженията на синдика-съищец за липса на всякакво плащане по сделката, което включва възражение за привидност на изразеното в сделката съгласие относно предварителното плащане на цената, са направени несвоевременно едва във въззивната жалба и не следва да се обсъждат. Посочил е, че такива възражения липсват в допълнителната искова молба от 05.11.2021 г., с която синдикът-съищец за пръв път е изразил становище по иска. Изтъкнал е, че получената цена от 58 675 лв. е равна на 105 % от пазарната стойност на имота при съобразяване, че върху него е вписана възбрана и той е предмет на договорна ипотека, а дори да не се вземат под внимание вещните тежести при определяне на пазарната стойност на апартамента, платената цена е равна на 90 % от стойността му, като това несъответствие не е значително, може да се приеме за израз на свободата на договаряне и не е основание за обявяване недействителност на сделката на осн. чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Този въпрос е релевантен, тъй като се явява обуславящ изводите на въззивния съд, поради което осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика - т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения - решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. 425/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. 1106/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. 513/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и др. Съгласно дадените разрешения непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Дейността на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил своевременно наведените доводи и твърдения на страните и събраните по делото доказателства. Във въззивната жалба на настоящия касатор не е било направено оплакване за непълнота на доклада на първоинстанционния съд поради неизпълнение на задължението му за разпределяне на доказателствената тежест, поради което въззивният съд не е дължал даване на такива указания, в какъвто смисъл е поставеният въпрос. Противно на твърдението на касатора, в подадената от него допълнителна искова молба не е направено оспорване на съдържащото се в представения нотариален акт изявление на страните за предварително заплащане на продажната цена на имота, а единствено е направено общо оспорване, че ответницата не е доказала заплащането на цената. С оглед на това, като е приел, че поради несвоевременното му релевиране едва във въззивната жалба не дължи обсъждане на възражението на синдика-съищец за липса на всякакво плащане по сделката, което включва възражение за привидност на изразеното в сделката съгласие относно предварителното плащане на цената, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС.

Вторият въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика. Съгласно решение № 70 от 11.07.2022г. по гр.д. № 1942/2021г. на ВКС, III г.о. в частта, с която купувачът е заявил, че е платил цената, а продавачът – че е получил цената, нотариалният акт е частен свидетелстващ документ за знание, материализира удостоверителното изявление на своя издател за даден факт – плащането на цената, респ. получаването на продажната цена, и има характер на разписка за плащане. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, че в нотариалния акт, обективиращ процесната сделка, е удостоверено волеизявление на страните, че сумата “е преведена преди подписване на настоящия нотариален акт”, както и изявление на продавача, че сумата 30 000 евро е изплатена изцяло преди подписването на акта, а не е приел, че в тази част – относно факта на плащането, нотариалният акт се ползва с удостоверителна сила. Останалите доводи на касатора, във връзка с които е поставен въпросът, повтарят твърденията му за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на твърденията и възраженията на страните и изразяват несъгласието му с изводите на въззивния съд и поради това представляват оплаквания за неправилност, по които касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение