Определение № 363 от 19.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 238/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Д” А., чрез процесуалният му представител адв. В, срещу определение № 132/16.03.2010 г., по ч.гр.д. № 125/2010 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 4384/23.12.2009 г. постановено по гр.д. № 1114/2008 г. по описа на Варненски окръжен съд, 12-ти с-в. Касаторът се позовава като основания за допускане на касационния контрол на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 от ГПК, като е посочил процесуалноправните въпроси от значение за изхода по конкретното дело, а именно: начинът на определяне на цената на иска и дължимата за исковото производство държавна такса. Ответникът по частната касационна жалба – „Т” А., в подадения в срок чрез процесуалния му представител адв. М писмен отговор, моли същата да не бъде допускана до касационно обжалване, по подробно изложени съображения, евентуално – да бъде оставена без уважение. Ответникът по частната касационна жалба – „Х” Е. <Еоод&@Е. &span lang=EN-US> не е депозирал писмен отговор по чл. 276, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 от ГПК. На първо място, поставените от частния касатор процесуалноправни въпроси - „начинът на определяне на цената на иска и дължимата за исковото производство държавна такса” не са били предмет на обсъждане и произнасяне от въззивния съд с обжалвания съдебен акт. На второ място, в изложението за обосноваване на различните основания за допустимост на касационното обжалване се обсъждат въпроси, които нямат нищо общо с визираните по-горе такива. В обосноваване на основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК липсва ясна формулировка на друг, различен от цитираните вече процесуалноправни въпроси. Освен това е посочено, че „въпросът в обжалвания съдебен акт е решен в противоречие с практиката на ВКС”, като е цитирано и приложено Определение № 132/31.03.2009 г., по ч.гр.д. № 82/2009 г., което не е от категорията на задължителната такава, каквато се има предвид във визираното основание за допустимост. В обосноваване на основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК се обсъждат въпроси, различни от тези, посочени по-горе, като такива от значение за изхода на конкретното дело, без да е ясно дали това са нови въпроси, изведени като предпоставка за допустимост на касационното обжалване,по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, или се касае за въпроси обосноваващи основанието за допустимост по т. 2, на ал. 1 на чл. 280 от ГПК, във връзка с цитираните и посочени вече такива. Но и обсъжданите нови въпроси – „към кой момент може да се прави възражение за прекомерност на разноските и може ли съдът служебно да прилага нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК” не са били предмет на обсъждане и разглеждане с обжалвания съдебен акт. На последно място, при обосноваване на основанието за допустимост по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК отново липсва ясна формулировка на друг, различен от цитираните вече по-горе процесуалноправни въпроси. Освен това, част от изложените съображения се отнасят до въпроси, които не са били предмет на разглеждане и обсъждане от въззивната инстанция. По отношение на тези въпроси, по които се е произнесъл Варненския апелативен съд и които могат да бъдат извлечени от настоящия съдебен състав единствено по тълкувателен път, без да е ясно, както бе посочено по-горе, дали това са поставени нови „процесуалноправни въпроси” от значение за изхода на конкретното дело или се обосновава единствено конкретното основание за допустимост, касаторът не е обосновал визираното основание, т.е. какво е значението на така „поставените” от него „процесуалноправни въпроси” за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като в изложението си, по същество той излага доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. Независимо от изложеното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че и при действието на отменения ГПК и при действието на действащия такъв е налице богата, правилна и безпротиворечива съдебна практика на ВКС, че по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.), респ. чл. 78, ал. 3 от действащия ГПК, ответникът има право на направените от него разноски, съобразно с отхвърлената част от иска. Под „направени” разноски се имат предвид онези разноски, за които са представени доказателства, че са били действително извършени към момента на произнасянето на съда по този въпрос,т.е. в случай, че не са били представени доказателства, че част от уговореното адвокатско възнаграждение е било изплатено, се присъжда единствено изплатената част. Данните за направените разноски от страната следва да се представени по делото до приключване на последното съдебно заседание в съответната инстанция, а когато производството не подлежи на разглеждане в открито заседание - в сроковете определени за извършване на последното процесуално действие, като до този момент следва да бъде представен и списък на претендираните разноски (чл. 80 от ГПК). До приключване на последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд касаторът не е представил списък на направените от него разноски. Това той е направил едва с писмените си бележки, депозирани повече от две седмици след последното по делото съдебно заседание, поради което той е лишен от възможността да обжалва решението в частта за разноските, като същите не могат да му бъдат присъдени въз основа на по-късно посочване на размера им, защото не е предвидена възможност за по-късно представяне на списък на разноските. Самото производство по чл. 248, ал. 1 от ГПК е предвидено за допълване на решението при непроизнасяне на съда по искането за разноски или изменение на решението при допусната грешка в изчислението, но не и за отстраняване на пропуск на страната, когато не е заявила искане за присъждане на разноски и/или не е представила доказателства за направени разноски в срока по чл. 80 от ГПК. Доколкото касаторът е представил доказателства за изплатения пълен размер на уговореното адвокатско възнаграждение след постановяване на съдебното решение, в което се е произнесъл по въпроса за разноските, т.е. при вече известен в негова полза краен резултат на предявения иск на противната страна и в противоречие с разпоредбата на чл. 80 от ГПК, то не са били налице предпоставките на чл. 248, ал. 1 от ГПК за присъждане на пълния размер на направените от него разноски за адвокат пред първата инстанция. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение