Определение № 8 от 29.03.2021 г. на ВКС по д. № 6/2021 г.

Производство по чл. 135, ал. 4 от АПК. Образувано е по спор между Софийския районен съд (СРС) и Административния съд София-град (АССГ) относно подсъдността на правния спор, повдигнат с искова молба с вх. № 3209/29.01.2021 г., подадена от Н. Д. Д. срещу Столичната община (СО). С исковата молба (макар и при нередовно формулиран петитум) е предявен отрицателен установителен иск за несъществуване (недължимост), като погасено по давност, на вземане на ответната СО за сумата 200 лв., произтичащо от глоба, наложена на ищеца с наказателно постановление № 310958/26.05.2017 г., издадено от заместник-кмет на СО, за събирането на което вземане срещу ищеца е образувано изп. дело № 20208380407450 по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № 838. Исковата молба е била подадена до Административния съд – София-град (АССГ), който с определение № 903/05.02.2021 г. по адм. д. № 1186/2021 г. е прекратил производството пред него и е изпратил делото по подсъдност на СРС. В мотивите към определението си АССГ е приел, че вземанията по влезли в сила наказателни постановления са публични – чл. 162, ал. 2, т. 7 от ДОПК, и като такива се събират по реда на ДОПК от публичните изпълнители – чл. 163, ал. 3 от ДОПК. Приел е също, че съгласно чл. 163, ал. 4 от ДОПК, в случаите, когато публични вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител, събирането им се извършва по реда на ГПК, а това определя и реда за защита на засегнати права в процеса на принудителното изпълнение. АССГ е приел също, че защитата срещу принудителното изпълнение по реда на ДОПК се осъществява чрез обжалване действията на публичния изпълнител, а съгласно чл. 269, ал. 1 от ГПК право на иск има само трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. От друга страна е приел, че в чл. 269, ал. 1 от АПК е регламентирана неприложимост на изпълнителното производство по гл. ХVII от същия кодекс за публични вземания, които се изпълняват по реда на ДОПК, което изключва защитата чрез предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 292 от АПК. Съдът е изтъкнал и че компетентността на административните съдилища е лимитативно очертана в чл. 128 от АПК, като търсената в случая от ищеца правна защита не може да се квалифицира и по чл. 128, ал. 1, т. 5 от АПК, доколкото изпълнителното производство се провежда не по реда на АПК, а по реда на ГПК. В тази връзка са изложени и съображения, че защитата по чл. 128, ал. 1, т. 5 и по чл. 292 от АПК е допустима единствено в изпълнително производство, образувано въз основа на издадено изпълнително основание по чл. 268 от АПК, каквато хипотеза не е налице в случая. АССГ е намерил, че предявеният иск не може да се квалифицира и по чл. 128, ал. 2 от АПК, защото от ищеца не се оспорва размера на установеното с влязъл в сила акт публично общинско вземане, нито се цели установяване съществуването или несъществуването на административно право или правоотношение, а се претендира установяване на факт относно възможността за събиране по принудителен ред на публично общинско вземане – искът се отнася до установяване на обстоятелство, което е от значение за законосъобразното развитие и приключване на изпълнителното производство, развиващо се по правилата на ГПК. С оглед на това административният съд е приел, че след като събирането на публичното вземане е възложено на ЧСИ, той извършва процесуални действия по реда на ГПК и защитата на длъжника се осъществява чрез предявяване на иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 от ГПК, и компетентен да го разгледа според правилата на чл.чл. 103-105 от ГПК е СРС. Пред СРС е образувано гр. д. № 9340/2021 г., по което е постановено определение № 20047578/19.02.2021 г., с което е повдигнат спорът за подсъдност. В мотивите към определението си СРС е приел, че приложението на изпълнителните способи по ГПК за събиране на публично вземане, каквото е процесното, определя процедурите, приложими за събиране на вземането, като приложението на тези процедури не променя подведомствеността на защитата срещу незаконното принудително изпълнение, тъй като такава промяна не е предвидена в нормативен акт. В тази връзка е посочено, че изключенията от подведомствеността на административните спорове на административните съдилища се регламентират изрично (§ 19 от ЗСПЗЗ, приет със ЗИДАПК – ДВ, бр. 39/2011 г.), а такава регламентация в случая липсва. СРС е приел и че подведомствеността на спора не се определя от правната квалификация, която съдът дава, а от същността на спора, като е намерил, че в случая се касае за жалба срещу незаконно изпълнение на публично вземане и че този спор не е граждански, дори АССГ да го квалифицира по чл. 439 от ГПК. Съдът е посочил и че съгласно чл. 128, ал. 1, т. 5 от АПК, на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за защита срещу незаконно принудително изпълнение, каквото е и искането в случая. СРС е посочил и че съдът е длъжен да даде квалификация на спора, като няма пречка да даде такава по чл. 439 от ГПК, но това не променя подведомствеността на делото. Настоящият смесен петчленен съдебен състав по чл. 135, ал. 4 от АПК намира, че компетентен да се произнесе по правния спор, повдигнат с исковата молба с вх. № 3209/29.01.2021 г., подадена от Н. Д. срещу СО, е съответният общ (граждански) съд, в случая – СРС. Съображенията за този извод са изложените от АССГ, а именно: С исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за несъществуване, като погасено по давност, на публично вземане, произтичащо от глоба, наложена на ищеца с влязло в сила наказателно постановление, издадено от заместник-кмет на ответната СО, респ. – претендирасе, че като недължимо, насрещното задължение на ищеца не следва да бъде изпълнявано принудително по образуваното срещу него изпълнително производство. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 7 от ДОПК, вземанията по влезли в сила наказателни постановления са публични, и съгласно чл. 163, ал. 1 и ал. 3 от ДОПК поначало се събират по реда на ДОПК от публичните изпълнители при Националната агенция за приходите, освен ако в закон е предвидено друго. В случая ответната СО се е възползвала от предоставената ѝ с чл. 2, ал. 3 от ЗЧСИ възможност за избор, като с възлагателно писмо с изх. № СОА20-ДИ11-8612/16.10.2020 г. е възложила събирането на глобата на ЧСИ. Изпълнителното производство пред съдебния изпълнител се развива по реда на ГПК – съгласно изричната разпоредба на чл. 163, ал. 4 от ДОПК, предвид което на 26.01.2021 г. на ищеца е била връчена покана за доброволно изпълнение по чл. 428, ал. 1 и 2 от ГПК с изх. № 04040/18.01.2021 г. по образуваното срещу него изп. дело № 20208380407450 по описа на ЧСИ с рег. № 838. Следователно, разпоредбите на чл. 266 и сл. от ДОПК, регламентиращи обжалване действията на публичен изпълнител, не могат да намерят приложение в случая, тъй като са налице изключенията по чл. 163, ал. 1 - in fine и ал. 3 - in fine от ДОПК – принудителното изпълнение се развива не по реда на ДОПК, а по реда на ГПК. От друга страна, компетентността на административните съдилища е лимитативно очертана в чл. 128 от АПК. Търсената в случая от ищеца правна защита не може да се квалифицира нито по чл. 128, ал. 1, т. 5 (предишна т. 4), нито по чл. 292 от АПК, доколкото изпълнителното производство се провежда не по реда на АПК, а по реда на ГПК. Защитата по чл. 128, ал. 1, т. 5 и по чл. 292 от АПК е допустима единствено в изпълнително производство по чл. 267 от АПК, образувано въз основа на издадено изпълнително основание по чл. 268 от АПК, каквато хипотеза не е налице в случая. Предявеният иск не може да се квалифицира и по чл. 128, ал. 2 от АПК, тъй като ищецът в случая не оспорва размера на установеното с влязлото в сила наказателно постановление публично общинско вземане, нито цели установяване съществуването или несъществуването на административно право или правоотношение, а претендира установяване на факт (изтекла погасителна давност) относно възможността за събиране по принудителен ред на публичното общинско вземане, т.е. – искът се отнася до установяване на обстоятелство, което е от значение за законосъобразното развитие и приключване на принудителното изпълнително производство, развиващо се по правилата на ГПК. След като събирането на публичното вземане е възложено на ЧСИ и същият извършва процесуални действия по реда на ГПК, то по аргумент за по-силното основание, защитата на длъжника по исков ред срещу изпълнението – за установяване възможността задължението му да се събере принудително, се осъществява също по реда на ГПК – чрез иска по чл. 439 от ГПК, като компетентен да разгледа и да се произнесе по него е общият (гражданският) съд – чл. 14, ал. 1 от ГПК, а не административният съд. В същия смисъл е и трайно установената практика на смесени петчленни съдебни състави по чл. 135, ал. 4 от АПК – определение № 81/21.09.2012 г. по адм. д. № 73/2012 г., определение № 92/22.11.2012 г. по адм. д. № 74/2012 г., определение № 8/31.01.2013 г. по адм. д. № 1/2013 г., определение № 2/10.02.2021 г. по гр. д. № 32/2020 г. По изложените съображения, компетентен да се произнесе по правния спор, повдигнат с исковата молба с вх. № 3209/29.01.2021 г., подадена от Н. Д. срещу СО, е съответният общ (граждански) съд, в случая – СРС – съгласно правилата за родовата и местна подсъдност, установени с разпоредбите на чл. 103, чл. 104, т. 4, чл. 105, пр. 2 и чл. 108, ал. 1, изр. 1 от ГПК; на който съд делото следва да се изпрати за разглеждане. Мотивиран от гореизложеното, настоящият Петчленен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд