Определение № 2834 от 10.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 618/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 237 от 05.12.2024 г. по гр. д. 383/2024 г. по описа на АС – Бургас в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 640 от 12.07.2024 г. по гр. д. 1742/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъден да заплати на Г. Ш. В. обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от ПТП на 27.08.2022 г., за горницата над сумата 60 000 лв. до сумата 120 000 лв., ведно със законната лихва от 18.10.2023 г. до окончателното им изплащане, и са присъдени съответно разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения и при нарушение на материалния закон. Изтъква, че неправилно въззивният съд е намалил определения от първоинстанционния съд размер на съпричиняване на вредите от ищеца от 40 % на 20 %, като не е отчел конкретно установените данни по делото, които очертават значително по-голям принос на пострадалия. Счита, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да извърши достоверна, логична и справедлива оценка на събраните по делото доказателства, включително даденото заключение от експерта по приетата СМЕ, че поставен предпазен колан би предотвратил голяма част от получените травматични увреждания. Намира, че реалният принос на пострадалия ищец е 60 %, както и че определеното от въззивния съд обезщетение не е справедливо. По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен в тази част. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно степента на съпричиняване от пострадалия на вредите, длъжен ли е съдът да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалбата оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя касателно въведеното възражение за съпричиняване от пострадалата съгласно чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми?

2. Длъжен ли е съдът да отчита емпиричните правила за ефективността на предпазните колани и изводите на вещото лице по конкретния случай и спрямо тях да определя приноса на пострадалия в настъпването на вредоносния резултат, когато тези емпирични правила са потвърдени от вещи лица, специалисти, по назначената експертиза по делото и застрахователят е навел оплакване във въззивната жалба, че те не са съобразени в достатъчна степен от първоинстанционния съд?

3. Длъжен ли е съдът да преценява степента на каузалност на поведението на пострадалата и съотношението между нейното поведение и другите причини, довели до увреждането, когато тези доводи са релевирани във въззивната жалба?

4. Длъжен ли е съдът да съобразява реалния принос на пострадалия в причиняването на вредата и спрямо него да намалява справедливия размер на обезщетението съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

С депозиран в срок писмен отговор ищецът, Г. Ш. В., оспорва касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната от ответника част. Претендират присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че по делото не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че на 27.08.2022 г. на територията на Република Унгария л. а. “Форд Транзит“, рег. [рег.номер на МПС], управляван от А. Ш., е самокатастрофирал, при което са пострадали пътуващите в превозното средство пътници, включително ищецът, както и че ПТП е настъпило в резултат на счупване по време на движение на автомобила на четири от петте винта, държащи задното дясно колело на автомобила, при което колелото се е отделило, а автомобилът се е блъснал в лентова преграда, разделяща двете пътни платна, после се завъртял, загубил инерция в посока на външната лента за движение, като се е блъснал в нея. Намерил е, че от събраните писмени доказателства и заключение по СМЕ се установява, че в резултат на пътния инцидент ищецът В. е получила множество и различни телесни увреждания - съчетана травма глава, гърди, корем, крайници: на главата - разкъсно-контузна рана със засягане на дъвкателната мускулатура; на гърдите - фрактура на четири ребра в дясно без дислокация и фрактура на две ребра вляво без дислокация; фрактура на гръдната кост без дислокация, както и пневмоторакс с контузионен бял дроб; руптура на слезката; фрактура на дясната раменна кост в проксималната й част. Съобразил е и проведеното лечение – болничен престой: от 27.08.2022 г. до 30.08.2022 г. в реанимация, и от 30.08.2022 г. до 09.09.2022 г. - в ортопедия; оперативно лечение под пълна анестезия на травматична руптура на далака (при което далакът е отстранен) и на дясната горна част на ръката. Позовал се е на изводите на вещото лице по приетата по делото СМЕ, че получената тежка съчетана травма е съпроводена с тежък болеви синдром, като в следоперативния период също са търпени болки; че отстраняването на далака, макар същият да не е жизненоважен орган, води до намален защитен капацитет; гръдната травма е затруднила движението на тялото за срок около два-три месеца, което е затруднило самообслужването; към момента на прегледа за нуждите на експертизата, по тялото на ищеца са установени цикатрикси, които вече са добре зараснали; налице е ограничена и болезнена външна и вътрешна ротация в раменната става; има нужда от рехабилитация поради ограничение на движенията в раменната става; налице е костно срастване, но един от заключващите винтове излиза извън главата на раменната кост, което ограничава външната и вътрешна ротация на ставата; налице е пълно възстановяване от съчетаната травма с изключение на движението в раменната става, в която няма ротация, което състояние може да се подобри, ако оперативно се отстрани винтът и се проведе рехабилитация. При гореустановените търпени от ищеца болки и страдания е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливият размер на дължимото обезщетение е в размер на сумата 150 000 лв.

По заявеното възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия, съдът е посочил, че по делото е безспорно установено, че ищецът е пътувала без поставен предпазен колан. Позовал се е на отговора на експерта по въпрос 5.12 от САТЕ, че вследствие възникналите при инцидента центробежни сили от удара на автомобила, необезопасеното тяло на ищеца е продължило движението си от дясната част към лявата част и предните седалки на автомобила със скоростта, с която се е движил автомобилът преди удара, като след достигане до страничните стени на автомобила е получило уврежданията. Приел е, че получените множество травми по цялото тяло съответстват на свободното движение на тялото в превозното средство, като е съобразил и извода на вещото лице, че тежките травматични увреждания гърди-корем-десен горен крайник, са настъпили вътре в автомобила, а разкъсно-контузната рана в областта на лицето е твърде вероятно да е получена при изпадане на тялото от автомобила, както и че при използван предпазен колан биха били предотвратени коремната и гръдната травма, респективно получените тежки травматични увреждания са в причинна връзка с неизползването на предпазен колан. Обобщил е, че от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност се доказва, че получаването на установените травми в голяма степен е резултат от липсата на поставен от ищеца обезопасителен колан по време на пътуването и настъпването на ПТП. Позовал се е на тълкувателните мотиви към т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по тълк. д. 1/2014 г. по описа на ОСТК на ВКС и намерил, че като е пътувала без поставен предпазен колан, ищецът е допринесла за получаване на голяма част от телесните увреждания (от получените вътре в автомобила удари на тялото в тъпи твърди предмети и при изпадането от автомобила на асфалта), както и за тяхната по-голяма тежест. По спорния въпрос дали коланите в автомобила са били технически изправни, въззивният съд е приел, че от събраните гласни доказателства се установява, че в автомобила със сигурност са работели коланите на седалките на предния ред, пътуващите на тези места са си ги били сложили и само те не са изхвърчали от автомобила. Посочил е, че според показанията на св. В. ищецът е била без колан, тъй като той „не е работел“, но свидетелят е пояснил, че не знае какъв проблем е имал коланът, тъй като самият той не е пробвал да го закопчее, от което е заключил, че е недоказано, че коланът на ищеца е бил технически неизправен. Добавил е, че дори коланът да е бил неизправен, В. сама е поела риска да пътува без колан, с което си поведение също е допринесла за настъпване на уврежданията и за тяхната тежест. При определяне степента на съпричиняване въззивният съд е приел, че тя е в значително по-нисък размер от приетия от първоинстанционния съд (40 %), тъй като основната причина за претърпените вреди от ищеца е настъпилото пътно произшествие поради внезапна техническа неизправност на автомобила, а обстоятелството, че ищецът е пътувала без поставен обезопасителен колан е допринесло само за обема и за по-значителната тежест на получените телесни увреждания. По тези съображения е намерил, че съпричиняването от страна на ищеца следва да се определи в размер на 20 %, с които следва да се намали определеното обезщетение за неимуществени вреди от 150 000 лв. на 120 000 лв.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е обсъдил събраните доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, изложил е подробни мотиви защо приема сумата 150 000 лв. за справедлив размер на дължимото на ищеца обезщетение, подробно е обосновал и извода си за основателност на въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от ищеца, както и защо определя приноса в размер на 20 %, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена, включително задължителна, съдебна практика изключва приложното поле на допълнително сочения от касатора селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Останалите поставени от касатора въпроси касаят предпоставките за намаляване на обезщетението по заявено възражение за допринасяне от пострадалия на настъпването на търпените неимуществени вреди, като по въпросите не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т. д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалия и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като е съобразил в съвкупност причините за настъпилия пътен инцидент и търпените от ищеца вреди. Съдът е определил процента на съпричиняване, като е изложил мотиви за вида на извършените нарушения, за конкретния принос на пострадалия и за връзката на поведението му с настъпилите вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена, включително задължителна, съдебна практика изключва приложното поле на допълнително сочения от касатора селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касационната жалба за депозирания писмен отговор на същата, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА на представлявалия го безплатно адвокат Г. Г. К. ще бъде определено и присъдено възнаграждение в размер на 3 000 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение