Определение № 5173 от 27.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3364/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е частна касационна жалба на З. К. С., [населено място], приподписана от назначените му по реда на чл. 95 и сл. ГПК адвокати, против определение № 10817 от 04.06.2025 г. по в.ч.гр.д. № 2970/2025 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 27953 от 10.08.2023 г. по гр.д. № 54623/2021 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното определение производството по гр.д. № 54623/2021 г. на СРС, образувано по искова молба на жалбоподателя с вх. № 57117/21.09.2021 г., на основание чл. 130 ГПК е прекратено като недопустимо.

Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от ответника ЧСИ А. П., [населено място], с който се оспорва основателността на подадената жалба. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното:

От фактическа страна въззивният съд е установил, че съдебното производство е образувано по искова молба на З. К. С., с която са предявени претенции срещу ЧСИ А. П., основани на твърденията, че на 17.09.2021 г. ищецът получил съобщение от съдебния изпълнител да се яви в кантората му за получаване на книжа, като при явяването му бил уведомен, че изпълнителното дело е образувано за събирането на вземане по акт за нарушение, какъвто ищецът твърди, че не е подписвал. Съдът е посочил, че петитумът на исковата молба се състои в искане да бъде доказано в рамките на процеса, че подписът върху акта за нарушение не бил на ищеца поради което и да бъде прекратено изпълнителното производство. Във връзка с дадени указания за уточняване на претенцията, с молба, депозирана от назначения по реда на чл. 95 и сл. ГПК адвокат, е представена поправена искова молба, в която се твърди липсата на легитимно правно основание за образуване на изпълнителното дело, поради което се потвърждава, че искът е предявен именно против съдебният изпълнител, и се иска установяването на обстоятелството, че ищецът не е подписвал посочения акт за установяване на нарушение. Съдът е установил, че исковата молба е изпратена за отговор на ответника, който е депозирал такъв в срок, в който поддържа, че искът е недопустим. С определение № 27953/10.08.2023 г. районният съд е прекратил производството с довода, че е предявен недопустим иск поради липса на процесуална легитимация на ответника.

За да потвърди определението въззивният съд е посочил, че в рамките на първоинстанционното производство на ищеца многократно са давани указания да уточни срещу кого е насочена претенцията му, като дори и след предоставената му правна помощ не е установено ищецът да е формулирал искане към съда, от което да може да бъде направен извод, че ответник е именно ЧСИ А. П.. Въззивният съд е приел, че не е налице правен интерес от предявения установителен иск относно подписа върху АУАН, доколкото съдебният изпълнител нито се ползва от акта, нито има интерес от неговото съществуване. С оглед твърдението, че не е налице годно изпълнително основание, съдът е пояснил, че надлежен ответник по този иск следва да е взискателят по изпълнителното дело, а не съдебният изпълнител, осъществяващ законово възложените му публични функции по ЗЧСИ. Относно искането за прекратяване на изпълнителното производство, съдът е приел, че по делото не са наведени твърдения, нито има данни, за поставен от съдебния изпълнител отказ в този смисъл, който би подлежал на обжалване. Допълнил е, че доколкото на страната е предоставена правна помощ и е имала възможност да се консултира с адвокат, то не може да се приеме, че се касае до непрецизно формулиране на исковата молба.

В изложението към частната касационна жалба на основание чл. 274, ал. 3 вр. чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Недопустимо и/или очевидно неправилно ли е съдът да приема липса на указания на първоинстанционния съд към назначения адвокат по ЗПП за оформяне на ИМ съгласно закона, предприемане необходимите и задължителни действия за точното и пълно описание на фактическата обстановка съгласно законите, както и ангажиране на доказателства относно допустимостта на казуса и ИМ?“.

2. „Следва ли съдът да зачита извършените действия от назначения адвокат по ЗПП след като същият си е подал нарочна молба за отказване като такъв поради противоречия със съда?“.

3. „Следва ли съдът на въззивната инстанция да иска замяната на значения адвокат по ЗПП и да иска отговори от новоназначения във връзка с оформянето на ИМ, нейната правилност и допустимост, което в първата инстанция е извършил е недовършил отказалия се адвокат?“.

4. „Чл. 124, ал. 4 ГПК допуска ли установителен иск за проверка истиността на документ без изискване за активна или пасивна легитимация?“.

Релевира и самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС като общо основание за допускане на въззивното решение /определение/ до касационен контрол касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Повдигнатите въпроси са неотносими към решаващите изводи на съда, доколкото в мотивите си изрично е посочил, че основанието за прекратяване на съдебното производство не е нередовност на исковата молба, а недопустимост на предявения иск с оглед наведените твърдения и посочения ответник. Изрично е приел, че на страната са дадени достатъчно възможности – чрез осигуряването на безплатна адвокатска помощ и даването на многократни указания за уточняването на исковата молба във връзка с естеството на исканията и посочения ответник – да изясни исканията си, поради което не е налице хипотезата на нередовна искова молба и съответно не се касае до оформлението ѝ или съответно наличието на конкретни реквизити, а до недопустимост на предявената претенция. Освен това съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС разяснения правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В представеното изложение не се съдържа подобна аргументация, а по прилагането на чл. 130 ГПК съществува многобройна практика относно правомощията на съда по преценка допустимостта на иска – т.е. при установяването на наличието или липсата на процесуалните предпоставки, обуславящи възникването и/или надлежното упражняване на правото на иск.

Не се констатират и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, а именно - обжалваното определение не е нищожно, вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване.

С оглед изхода на делото на ответника биха били дължими направените от него разноски, съобразно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, но доколкото не се установява ЧСИ да е бил представляван от юрисконсулт /същият сам е депозирал отговора на частната касационна жалба/, то разноски не следва бъдат присъждани.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение