Определение № 4989 от 01.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на „Фип инвест“ЕООД, чрез процесуалните си представители адвокат В. Д. и Т. С., срещу решение №1050 от 31.07.2023г. по в.гр.д.№3619/2022г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262515 от 27.07.2022 г., постановено по гр.д. № 10563/2020 г. на Софийския градски съд, с което:

• на основание чл. 108 от ЗС е признал за установено по отношение на ответника „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК 131401241, представлявано от управителя И. П. П., ЕГН [ЕГН], че ищецът И. П. И., ЕГН [ЕГН], поставен под ограничено запрещение и действащ със съгласието на своя попечител П. И. Р. е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, намиращ се в сграда 2, разположена в имот с идентификатор *, с предназначение за жилище, при съседи на същия етаж *; *; под обекта *; над обекта *, състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, ведно с прилежащите му 3.952 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място по силата на нотариален акт № 117, том. ІІІ, дело № 517 от 1985 г. за право на собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ и е осъдил „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК 131401241да предаде владението на имота на И. П. И., ЕГН [ЕГН];

• осъдил ответника „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК 131401241, представлявано от управителя И. П. П., ЕГН [ЕГН] да заплати на И. П. И., ЕГН [ЕГН] поставен под ограничено запрещение и действащ със съгласието на своя попечител П. И. Р.: - на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 12 675 лева, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот за периода 17.11.2016 г. – 31.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2019г., като е отхвърлил иска за разликата над уважения до пълния предявен размер от 21 900 лева; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода о т 17.10.2019 г. до 31.10.2019 г., в размер на сумата от 52.06лева, като е отхвърлил иска за разликата над уважения до пълния предявен размер от 3 000 лева и забава, за периода 17.12.2016 г. до 16.10.2019г.

• отхвърлил предявения от „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК 131401241, представлявано от управителя И. П. П., ЕГН [ЕГН] против И. П. И., ЕГН [ЕГН] - поставен под ограничено запрещение и действащ със съгласието на своя попечител П. И. Р. насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 във вр. с чл. 34 ЗЗД, за сумата от 34 000лева, представляваща платена продажна цена по договор за продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт № 43 от 28.10.2015 г., т. ІV, рег. № 10055, д.№ 549/2015г. по описа на нотариус, вписан под № 065 в регистъра на Нотариалната камара, район на действие – Софийски районен съд, унищожен с влязло в сила решение, постановено по гр.д. № 6818/2016 г. от Софийски градски съд.

В касационните жалби са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на друго по същество, с което първоначалните искове бъдат отхвърлени като неоснователни, а тези, които са предмет на насрещния иск, изцяло уважени.

В изложението към касационна жалба вх.№22543/11.10.2023г. се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1/Може ли неспазването на задължението по чл.3, ал.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой за извършване на плащания на суми над 10 000лв. по банков път да опровергае, удостовереното в частен свидетелстващ документ плащане;

2/Двустранното задължение по чл.34 от ЗЗД за реституция на даденото без правно основание, на неосъществено или на отпаднало правно основание обхваща и приложимо ли е за всички прогласени за нищожни и унищожени по съдебен ред правни сделки, независимо от основанието за това;

3/Може ли въззивният съд за да формира правните си изводи да се позовава на служебно известни му факти от други съдебни производства, сложени на разглеждане от същия съд, свързани със страна по делото и нямащи никаква връзка с предмета на спора и съставлява ли това съществено процесуално нарушение на нормите на чл.12, чл.235, ал.2 и ал.3 и чл.236, ал.2 от ГПК, съответно допустимо ли е решение взето въз основа на данни извън императивните и ограничителни процесуални правила за вземането му и които данни вероятно са формирали вътрешното им убеждение.

4/Дължи ли се обезщетение за ползване от несобственик, който е във владение на недвижимия имот в случай, че същият има непогасено насрещно вземане от собственика на този имот и надлежно е упражнил правото си на задържане по чл.90 от ЗЗД до погасяване на насрещното задължение и ако се дължи от кой начален момент.

Навеждат се доводи, че по тези четири въпроса няма формирана съдебна практика, поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне при условията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

5/Разпоредбата на чл.58 от ЗЗД съдържа ли презумпция за отговорността за връщане на полученото в хипотезите на чл.55, ал.1 от ЗЗД от недееспособните лица, съответно от дееспособните такива, които към момента на получаването му не са могли да разбират или да ръководят действията си, съответно чия е доказателствената тежест за оборването на тази презумпция при наличието на частен свидетелстващ документ за полученото, изходящ от тази категория лица.

По този въпрос са налице основанията за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като изводите на въззивния съд са в противоречие с решение №320/15.01.2013г. по гр.д.№94/2012г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №70/11.07.2022г. по гр.д.№1942/2021г. на ВКС, ІІІ г.о.

6/Може ли да се направи извод за неизвършено плащане по нетърговски договор само на основание на липсата на осчетоводяване на това обстоятелство в счетоводните книги на търговеца, ако са налице писмени изявления от насрещната страна за получаване на плащането.

Касационно обжалване по този въпрос следва да се допусне при условията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като решението противоречи на обилната практика на търговските отделения на ВКС, че счетоводните книги не се ползват с материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, относно съдържанието им и последното следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото.Не се посочва практика на ВКС по поставения въпрос.

В изложението към касационна жалба вх.№23045/16.10.2023г. се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и поради очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение. Поставят се следните въпроси:

1/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, както и по направените от жалбоподателя оплаквания.Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, да обсъди всички допустими и относими доказателства заедно и поотделно.Може ли да препраща към мотивите на първоинстанционния съд, без да е обсъдил направените в жалбата оплаквания.

Решението е постановено в противоречие с ППВС№7/65г., т.19 от ТР№1/04.01.2001г. по т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и на посочени в изложението шест решения на тричленни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК.

2/Какво представлява нотариалният акт за покупко-продажба на недвижим имот в частта, в която е отразено, че продажната цена е изплатена на продавача.Чия е доказателствената тежест да установи и с какви доказателствени средства, че отразеното в нотариалния акт и издадените от продавача разписки за заплатена продажна цена, с които признава, че е получил тази сума е невярно.

Установени ли са между страните по настоящия спор със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по чл.31 от ЗЗД, с което е унищожен сключения между тях договор за продажба, по който продавачът е била дееспособно лице, което към този момент не е могло да разбира или ръководи действията си, всички обстоятелства и изявления в договора.Допустимо ли е съдът да приеме това обстоятелство за безспорно и ненуждаещо се от доказване.

Въззивното решение противоречие на следните решения на ВКС: решение №402/17.01.2012г. по гр.д.№449/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №205/13.10.2014г. по гр.д.№2308/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №125/12.09.2012г. по гр.д.№1135/2011г. на ВКС, І г.о., решение №403/10.01.2012г. по гр.д.№1543/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №173/27.07.2010г. по гр.д.№5166/2008г. на ВКС, ІV г.о., решение №359/19.11.2012г. по гр.д.№159/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №320/15.01.2013г. по гр.д.№94/2012г. на ВКС, ІІІ г.о.

3/Разписката за получаване на продажната цена по договор за покупко-продажба, удостоверяваща заплащането на продажната цена, издадена извън нотариалния акт, едностранна сделка ли е, или представлява частен удостоверителен документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт – плащането на цената.Подлежи ли такава разписка на унищожение на основание чл.31, ал.1 от ЗЗД вр. чл.44 от ЗЗД.

Навеждат се доводи, че касационно обжалване по този въпрос следва да се допусне при условията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по него няма формирана практика на ВКС.

4/Съставлява ли начало на писмено доказателство и основание за допускане на гласни доказателства за установяване на твърдяната от страната симулация на договора за покупко-продажба по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК, издадената от продавача нотариално заверена декларация, в която е декларирал каква е действителната продажна цена.

Изводите на въззивния съд са в противоречие с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №271/05.10.2011г. на ВКС по гр.д.№1577/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.

5/Дължат ли си страните по унищожаем договор връщане на даденото като насрещна престация на отпаднало основание или това важи само за нищожните договори.

Изводите на въззивния съд са в противоречие с решение №70/11.07.2022г. по гр.д.№1942/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №403/10.01.2012г. по гр.д.№1543/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.

6/Какви са критериите, при които съдът изгражда преценката си, че към момента на сключването на една правна сделка една от страните не е могла да разбира или да ръководи действията си.Следва ли да обсъди събраните по делото свидетелски показания, или трябва да се ограничи само до преценка на заключението по допусната съдебно-психиатрична експертиза.

Задължен ли е въззивният съд да извърши проверка на заключението на приета съдебно-психиатрична експертиза с оглед неговата обоснованост, както и да го прецени с оглед на всички събрани по делото доказателства.Каква е доказателствената сила на заключението на вещите лица относно здравословното и психично състояние на лицето в производството по чл.31 от ЗЗД.

Изводите на въззивния съд са в противоречие с решение №144/14.12.2018г. на ВКС по гр.д.№5100/2017г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №698/2011г. по гр.д.№14/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №54/03.07.2020г. по гр.д.№2674/2019г. на ВКС, ІІг.о. и решение №286/31.01.2018г. по гр.д.№737/2017г. на ВКС, ІV г.о.

7/При предявяване на иск от собственика срещу добросъвестния владелец за връщане на имота, от кой момент той се превръща в недобросъвестен по смисъла на чл.71 от ЗС – от датата на предявяване на иск с правно основание чл.108 от ЗС или с оглед обратното действие на съдебното решение за унищожаване на договор за покупко-продажба на основание чл.31, ал.1 от ЗЗД, от датата на сключване на сделката.

Решението е постановено в отклонение на практиката на ВКС: решение 127/17.08.2011г. по гр.д.№2014/2009г. на ВКС, І г.о., решение №131/10.07.2013г. по гр.д.№913/2012г. на ВКС, І г.о. и решение №35/25.02.2013г. по гр.д.№669/2012г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №141/30.11.2015г. по гр.д.№2944/2015г. на ВКС, ІІ г.о.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация И. П. И., чрез процесуалния си представител адвокат Д. Г., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на подадените касационни жалби.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът И. П. И., ЕГН [ЕГН] с договор за продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт № 43 от 28.10.2015 г., т. ІV, рег. № 10055, д. № 549/2015 г. по описа на нотариус, вписан под № 065 в регистъра на Нотариалната камара, район на действие – Софийски районен съд е прехвърлил на „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК 131401241, представлявано от управителя И. П. П., ЕГН [ЕГН] правото на собственост на недвижимия имот, а именно самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, намиращ се в сграда 2, разположена в имот с идентификатор *, с предназначение за жилище, при съседи на същия етаж *; *; под обекта *; над обекта *, състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, ведно с прилежащите му 3.952 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, по силата на нотариален акт № 117, том. ІІІ, дело № 517 от 1985 г. за право на собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ.

Продажната цена на имота, посочена в нотариалния акт от 28.10.2015 е в размер на сумата от 9 800 лева. Ищецът, като продавач е издал на 28.10.2015 г. разписка за тази сума, както и разписка за сума, в размер на 24 2000лева.Разписките не са нотариално заверени. Ищецът на 27.04.2016 г./почти шест месеца след продажбата/ е подписал декларация, нотариално заверена, че е получил в брой сумата от 34 000лева от купувача - „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК 131401241.

Ищецът страда от параноидна шизофрения и от 1982 г. се води на учет в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски” ЕООД.

С решение от 27.11.2017 г., постановено по гр.д. № 6818/2016 г. от СГС, влязло в сила на 15.07.2019 г. е унищожил договора за продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт № 43 от 28.10.2015 г., т. ІV, рег. № 10055, д.№549/2015 г. по описа на нотариус, вписан под № 065 в регистъра на Нотариалната камара, район на действие – Софийски районен съд, на основание чл. 31, ал.1 ЗЗД, поради невъзможността на продавача /на ищеца/ да разбира свойството на извършеното и да ръководи постъпките си.

Ответникът е във владение на недвижимия имот от 17.11.2016 г. с въвод по и.д. № 20167830400500 от ЧСИ И. Ч. с район на действие - Софийски градски съд.

В първата инстанция са приети писмените заключения на вещите лица, извършили самостоятелно две психиатрични експертизи, които установяват, че ищецът И. И. към датата 27.04.2016 г., когато е подписал декларацията не е бил в състояние да разбира свойството и нейното значение и да ръководи постъпките си.

С решение от 27.10.2016 г., постановено по гр.д. № 6757/2016 г. от Софийски градски съд, влязло в сила на 24.11.2016 г. е поставил ищеца И. П. И. под ограничено запрещение.

Прието е още, че „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК 131401241, представлявано от управителя И. П. П., ЕГН [ЕГН], като ищец по насрещния иск не е представило доказателства, че продажната цена по унищожения договор е била заплатена по банков път, каквото задължение е установено с императивната разпоредба на чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, ДВ, бр. 16 от 22.02.2011 г.Ищецът по насрещния иск е търговско дружество и не е доказало да е водило редовни счетоводни книги и тази сума да е била надлежно осчетоводена, поради което е формиран извод, че купувачът по договора за продажба от 28.10.2015 г. не е заплатил на страдащия от психично заболяване продажната цена.

Въз основа на така установената фактически обстановка въззивният съд е формирал следните правни изводи:

• По иска с правно основание чл. 108 от ЗС: Съгласно разпоредбата на чл. 108 от ЗС, собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.В разглежданият случай представените по делото доказателства установяват, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот, като обезщетение за отчужден друг недвижим имот за мероприятие по ЗТСУ.На 28.10.2015 г. ищецът с договор за покупко-продажба е прехвърлил правото на собственост на ответника – търговско дружество.Ответникът е бил въведен в имота от ЧСИ.Договорът е извършен с нотариален акт, но впоследствие е бил унищожен, на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, с влязло в сила съдебно решение, поради което с обратна сила са отпаднали всички произтичащи от договора правни последици и в тежест на всяка от страните е възникнало задължението да върне на насрещната страна всичко което е получила от нея.С оглед на изложеното предявеният иск с правно основание чл. 108 от ЗС е основателен, поради което следва да се признае по отношение на ответника, че ищецът е собственик на процесния имот и да се осъди ответника да предаде на ищеца владението му.

• По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД: Искът има за предмет осъждането на ответника да заплати обезщетение за ползването на имота, за периода от 17.11.2016 г. до 31.10.2019 г., т.е. от въвода във владение до подаване на исковата молба, поставила началото на настоящото производство.Ответникът, на основание унищожения договор е установил фактическата власт върху имота и го е ползвал.Съобразно заключението на вещото лице, искът е основателен до размер на сумата от 12 675 лева и подлежи на отхвърляне до пълния предявен размер от 21 000 лева. Следва да се присъди законната лихва върху сумата от 12 675 лева, считано от деня на подаване на исковата молба в канцеларията на съда 31.10.2019г.Първоинстанционния съд е квалифицирал този иск по чл. 59 от ЗЗД при въведени и непроменени фактически твърдения от ищеца, които са били предмет на доклада и разпределена доказателствена тежест.

• По насрещния иск с правно основание чл. 34 от ЗЗД: Съгласно разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е получил от нея.В разглеждания случай ищецът по насрещния иск е поискал осъждането на продавача по унищожения договор да върне заплатената продажна цена, която надвишава сумата от 10 000 лева. Въззивният съд е приел, че този иск е изцяло неоснователен и подлежащ на отхвърляне, тъй като ищецът по насрещния иск и купувач по унищожения договор не доказал, че е заплатил продажната цена по предвидения с императивна норма способ, а той е само чрез превод или внасяне по платежна сметка, тъй като надвишава сумата от 10 000 лева. Купувач е търговско дружество, което не е водило редовно счетоводство и чрез него да установи наличието /постъплението/ на тази сума по банковите сметките, да е изтеглена или наредена тази сума и да е надлежно осчетоводена като разход.Разписките, издадени от ищеца /продавач по унищожения договор / и нотариалната декларация изхождат от лице, което не е било в състояние да разбира свойството и значението на тези документи и да ръководи постъпките си, а това състояние на продавача е било видимо за околните.Договорът за продажба е бил унищожен именно на това основание, а доказателствата по делото обосноват извод, че купувачът не е направил реална насрещна престация, т.е. не е заплатил продажната цена.Поради това е неоснователно и направеното възражение по чл. 90 от ЗЗД.

Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелите Х. Д. Д. и Л. К. Х. предвид заявените им близки отношения с управителя на ответното дружество.Показанията им за поведението на продавача и за адекватността на неговите действия са в противоречие със правните изводи на съда, постановил решението, с което е унищожен договора за продажба.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

По поставените въпроси с касационна жалба вх.№22543/11.10.2023г.:

Не следва да се допуска касационно обжалване по първия поставен в изложението въпрос, тъй като неговия отговор не би допринесъл за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.По него има формирана съдебна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, според която нарушението на разпоредбата на чл.3, ал.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой може да доведе до ангажиране на административно-наказателната отговорност на съответния извършител по реда на чл.5 от с.з., но не рефлектира върху доказаността на извършеното плащане/ решение № 133 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3595/2019 г., III г. о., ГК/.Въззивният съд се е отклонил от тази практика като е приел за недоказано твърдението на купувача по договора за продажба, че е заплатил продажна цена в размер на 34 000лв., тъй като плащането на суми в размер по-големи от 10 000лв. следва да се осъществи само по банков път/ чрез превод или внасяне по платежна сметка/, но не това е било единственото основание за отхвърляне на предявения насрещен иск. Допълнителни аргументи за това са били следните: ищецът по този иск е търговец и е следвало да осчетоводи плащането на сумата от 34 000лв., което не е било сторено; издателят на разписките за получено плащане на тази сума/продавача/ е лице, което не е могло да разбира свойството и значението на извършеното, поради което изявлението му в тези два документа е унищожаемо.С оглед на това въззивният съд е приел, че няма доказателства за изпълнение на задължението на купувача да заплати уговорената продажна цена.

По идентични съображения не следва да се допуска касационно обжалване по втория и третия въпроси.

С решение № 403 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр.д.№1543/2010г., III г.о., е допуснато касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК на въззивното решение по материалноправния въпрос относно това, дали при унищожаемите договори страните си дължат връщане на даденото като насрещни престации на отпаднало основание или това важи само при нищожните договори.Прието е, че съобразно разпоредбата на чл. 34 ЗЗД когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен всяка от страните по него трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.Следователно в случаите, при които договорът бъде унищожен страните си дължат връщане на даденото като насрещни престации на отпаднало основание - чл. 55, ал. 1, пр. 3, вр. с чл. 34 ЗЗД. Въззивният съд се е съобразил с тази съдебна практика.Основанието за отхвърляне на предявения насрещен иск е било поради недоказаност на твърдението на купувача, че е заплатил уговорената продажна цена.

Според Решение № 40 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2041/2020 г., I г. о., принципът на доказването в гражданският процес, залегнал в чл. 154, ал. 1 ГПК е, че всяка от страните е длъжна да докаже фактите, които са благоприятни за нея и на които основава своите искания и възражения. За процесуална икономия, ГПК освобождава страните от задължението за доказване на определени факти. Това са фактите, които страните признават изрично или по които не спорят, както и общоизвестните и служебно известните факти – чл. 155 ГПК .Съдът посочва фактите, които не се нуждаят от доказване в доклада по чл. 146, т. 3 и 4 ГПК или в нарочно определение, ако въпросът за доказване на такива факти е поставен в хода на разглеждане на делото пред инстанциите по същество.Служебно известни по смисъла на чл. 155 ГПК са фактите, които съдът е научил във връзка с упражняване на професията си.Те биха могли да са му известни от пряката правораздавателна дейност или от съпътстващата му служебна работа.Независимо от това по какъв начин е узнал за определен факт, който е от значение за разглеждане на конкретен правен спор, съдът по силата на чл. 155 ГПК е длъжен да уведоми страните, че ще приеме за доказан определен факт, за който не са събрани доказателства по делото. Ако някоя от страните оспори съобщения от съда по реда на чл. 155 ГПК факт, той става спорен по делото и съдът следва да разпредели тежестта на доказване между страните по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК.

В процесния случай първоинстанционният съд е изготвил проект за доклад, който е бил допълнен в първото по делото съдебно заседание. Прието е за безспорно по делото и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че към 28.10.2015г./датата на сключване на процесния договор за покупко-продажба/ ищецът не е разбирал свойството и значението на постъпките си, в т.ч. и всички изявления с правни последици, обективирани в нотариален акт №43/28.10.2015г., което е установено със сила на присъдено нещо между страните с влязлото в законна сила решение по гр.д.№6818/2016г. на СГС, поради което същото не подлежи на доказване.Възражение от някоя от страните, че това обстоятелство е спорно и подлежи на доказване не е било направено. Такова оплакване е било направено във въззивната жалба, в която е оспорен извода на първоинстанционния съд, че е формирана сила на присъдено нещо по въпроса за унищожаемостта на изявлението на купувача в договора за продажба, че е получил договорената продажна цена от 9 800лв.Въззивният съд се е съобразил с този довод и преценката дали в действителност купувача е заплатил уговорената продажна цена е бил основан на издадените от насрещната страна две разписки и декларация.

С решение № 181 от 12.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 2187/2017 г., I т. о., както и в посочената в него съдебна практика се приема, че признатото право на задържане на подобрителя на имота представлява гаранционна мярка, обезпечаваща събирането на присъдената стойност на подобренията; доколкото има такава функция, то представлява само право за осъществяване на фактическа власт, без да включва в себе си право за ползване на имота и събиране на доходи от него; ако се осъществяват подобни действия, те са без основание и задържащият дължи на собственика обезщетение по правилата за неоснователното обогатяване / чл. 59 ЗЗД /.По сходен начин следва да се реши въпроса тогава, когато една от страните по двустранно облигационно отношение е направила възражение за неизпълнен договор по чл.90, ал.1 от ЗЗД и е поискала от съда ответникът да бъде осъден да изпълни едновременно с ищеца.Това е формално основание да не се допуска касационно обжалване по четвъртия въпрос по начина, по който касатора го е поставил: дължи ли се обезщетение за ползване от несобственик, който е във владение на недвижимия имот в случай, че същият има непогасено насрещно вземане от собственика на този имот и надлежно е упражнил правото си на задържане по чл.90 от ЗЗД до погасяване на насрещното задължение.

Петият поставен въпрос е в случая неотносим, тъй като разпоредбата на чл.58 от ЗЗД се отнася до хипотезата, в която се дължи връщане от недееспособен.В процесния случай се установява, че към момента на сключване на процесния договор за покупко-продажба продавачът не е бил лице с ограничена или отнета дееспособност.

Не следва да се допуска касационно обжалване по последния въпрос, тъй като е формулиран процесуалноправен въпрос, но не е обоснована специалната предпоставка за това.Наведени са доводи, че е налице „обилна съдебна практика на търговските отделения на ВКС“, която практика не е посочена от касатора.

По поставените въпроси с касационна жалба вх.№23045/16.10.2023г.:

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос, тъй като изводите на въззивния съд не са в противоречие с посочените в изложението съдебни решения.В последователната се практика ВКС приема, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК.Разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях.В случая въззивният съд е формирал решаващи изводи по спорните между страните факти, които са основани на събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и експертни заключения.Въз основа на тях е прието, че сключеният между страните договор за покупко-продажба е бил унищожен с влязло в законна сила решение, поради което с обратна сила са отпаднали всички произтичащи от договора правни последици и в тежест на всяка от страните е възникнало задължението да върне на насрещната страна всичко което е получила от нея.Ищецът е установил, че е собственик на процесния имот, поради което предявеният с правно основание чл.108 от ЗС иск е основателен и следва да бъде уважен.Предявеният в условията на евентуалност насрещен иск е неоснователен, тъй като по делото не са били събрани надлежни доказателствени средства, които установяват твърдението за заплатена продажна цена в размер на 34 000лв.

Вторият въпрос се явява неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, тъй като по делото е прието, че договорът за покупко-продажба е относително симулативен в частта относно размера на уговорената продажна цена и изявлението на продавача, че я е получил изцяло в брой.Действителните отношения между страните относно тази част на договорното правоотношение се установяват с три частни документи, които са били издадени от продавача.Именно поради това е без значение и въпросът дали формираната сила на пресъдено нещо в производството, в което е разгледан иска на продавача за унищожаване на договора за покупко-продажба, са разпростира и върху изявления на страните по правоотношението, които не касаят вещта, която се прехвърля и дължимата се срещу това продажна цена/съществени елементи на договора за покупко-продажба/.

Не следва да се допуска касационно обжалване по третия поставен въпрос, тъй като има постоянна практика на ВКС, в която е разяснено какво представлява разписката по чл.77, ал.1 от ЗЗД, която кредиторът издава на длъжника и доказва факта на изпълнение на задължението - решение № 243 от 14.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 269/2018 г., IV г. о. и посочените в него допълнителна практика.Прието е, че разписката, издадена от заемодателя за връщане на получената от заемателя сума съставлява частен свидетелстващ документ, в който издателят му удостоверява неизгодни за него факти, поради което има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател.Издателят на разписката може да оспори: формалната и доказателствена сила чрез възражение, че документа (подписа и/или съдържанието му) не са автентични,; валидността на волеизявлението си поради пороци на волята (грешка, насилие, измама) или да опровергае съдържанието на разписката като докаже, че направеното в нея изявление е симулативно.Въззивният съд се е съобразил изцяло с тази практика като е приел, че е допустимо да се навежда възражение за унищожаемост на изявлението на продавача, които са обективирани в писмена форма и касаят размера на действително уговорената продажна цена и признанието, че тази цена е получена.

Не следва да се допуска касационно обжалване по четвъртия въпрос, тъй като същия е неотносим към изводите на въззивния съд.Допустимостта на свидетелските показания се поставя само в хипотезата, в която страната е представила доказателства, които правят вероятно твърдението и за симулация.В случая ответникът е представил обратен документ, който доказва пълно твърдението му за относителна симулация на договора за покупко-продажба, поради което свидетелските показания за тези обстоятелства са недопустими/В същия смисъл решение № 763 от 4.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 356/2010 г., III г. о./.

Идентичен въпрос като въпрос №5 е поставен в изложението към първата касационна жалба, поради което касационната инстанция препраща към мотивите си, които са изложени по-горе.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по шестия поставен въпрос, тъй като за формира извода си, че ищецът е бил формално деспособен, но не е могъл да ръководи постъпките си въззивният съд се е основал не само на експертното заключение по допуснатата по делото СМЕ, но и на представената по делото медицинска документация, от която се установява, че продавачът е лице, което е страдал от параноидна шизофрения от 1982г. и се е водил на учет в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски” ЕООД, както и от показанията на разпитаните по делото свидетели.На основание чл.272 от ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който е направил пълен анализ на всички доказателства, които имат отношение към въпроса за психическото състояние на ищеца.

Налице са основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на първата инстанция, с което ответникът е бил осъден да заплати на ищеца сумата от: 12 675лева, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот за периода 17.11.2016 г. – 31.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2019г. до окончателното изплащане на сумата; 52.06лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 17.10.2019 г. до 31.10.2019г.Изводите на въззивния съд в тази им част са в противоречие с посочените в изложението решения на тричленни състави на ВКС, в които се приема, че когато юридическото основание на владелеца бъде унищожено поради това, че договорът е бил сключен от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, владелецът се явява такъв въз основа на правно основание, за което не е знаел, че не е годно да прехвърли собствеността, поради което се смята за добросъвестен.Той се превръща в недобросъвестен от момента на предявяването на иск от действителния собственик за връщане на имота и затова съгласно чл. 73 ЗС дължи връщането на добивите и обезщетяването на собственика за ползването на имота от този момент.В същия смисъл е и т.11 на ППВС№6/1974г., която предвижда, че при унищожение, разваляне или отменяване на придобивното основание подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелство, послужило за отпадане на основанието, и поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или отмяната на придобивното му основание.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение