Определение № 1293 от 18.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1624/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Варна против решение № 1514 от 20.12.2023 г. по гр.д.№ 1912/2023 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено Решение № 2064 от 09.06.2023г., постановено по гр. дело № 12158 / 2022 год. на РС-Варна, с което е уважен предявения от А. Е. А. отрицателен установителен иск за собственост, като е прието за установено, че ответникът Община Варна не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], район А., с. о. „П.“, с площ от 1952 кв. м., ведно с построената в поземления имот сграда със застроена площ от 17 кв. м., съставляваща обект с идентификатор ***по КК на [населено място], при граници на поземления имот: имоти с идентификатор ***; ***; ***и ***. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустим иск, защото ищецът не е собственик на процесния имот, тъй като и праводателката му не е собственик и евентуално за неоснователност, тъй като общината е придобила правото на собственост върху имота на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, пр.2 и 3 ГПК. Твърди се недопустимост на решението, защото приетото от съда от фактическата стана не кореспондира на установените факти по спора. Формулирани са следните въпроси: 1.Създава ли нормата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ способ за придобиване по закон на собственост върху определените категории земи или същата има само декларативен характер; 2.Попадат ли в обхвата на реституционния закон земи, които не са останали собственост на физически лица в реалните им граници; 3.Бил ли е процесния имот земеделска земя към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ и на пар.4а ЗСПЗЗ и прилага ли се по отношение на него пар.5а ЗСПЗЗ; Придобил ли е ответникът правото на собственост по отношение на процесния имот по способите, предвидени в чл. 25 ЗСПЗЗ и чл.19 ЗСПЗЗ; Ограничен ли е въззивния съд от посоченото в жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, както и при неконстатиране от въззивня съд на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материално правна норма, да допълва мотивите на първоинстанционото решение? По същите въпроси се твърди основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на решението. Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като част от въпросите са ирелевантни, а друга са конкретни, изискващи преценка на писмени доказателства по делото. Поддържаната от ответника теза е, че имота е бил на физически лица, не е отнеман от тях, не е коопериран, не е предоставян за ползване, поради което праводателката на ищеца го е придобила по давност и като собственик го е продала на него, а той и сега го владее и стопанисва. Третото лице-помагач на ищеца Г. С. Д. не взема становище по касационната жалба. В хода на производството е подържала, че иска е основателен, защото като собственик на основание придобивна давност е продала имота на ищеца. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Ищецът е купил процесния имот с идентификатор ***, р.А., с.о. П. целият с площ от 1952 кв.м. ведно с изградената сграда с площ от 17 кв.м. с идентификатор на сградата ***с нот. акт № 148 от 10.08.2022г, т. L., на Служба по вписванията – Варна от Г. С. Д. – негова тъща, привлечена като трето лице от него. Тя се е легитимирала с н.а. № 183, т. L. от 26.7.2022г. на СВп., издаден на основание чл. 587, ал.1 ГПК /по документи/. В нот. акт не е посочен придобивно основание, а акта е издаден въз основа на представен протокол от 07.07.2022г. по гр. д. 1781/2022г. на ВРС, с който е одобрена спогодба между Д. и В. Н. Я., в смисъл че Д. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***и находящата се в него сграда. Той е признал, че тя е собственик на имота. Въз основа на този нот. акт, тя е вписана като собственик на имота в КК и КР, а след продажбата, като собственик е вписан ищеца, който е декларирал имота по ЗМДТ. Безспорно е, че сградата в имота е строена без строителни книжа. Ответникът Община Варна е съставила АЧОС № 10822 от 03.08.2022г., надлежно вписан на 05.08.2022г. в СВп., в който като основание за придобиване правото на собственост от общината е отразен чл.2 ал.1 т.7 от ЗОС, както и че липсват данни за собственик. На 02.09.2022г. ищецът депозира пред СГКК-Варна възражение против искането на Община Варна за изменение на КР, в които като собственик на имота да бъде записана Община Варна, въз основа на издадения АЧОС №10822/03.08.2022г. Ищецът обосновава правният си интерес за предявяане на отрицателният установителен иск с това, че е купил имота с цитирания нот. акт, владее го и ги стопанисва, а общината е издала акт за частна общинска собственост за същия имот, който оспорва. От заключението на СТЕ се установява, че първият план за територията, където попада процесния имот е „Топографо-геодезически план“, изготвен 1960 г., обхващащ територии западно и южно от Г., която сега съставляват с.о."П." и по този план процесния имот попада в очертанията на имот 129. В разписния лист е записан като „..двор" на наследници на Н. Д. М.. /Копие от страница от този разписен лист не е представена по делото./ Следващият план за процесната територия е Кадастрален план от 1988г за м."'П.“ (..М."). В него процесният имот е с планоснимачен номер 1920, а в разписния лист няма записан собственик. През 1998г е извършено „попълване“ на предходния КП(1988г) и оцифряване, във връзка е изработване на помощния кадастрален план на ползвателите (ПКП), одобрен със заповед от 04.03.1998г. По този план процесният имот е планоснимачен номер 1920 и като собственик в регистъра към него е записан „Неидентифициран собственик". Планът на стари имотни граници, приет с протокол от 05.03.1998г. съдържа „старите имоти“ в м.“П.“ и регистър на бившите собственици. С протокол от 24.06.1998г на комисия сформирана със заповед №РД-02-14~ 460/13.06.1997г на МТРС е приет Комбиниран (Помощен) план (КП + ПСИГ), по който имот ***попада почти изцяло – с площ 1915 от 1952кв.м. в стар имот ***- записан в таблицата за дължимото обезщетение на М. А. П.. С решение № 322-4/29.05.2000г на ОбС-Варна (за териториите по §4) Обн. ДВ. бр.59 е одобрен Околовръстен полигон на с.о.“П.“. Планът на новообразуваните имоти /ПНИ/ е одобрен със заповед № РД-1-7706-412/25.11.2003г. на Обл. Управител на обл. Варна и не е изменян в последствие. По този план процесния имот е с пл.№ ***и с неидентифицирана собственост. Кадастралната карта на адм.р-н А. в който попада с.о. П. е одобрена със заповед № РД18-73/23.06.2008г. на Изп. директор на АГКК и в нея процесния имот е с идентификатор ***– идентичен изцяло с имота по ПНИ. С решение №273-6/28.03.2012г на ОбС-Варна е одобрен План за ул. регулация (ПУР), съгласно който 8 кв.м. от имота попадат под улица. Със заповед №РД-02-14-2200/03.09.2012г на МРРБ е одобрен Общ устройствен план за територията па община Варна и Територията в която попада процесния имот е предвидена като жилищна устройствена зона „Жм2“ с ниско застрояване при допълнителни специфични изисквания. Вещото лице отбелязва, че поради липса на картов материал и АДС по време на масовата колективизация към 1956-1958г. не може да отговори дали имотът е включен в ТКЗС или друго ДЗС: бил ли е държавна собственост, на какво основание. Уточнява, че към 1960г. процесният имот е запхисан като собственост на наследници на Н. Д. М.. В приложената на л. 171 от делото на РС /гръб/ страница от разписния лист към комбинирания помощен план, като собственик на имот ***е записана държавата, задраскано е и е записан Б. И. В., който не е иднетифициран собственик. Този имот е записан като „мера, лозе и овощна градина“. В удостоверение, издадено от Община Варна / на л. 155-156 от делото на РС/ е видно, че при разпределение на площите между нов и стар кадастрален план имот ***по новия план попада върху имоти ***с 12 кв.м., в ПИ *** с 24 кв.м. и в ПИ ***– с 1915 кв.м. Целия имот ***е с площ 26,119 дка. и е записан на неидентифициран собственик Б. И. В., а преди това на държавата, не е открит собственик на имот ***, а имот ***е записан на държавата. Въз основа на отразеното относно това, че само по първия план от 1960 г. е посочен собственик - наследници на Н. Д. М., а по следващите планове за имота не е посочван собственик или е посочен „неиднетифициран собственик“, съдът е приел, че имота не е предоставян за ползване макар да попада в терени, определени като такива по пар.4 ЗСПЗЗ. Съдът се е позовал на установеното от вещото лице, че за този имот не е заявена претенция за реституция и не е издадена заповед по пар.4к ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което е прието, че имота не е такъв по чл. 19 ЗСПЗЗ, защото е извън картата на възстановената собственост и не е подлежал на реституция. Вещото лице и свидетелите са установили, че процесният имот е почистен и ограден - от запад с бетонова стена, а от другите три страни с бодлива тел на стари стоманобетонови колове. В имота има сезонна постройка за инструменти на един етаж, която в момента се санира от ишеца. Нямало портал, който да се отваря и затваря, а имало синджир преметнат за да ограничи достъпа до имота на външни лица. Ищецът берял с първия свидетел саморасли сливи и праскови от имота. От около 10-15 години праводателката на ищеца Г. Д., която е тъща на ищеца и той самия посещавали имота. До имота се стигало по горски път. Имотът бил ограден с мрежа от бодлива тел, но често оградите в тоя район се крадели. Сградата била около 20 кв. м., не била годна за живеене, а там държали инвентар и инструменти. Когато отишли да чистят имота обаче те били откраднати. След кражбата на оградата имало нова ограда с табела на нея с вписани собственик и адрес. До имота имало и ток и вода, но не и в постройката. В момента ищецът ремонтира постройката. Свидетелят Б. знае, че ищецът е купил имота от своята тъща Г. Д., а за нея знае, че е придобила имота по давност. Въззивната инстанция е приела, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск поради това, че и двете страни претендират насрещни права върху един и същ имот – ищеца по покупко-продажба, а общината се легитимира с АЧОС, но до колкото общината твърди, че имота е общинска собственост и поради това е налице пречка за придобиване по давност, в тежест на общината е доказването на това твърдение. Окръжният съд е приел, че разпоредба на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, посочена в АЧОС като основание за придобиване на собствеността от общината не съставлява конкретен придобивен способ. Нормата посочва трите способа, чрез които общината може да придобие право на собственост – чрез правни сделки, по давност или по силата на закона. Общината се позовава в отговора на исковата молба на нормата на чл. 25 ЗСПЗЗ - земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. Съдът е приел, че тази норма има декларативен характер и не съставлява конкретен придобивен способ със свой самостоятелен фактически състав, а от твърденията й, че имотът е бил земеделска земя, принадлежала на бивш собственик; била е включена в блок на ТКЗС, поради което е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не е заявена за реституция в сроковете по ЗСПЗЗ, не е предоставяна за ползване въз основа на някой от актовете по § 63 от ПЗР на ПМС № 465/11.12.1997 год. за ИД на ППЗСПЗЗ, съответно не е изкупена по реда на § 4а и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, следва, че общината се позовава на осъществен в нейна полза фактически състав на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, а земите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ са в обхвата на нормата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Съдът е направил разграничение между това кои земи са включени в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ и кои – не. Прието е, че в приложното поле на нормата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване (т. е., земи, попадащи в обхвата на чл. 10 ЗСПЗЗ), но не са заявени за реституция в предвидените в закона срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на §4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, като придобиването е по силата на закона. Земеделските земи, които не подлежат на възстановяване в хипотезите, изрично посочени в чл. 24 ЗСПЗЗ остават държавна собственост. Съдът е приел, че в обхвата на реституционния закон не са включени и земеделски земи, които не са били обобществявани/отнемани и които са останали собственост на физически лица в реалните им граници, т. е., земи, които са извън обхвата на чл. 10 ЗСПЗЗ. Въззивният съд е приел, че процесният имот, заснет 1960г. с пл. № ***, е отразен като „двор“, (а не като имот със земеделско предназначение), записан на физически лица - наследници на Н. Д. М., не е променял конфигурацията си през годините и така е нанесен и в последвалите планове и в ПНИ, че не е включен в блок на ТКЗС, ДЗС или друга подобна организация, не е бил стопанисван или обработван от такива образувания, че имотът е извън обхвата на възстановените имоти по Картата на възстановената собственост, че не е предоставян за ползване въз основа на подзаконови нормативни актове, а в териториите по пар.4 ЗСПЗЗ се включвали преимуществено, но не само имоти, които са били обобществени или предоставени за ползване на граждани въз основа на някой актовете по § 63 от ПЗР на ПМС № 465/11.12.1997 год. за ИД на ППЗСПЗЗ). Въз основа на тези фактически изводи, въззивният съд е приел, че към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ процесният имот дори и да е имал характера на земеделска земя по см. на чл. 2 от същия закон, не попада в обхвата на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е. не е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ и не е налице един от кумулативните елементи от фактическия състав на придобивния способ по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Затова е приел, че с влизане в сила на ПНИ общината не е станала собственик на имота при условията на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, поради което по отношение на него е неприложима и нормата на § 1 от ЗД на ЗС. Тъй като имота не е станал общинска собственост, окръжният съд е приел, че най-късно към 2008г. праводателката на ищеца е установила фактическа власт върху имота, била е във владение на същия, приложил е презумпцията на чл. 69 ЗС и е приел, че най-късно до 2018 г. праводателката на ищеца го е придобила по давност, защото не е установено давността да е спирана или прекъсвана. Така към момента на продажбата на 10.08.2022г. е била собственик. За неоснователни са преценени доводите на ответника, че след като процесният имот попадал в терен по § 4 от ПЗР ЗСПЗЗ, от това следва, че е бил обобществен и е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, защото от фактите по делото не може да се направи подобен извод – СТЕ установила, че имота не бил коопериран, поради което не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ, а в терените по пар.4 ЗСПЗЗ се включват три групи имоти – изкупени от ползватели, възстановени по ЗСПЗЗ и имоти на лица, които никога не са губили собствеността и същите се владеят в реалните им граници. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Затова не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. С оглед установената колизия на права за процесния имот и това, че и двете страни разполагат с лигитимиращ ги титул за собственост, което сочи на спор относно притежанието на правото на собственост, това, че ищецът е във владение на имота, съдът приема предявения иск за допустим и защото праводателката му би могла да го е придобила по давност само ако имота не е общинска собственост, съдът приема, че е доказан правният интерес от предявяването на отрицателен установителе иск. В настоящото исково производство, в рамките на търсената защита следва да се разреши въпроса дали общината има противопоставими права на ищеца. Следователно за ищеца е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск против Общината, респективно иска е допустим, както и въззивното решение по него. Затова не е налице основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. В хода на производството праводателката, като трето лице-помагач на ищеца, а и той самия са твърдели придобивна давност. Предвид действието на нормата на пар.1 ЗДЗС, обявена за противоконституционна с Решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г. /обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г./ и резултата от това - че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 7.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост, включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост или върху които е възстановено правото на собственост на общината по реда на ЗСПЗЗ не е текла, че такава е текла, съгласно същото решение - в периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и след влизане в сила на решението на Конституционния съд - от 8.03.2022 г., първия поставен въпрос – дали нормата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ предвижда самостоятелен способ за придобиване по закон правото на собственост от общината върху земеделски земи, които не принадлежат на държавата, граждани и юридически лица, или същата норма има само декларативен характер, е относим към спора. Приетото от въззивния съд, че нормата на чл. 25 ЗСПЗЗ има само декларативен характер е в противоречие с Решение № 41 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3705/2021 г., II г. о. Решение № 16 от 31.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1409/2010 г., I г. о. С тези решения се приема, че нормата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ формира самостоятелно основание за придобиване на собственост от общината. Основанието по чл. 19 ЗСПЗЗ се явява частен случай на по-общото основание по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ- Решение № 60121 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 119/2021 г., II г. о. Поради констатираното противоречие със съдебната практика на ВКС по относим към спора правен въпрос, формулиран от касатора, следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение