Определение № 1060 от 11.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4321/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. А. срещу решение № 1165 от 22.08.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело № 1201 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 260243 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 14404 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 14 състав. С първоинстанционното решение С. П. А. е осъден да заплати на П. В. Н. на основание чл.79, ал.1 във връзка с чл.240 от ЗЗД сумата от 15 000 евро, представляваща главница по договор за заем, както и сумата от 2 600 евро, представляваща общ сбор от мораторна лихва върху сумата от 7000 евро от 31.12.2017 г. до 4.11.2019 г. и върху сумата от 8000 евро от 30.03.2019 г.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е необосновано и е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Редовно ли е призоваването при условията на чл.56, ал.2 от ГПК, когато преди заседанието, в което е обявена датата на следващото заседание страната е извършила валидно оттегляне на пълномощията от процесуалния си представител, а в самото заседание не е успяла да се яви, тъй като са били налице предпоставките на чл.142, ал.2 от ГПК?

2. Съставлява ли процесуално нарушение решаването на делото от въззивния съд при нарушаване на правилата във връзка с призоваването за открито съдебно заседание?

3. Дерогира ли се редът за призоваване по чл.56, ал.2 от ГПК в случаите, при които в свой акт съдът се е разпоредил на страната да се връчи съобщение, с което да бъде уведомена за датата на следващото заседание?

4. Длъжен ли е въззивният съд да предприеме процесуални действия, като даде указания относно подлежащите на доказване факти, когато прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна?

5. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа и обсъди в него изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на направените от първоинстанционния съд изводи, както и да обсъди доводите и възраженията на страните?

6. Длъжен ли е съдът да извърши тълкуване според визираните в чл.20 от ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, когато е налице неясното или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи?

П. В. Н. застъпва становището, че няма основания за допускане до касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

П. В. Н. е изложил в исковата молба, че по силата на договор от 15.11.2016 г. е предоставил в заем на ответника С. П. А. сумата 16 000 евро, който от своя страна е следвало да я върне на две вноски-първата от 8 000 лв. до 31.12.2017 г., а втората от 8 000 евро-до 30.03.2018 г. Ответникът обаче е издължил само 1 000 евро, поради което ищецът е поискал да бъде осъден да му заплати главница от 15 000 евро и 2600 лв. мораторна лихва, считано от датите на изискуемост на вноските до завеждане на исковата молба.

В отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете с твърдението, че не е получил сумата, предмет на договора за заем.

Софийският градски съд е приел, че сумата е предадена на ответника съгласно т.2 от договора, според която при подписване на този договор ищецът дава на ответника сумата, като този договор служи за разписка, че сумата е получена. Счел е за неоснователно възражението, че уговореното в т.6 ограничение на неустойката за забава до 5 % от заетата сума дерогира разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД. Според първоинстанционния съд обезщетението по чл.86, ал.1 от ЗЗД се дължи дори при наличието на клауза за неустойка за забава, като кредиторът има право на избор между двете претенции. Ето защо Софийският градски съд е уважил изцяло предявените искове.

Във въззивната си жалба ответникът е повторил възраженията си, че не е получавал сумата от 16 000 евро и че не може да се търси обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД, когато в договора е предвидена мораторна неустойка с ограничение до 5 % от главницата. За публичното съдебно заседание пред въззивния съд, насрочено за 19.10.2021 г., той е бил призован на 24.06.2021 г. чрез пълномощника си адвокат И. И.. На 13.10.2021 г. ответникът е уведомил съда, че е оттеглил пълномощията, дадени на адвокат И. и е поискал отлагане на делото. Софийският апелативен съд не е дал ход на делото и го е отложил за друга дата, за която неявилият се ответник е бил уведомен по реда на чл.56, ал.2 от ГПК. Следващите две заседания са били отложени заради заболяване на ответника, а съдът му е указал да ангажира пълномощник, като в противен случай ще приеме, че недобросъвестно удължава процеса. Постановил е да бъде връчено съобщение с указанията на ответника. Следващото заседание отново е било отложено по молба на ответника, но на заседанието на 7.6.2022 г., въпреки поредната молба за отлагане, вече е бил даден ход на делото. Съдът е оставил без уважение молбата за отлагане, тъй като липсва изискуемото според чл.18, ал.2 от Наредбата за медицинска експертиза удостоверение с отбелязване, че лицето не може да се яви пред съдебните органи. След това въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, възприемайки извода на първоинстанционния съд, че в самия договор се съдържа разписка, от която се установява получаването на сумата от 16 000 евро. Описвайки съдържанието на първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил като правна квалификация на иска за заплащане на сумата 2600 евро разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД. По-нататък в мотивите Софийският апелативен съд е изложил съображения за основателност на този иск като претенция за заплащане на неустойка за забава с правно основание чл.92 от ЗЗД.

От изложеното дотук настоящата инстанция приема, че по първите три въпроса касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като при даване ход на делото в последното публично съдебно заседание въззивният съд е съобразил приложимата практика на ВКС, а цитираните от касатора решения на ВКС не са относими към случая. Решения № 373 от 24.10.2014 г. по гр. д. № 4985/2014 г. на IV ГО, №7 от 28.01.2013 г. по гр. д. №525/2012 г. на III ГО, № 143 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 6087/2014 г. на IV ГО и №788 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 120/2010 г. на IV ГО касаят неправилно даване ход на делото, когато страната не е била редовно призована в други хипотези. По настоящото дело призовката за първото по делото публично заседание е получена от пълномощника преди оттеглянето на неговото упълномощаване и съгласно чл.35, изречение второ от ГПК това действие е останало в сила. Следователно ответникът е бил редовно призован и спрямо него се прилага разпоредбата на чл.56, ал.2 от ГПК, която предвижда той да не бъде призоваван за следващите съдебни заседания, когато датата им бъде обявена в заседанието. За да се избегнат съществуващите дотогава злоупотреби и да се облекчи призоваването, законодателят е предвидил, че е достатъчно страната да бъде редовно уведомена за делото, за да и се възложи задължението сама да следи за насрочването му. В този смисъл е практиката на ВКС, която се споделя от състава и се съдържа в решения № 461 от 1.12.2022 г. по гр. д. № 3532/2022 г. № 219 от 11.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3029/2019 г. на III ГО, № 134 от 28.10.2014 г. по гр. д. № 1093/2014 на II ГО и др. Дадените от въззивния съд указания и връчването им на ответника не са били дължими процесуални действия и не дерогират приложението на чл.56, ал.2 от ГПК, а отказът да се отложи делото в последното публично заседание съответства на действащата към този момент разпоредба на чл.142, ал.2 от ГПК и чл.18, ал.2 от Наредбата за медицинска експертиза.

При разрешаване на спора относно получаването на заема въззивният съд се е позовал на т.2 от договора, в която съвсем ясно и недвусмислено ответникът е признал получаването на сумата. Това признание не противоречи на т.3, която е част от раздела за общите права и задължения на страните и не може да се противопостави на значението на т.2 като разписка. Ето защо разрешението, дадено от въззивния съд на шестия въпрос на касатора не противоречи на практиката на ВКС относно тълкуването на договорите.

От обжалваното решение се установява, че въззивният съд е възприел произнасянето на първоинстанционния съд по акцесорния иск за 2600 евро като произнасяне по иск за лихва за забава с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. В своите мотиви по същество относно дължимостта на тази сума обаче Софийският апелативен съд е изложил съображения за основателност на иска като претенция за неустойка за забава с правно основание чл.92 от ЗЗД. Това вътрешно противоречие в мотивите е видно от съдържанието на решението, поради което представлява очевидна неправилност и е основание за допускане на решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на 2600 евро обезщетение в размер на законната лихва върху главницата. Очевидната неправилност е станала причина въззивният съд да не се произнесе по довода на ответника, че не се дължи обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД по-голямо от неустойката за забава, ограничена до 5% от главницата. По този начин въззивният съд е дал разрешение на петия въпрос на касатора в противоречие с практиката на ВКС, поради което по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта относно мораторната лихва в размер на 2 600 евро.

По четвъртия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като не е от значение за изхода на спора. Въззивният съд не е дал съзнателно различна квалификация на иска за 2 600 евро и не е имало необходимост от даване на указания за събиране на други относими към спора доказателства.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение