Определение № 91 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1243/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. К. и К. К. К. срещу решение №48/15.01.2024 г. по гр. д. №1902/2023 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №152/20.06.2023г. по гр.д.№1452/22г. на Районен съд Провадия, с което е отхвърлен предявеният от тях установителен иск с правно основание чл.146 вр. чл.143 ал.2 т.1, т.2 и т.6 ЗЗП вр. чл.26 л.1 пр.1 ЗЗД – за прогласяване нищожност на клаузата по т.9.11 от Общи условия на групови рискови застраховка „Живот“, в сила от 17.03.2020г., на „ДЗИ – животозастраховане“ЕАД. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради процесуални нарушения, допуснати от съда при постановяването му - необсъждане на всички събрани по делото доказателства и формиране на изводите му за липса на неравноправност на клаузата от Общите условия на застрахователя в противоречие с обсъдените такива. По изложени в този смисъл в касационната жалба съображения касаторът е поискал въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите излагат твърдения,че при постановяването на решението съдът се е произнесъл по материално-правния въпрос Налице ли е изключен риск, респективно дали процесната клауза за изключението от застрахователното покритие е неравноправна и нищожна или зададен иначе, но в същия смисъл: неравноправна ли е по смисъла на чл.143 ЗЗП процесната клауза за изключено застрахователно покритие?, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Допълнително се позовават на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, считайки въззивното решение за очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „ДЗИ – животозастраховане“ ЕАД, в подаден от него писмен отговор, се е противопоставил на допускането до касационен контрол на решението на ВОС в обжалваната от касаторите част с доводи за липса на обосновани предпоставки за това. По същество оспорва касационната жалба като неоснователна.Поискал е достъпът до касация да им бъде отказан, евентуално – решението да бъде потвърдено в обжалваната от тях част, като му се присъди юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на разглеждането на касационната жалба по същество настоящият състав съобрази следното: С постановеното от него решение Варненски окръжен съд е приел по отношение на предявения на основание чл.146 вр. чл.143 ал.2 т.1, т.2 и т.6 ЗЗП за безспорно и доказано по делото,че на 10.12.2020г. между наследодателя на ищците и „ОББ“АД е сключен договор за потребителски кредит, като същият е бил включен в групата на застраховани лица по Договор за групова рискова застраховка „Живот“ за получатели на кредити в полза на „ОББ“АД, за което му е бил издаден застрахователен сертификат; при подписването на сертификата застрахованият кредитополучател е декларирал,че е запознат и приема общите условия на застраховката, екземпляр от които е получил; в т.9.11 от общите условия, в сила от 17.03.2020г., застрахователят е посочил като изключен риск заболявания, определени за пандемия от СЗО, а на 11.12.2021г. наследодателят на ищците е починал вследствие на заболяване с COVID 19. Съдът е приел за ноторно обстоятелството, че пандемията от COVID 19 е официално обявена в България с решение на НС на 13.03.2020г. Констатирал е,че след смъртта на наследодателя на ищците последните са подали заявление – претенция за изплащане на застрахователната сума до размера на непогасения остатък по кредита, но застрахователят е отказал, позовавайки се на клаузата на т.9.11 от ОУ. Направените от ищците оспорвания на действителността на посочената клауза, с оглед нейната неравноправност, съдът е намерил за неоснователни, сочейки,че съдържанието й не осъществява предпоставките на чл.143 ЗЗП. Приел е,че клаузата е формулирана по ясен и недвусмислен начин, като се отнася само за събития, чието настъпване е във връзка със заболявания, определени като пандемия от СЗО, а не във връзка с общо здравословно състояние на застрахования, в който случай би била приложима нормата на чл.362 ал.1 КЗ. Посочил е,че с тази клауза наличието на изключен риск не е оставено на субективната преценка на застрахователя; същата не поставя застрахования в неравностойно положение, а е въведена от застрахователя като адекватно на ситуацията ограничение на отговорността му. Като се е позовал на практика на ВКС по чл.290 ГПК, въззивният съд е определил като допустимо уговарянето на такива ограничения, стига те да не противоречат на императивни правни норми, като в случая такова противоречие не е налице. Допълнително е посочил,че въведеното с клаузата ограничение черпи правното си основание от разпоредбата на чл.449 ал.2 КЗ, предвиждаща възможност страните да договарят и други основания за изключване на отговорността на застрахователя,разширяващи кръга на изрично посочените в чл.449 ал.1 КЗ. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Формулираният в изложението на касаторите въпрос не осъществява характеристиките на общо основание за достъп. Същият е по правилността на обжалвания съдебен акт, тъй като отговорът му е предпоставен от конкретните факти по делото и от преценка доколко крайният извод на въззивния съд съответства на тях и на материалния закон. Липсата на поставен въпрос от правно естество е достатъчно основание да бъде отказано допускането на касационния контрол, без да се излагат съображения по отношение на сочения в допълнение критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Последният сам по себе си изключва конкретиката във въпроса, чието разрешаване се търси, доколкото, съгласно мотивите към т.4 на посоченото по-горе тълкувателно решение на ВКС, той е от значение за точното прилагане на закона когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика по приложението на определена правна норма или за осъвременяване на това тълкуване, а за развитие на правото – когато законите са непълни,неясни или противоречиви. Не е налице и самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Константна е практиката на ВКС по прилагането му, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касаторите във връзка с това основание съображения само преповтарят оплакванията за неправилност от касационната жалба, без да обосновават която и да е от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Тези оплаквания попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по тях в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение